Модерен урок по родолюбие.

Така най-кратко бих определила дебютния роман на Бояна Николова – „Оцеляване“. Младата авторка е позната на българската публика със стиховете си от „Думи в сребърна кутия“. Емоцията, която струи от римите й, е успешно пренесена и на страниците на книжката, пропита с българския дух, история и култура. Книжка, която идва да ни напомни, че сме наследници на древен и велик народ, дал цялата си любов и борбеност за земята, по която стъпваме сега.

Сюжетът и впечатленията

„Оцеляване“ ме впечатли с детайлните описания и хармоничното преплитане на психология, медицина, генетика, история, културология и художествена измислица. Личи си, че авторката стъпва на дълбоки научни проучвания, като се е постарала да даде на читателите възможно най-много информация по всяка една тема, която засяга. Много ми допадна и смелостта й да ни предложи и свой прочит и въображение на важни за сюжета моменти, които умело направляват историята в желаната от нея посока.

Романът на Николова ни запознава с Елена – тя е интелигентна, красива, борбена, чувствена. Има успешна кариера и професия в областта на книгоиздаването, която харесва. Има и любима сестра, любопитни племенници и близки приятели, които искрено я обичат. Има си и видение – непознат мъж от миналото, който започва да я навестява и я кара да тръгне на вълнуващо пътешествие към себе си. Кой е този човек и защо й се явява точно сега? Миролюбив ли е или пък носи лоши вести? Ще си тръгне ли или ще остане завинаги?

И въпреки че „Оцеляване“ е роман за българската памет, той не е ограничен единствено до пределите на страната ни. Запознава ни и с французина Албер – космополит, прекарал живота си в опознаване на различни държави и народи. Срещаме го в Женева, откъдето се включва в разгадаването на мистерията около халюцинациите на Елена, с която работи по издаване на научна литература на български. Забележителен акцент от книгата са емоционалните описания на градовете и улиците, по които ни разхождат героите й. Специално място се отделя на чувствата, които те изпитват, докато опознават заобикалящия ги свят – независимо дали става дума за разходка в Борисовата градина в София, из малките улички на Копривщица, по пътеките на Родопите или на брега на Женевското езеро. За момент читателите се чувстват като разгърнали страниците на някой личен дневник-пътеводител и описанията ги пренасят на всички тези места като с вълшебна пръчица.

Семейните ценности имат специално място в „Оцеляване“. Николова ни рисува обичта между родители и деца, между две сестри, включително и между близки приятели, които нямат кръвна връзка помежду си. Кръвната връзка в рода пък е основна част от сюжета и е интересно да се проследят изводите, които се правят на тази основа. Именно по тази причина определям урока по родолюбие като „модерен“. Защото, да – Николова ни дава много факти от историята и културата ни, заради които да обичаме България. Но тя открехва вратата и към нови научни теории, които обясняват връзката с предците ни по много любопитен начин и ни кара да се замислим.

Не на последно място – Елена (а подозирам, че тя е в някаква степен и отражение на самата Бояна) ми допадна по един особено приятелски начин заради общи чувства и интереси, които споделяме. И аз, като нея, обожавам кафето, литературата и френския език. Трябва да призная, че франкофонските дестинации, в допълнение на българските (особено Родопите), ме направиха силно пристрастна към този пътешественически сюжет. Той е подправен и с нотка мистерия, опасни ситуации, мрачни тайни и малко тъга.

Препоръчвам да се запознаете с „Оцеляване“, защото е една много емоционална, чувствена, душевна и богата на изказ и думи книга. За любителите на словото и литературата. За тези, които искрено се радват на живота и имат способността да го разглеждат от всички ъгълчета, с всичките му (не)съвършени детайли. За тези, които обичат със сърцето. За България.

Избрани цитати

Кога ли разбираш, че родителите ти не са толкова силни, колкото си си мислел някога? Кога ясно и точно откриваш у тях пъстротата на емоциите им и улавяш слабостта и страховете им? Кога виждаш, че и те имат право на колебания и грешки?

–        Прегърна с две ръце голямата чаша и докосна с устни ръба й. Бавно отпи от гладкото кадифе. Първата глътка се разля в нея като живителна сила. Имаше изумителна интимност в тази първа капчица – очакването от горчивия и плътен вкус, и разливането на мекотата му, разпръскването на безбройните послания из цялата й същност. Кафе се пиеше едновременно с всички сетива. Това беше осъзната и търсена наслада, в чието потапяне тя отдаваше себе си.

–        Всички големи градове бяха по-красиви вечер и през нощта. Сякаш светлините придаваха друг живот, който предполагаше истинската природа на хората. През деня всички бяха забързани и не се виждаха. И макар светлината да осветяваше пътя им, всъщност, те не виждаха по-далеч от крачката пред тях. А през нощта приличаха на светулки с нарамени фенери, които се търсеха помежду си и виждаха много повече, отколкото през деня. Нощта, освен всичко друго, беше скрила всички страхове и грижи.

–        Генът на общностната памет не просто в себе си информация за историческата принадлежност или принадлежност към рода. Той носи нещо много повече. Той е съвкупност от всички съзнателни избори, които са правили хората, живели върху дадена земя. Той носи своята детерминистична обусловеност от всички икономически, социални, културни и екзистенциални случвания, които имат освен всичко друго, но и своята географска определеност.

–        Незнайно защо, но както винаги се случваше, за да дойде новото, трябваше да се премине през страдание и преосмисляне на настоящото битие. Приемането на новото винаги беше свързано с някакъв първоначален акт на отказ от старото.

–        Колко беше странно, че при децата границата между реално и нереално беше напълно размита. За тях не съществуваше нещо, което да е странно и нелепо. Всичко, което беше плод на тяхната фантазия, беше реално съществуващо или поне притежаваше възможността да бъде такова. За тях странното, различното и необичайното бяха просто едни от проявите на реалността. И всичко беше възможно.

–        Това й беше най-лошото на болката – не можеш да я игнорираш. Тя постоянно се натрапва и крещи за внимание. Дали просто не иска да я прегърнеш и да я успокоиш – да й благодариш, че е дошла и че те е накарала да спреш.

–        Писането е също вид израз, овъншностяване на вътрешните емоции и преживявания. Когато започнем да пишем, в действителност, се отприщва мощна силна и поток от дълбоки чувства, желания, емоции – понякога пренебрегвани, понякога умишлено притъпявани, понякога дори забравяни.

Малко за Бояна Николова

Бояна Николова е родена в Шyмен през 1978 г.  Завършва езикова гимназия с френски език и магистратура по „Културология“ в СУ „Св. Климент Охридски“. Автор е на поетичната книга „Думи в сребърна кутия“. Поетът ни Любомир Левчев окачествява стихосбирката като „съкровище от думи“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.