Светът е като вишнево дърво, което не са поглеждали от три дни.

Четем в „И розата сама да е“ на Мюриел Барбери. И именно в подобен потънал в цветове, едновременно древен и изменчиво нов свят попадаме, разлиствайки страниците на романа.

Авторката на изключително добре приетия от критици и читатели „Елегантността на таралежа“, ни отвежда в Япония с помощта на Роуз – 40 годишна жена, поела по болезнения път на спомени, откровения и себеоткриване, път на който има място и за семейни тайни, и за древна култура и легенди, за любов и смърт …

За да го „павира“ плътно и образно, в романа, написан от трето лице, френската писателка изгражда детайлна картина на Япония. Поетично, но и с остра, почти фотографска наблюдателност и точност, описва нейните храмове и градини с причудливи павилиони, нейните обичаи, митове, чаени церемонии… Среща, в някои моменти дори сблъсква, култури, за да „детонира“ жизненоважното пробуждане и самоанализ, движещи повествованието и действията на главните герои. И все пак, сред тази идеализирана картина, има място и за съвременно Киото, за бетона, забързания ритъм, съмнителните заведения, миризмата на пържено дори.

Неслучайно Братислав Иванов, консултант на книгата и първи преподавател по класически японски език в СУ смята, че „Сред книгите за Япония, написани от неяпонци, тази най-вярно предава духа на Страната на изгряващото слънце!“.

Цветята и изобщо растенията са основни действащи лица: камелии, азалии, божури, кленове, папрати, лилии, рози, сливови дървета и вишни, виолетки, бамбук, водни лилии, магнолии. В свое интервю Мюриел Барбери споделя: „Киото е осеян с черешови дървета, в случая с този роман исках цветовете да имат символичен ефект, както и естетически.“

Вкусовете и ароматите на храната са не по-маловажни за постигането на богатата образност и чувственост, пропила наратива. Писателката казва още: „Гастрономията е важна и във Франция, и в Япония, обичам естетическото и духовното измерение на храненето, то е като храна за духа. В Япония, не знам дали това се дължи на влиянието на будизма, но във всеки ресторант, колкото и скромен да е, всичко е красиво и представено по начин, който храни стомаха, очите и душата.“

Насред тази пищност в описанията, персонажите са малко, но ярки и здраво свързани помежду си, въпреки цялата си контрастност и противоречивост. Едва четирима са героите, с които Роуз, французойка и ботаник, се свързва в своето – първоначално нежелано и упорито саботирано – пътешествие-пробуждане: грижещата се за семейната къща, мъдра и деликатна, едва забележима в присъствието си японка; шофьорът, следващ я като неотменима сянка; обвита в мистериозност англичанка, необратимо и трагично, свързана с Киото; овдовелият рано белгиец Пол, помощник и изпълнител на последната воля на баща ѝ.

Съвсем противоречиво (но толкова характерно за изградения образ на Япония) доминиращите персонажи са напусналата преди години този свят майка на Роуз – завинаги останала неразбрана, меланхолична, затворена и враждебна към света; както и Хару – починал наскоро японски магнат и ексцентричен търговец на произведения на изкуството, никога не присъствалият в живота на Роуз баща, чието опознаване е ключ към един толкова различен живот.

В романа главните герои постигат своеобразен ренесанс през един флуиден и красив, поетичен език, отразил се както в авторовата, ката и собствената им реч и описания, особено осезаем в легендите (фикционални, но напълно на висотата на древни, източни предания), белязали началото на всяка глава. Наративът притежава деликатността и елегантността, характерни за японската калиграфия и живопис.

Същите увенчават и корицата на българското издание, дело на художника Дамян Дамянов. А неочакван и голям подарък за българския читател е предговора на Мюриел Барбери, написан специално за него и пропит със спомените ѝ от България – може би въобразени, но ярки, завършващи с дълбоко откровеното:

„… драго ми е, че този роман за срещата с една форма на невинност се появява в страна, която също така ми и непозната, и близка.

Ето така разбирам устойчивостта на българския сняг у мен, бил той въображаем или истински сняг от 1970 година, от първата, изживяна във вашата страна, зима на една бъдеща писателка.“

Избрани цитати от И розата сама да е

Откъс от „И розата сама да е” на Мюриел Барбери

… видя червен божур със смачкани венчелистчета. Лъхна я ухание на усещане за отишло си съжаление или щастие. Обикновено тези вътрешни раздвижвания одраскват сърцето, преди да се стопят като сън, но понякога преобразеното време предлага на духа нова бистрота.

Излезе то ваната и облече кимоно от лек памук така, както когато се влиза в убежище.

Роз огледа непознатите ястия, чайника, купата с ориз; всяко нейно движение ѝ се струваше като оскверняване.

Роз се почувства премазана от красота, минерали и дърво, всичко ѝ беше наситено…

Погледът на Роз се върна към градините и тяхната точност я удиви – очевидността на диамантената им структура, чистотата им, изострена от болката, способността да пробуждат чувства от детството.

– Япония е страна, в която се страда много, но и където не се пазят от страданието – каза англичанката. – Като отплата за своето безразличие към нещастието обработват тези градини, където боговете слизат, за да пият чай.
Роз се подразни.
– Струва ми се -рече тя, – че за страданието отплата не съществува.
– Така ли мислите? – попита англичанката.
– Животът наранява – каза Роз. – И от това не бива да се очаква нищо благотворно.
Англичанката обърна глава, потъна в съзерцание на павилиона.
– Ако човек не е готов да страда – рече тя, – не е готов да живее.

И после един ден, така както човек губи кърпичката си, тя бе изгубила вродената си способност да изпитва щастие.

– Представях си Япония като стерилно място – призна, – а не като място, което мирише на пържено.
– Не сме при протестантите – отвърна ѝ Пол – и знам какво говоря. Япония като цяло е един весел бардак.

Откъс от „Елегантността на таралежа“ от Мюриел Барбери