Непревеждан до момента у нас роман от Мюриел Барбери разкрива японската душа

И розата сама да е (корица)

Превърнала се в една от най-обичаните книги на нашето време, „Елегантността на таралежа” от Мюриел Барбери не само разказа по чудат и изящен начин историята на две невероятни жени, но и спечели сърцата на читателите с полъха на източната култура в лицето на мистериозния японец Какуро Озу.

Пътешествието право в сърцето на Страната на изгряващото слънце продължава със самостоятелния роман на френската писателка – „И розата сама да е” (ИК „Сиела“). Изданието се появява за пръв път на български език със специален предговор от авторката за родните читатели и във великолепния превод на Евелина Пенева.


Книги на Мюриел Барбери може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

* Промокод: Jasmin21-3  
Важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Животът на Роз е застинал в прегръдката на ледовете – тя няма близки приятели, майка ѝ и баба ѝ са починали и никога не е срещала баща си. Докато един ден не получава известие за смъртта му и то не я отвежда в Япония.

Оказва се, че непознатият родител е подготвил за нея различни преживявания, чрез които да ѝ разкрие повече за родината си и за самия себе си. И може би да запълни пустотата в живота ѝ, на която младата жена се е обрекла.

Неин спътник в това потапяне между две реалности ще се окаже Пол – напусналият Белгия, за да живее сред изкуството, помощник на баща ѝ.

Оказала се сред фината естетика на древните храмове и дворци на Киото и хармоничното спокойствие на дзен градините,  Роз неусетно ще счупи стъклената си клетка и ще се научи да опитомява тъгата. Защото „и розата сама да е, тя всички рози е”.

Преплитайки японски митове и легенди със събитията в живота на главната героиня, „И розата сама да е” от Мюриел Барбери превежда читателя през една „едновременно чужда, непонятна страна и страна на детството”.

Деликатно пътешествие из скритата география на душата и поетично описание на загадката на сърцето, това най-вероятно е най-откровената и дълбока творба на френската писателка, която сама е избрала Япония за свой втори дом.

Сред книгите за Япония, написани от неяпонци, тази най-вярно предава духа на Страната на изгряващото слънце!

Братислав Иванов,
консултант на книгата и
първи преподавател по
класически японски език в СУ

И розата сама да е

Мюриел Барбери

на покрива на ада

1

Разказват, че в Древен Китай, по времето на династията Северна Сун, един принц всяка година отглеждал на парче земя хиляда божура, чиито цветове на прага на лятото се полюлявали на повея. В продължение на шест дни, седнал на пода на дървения павилион, той имал обичай да се възхищава на луната; отпивал от време на време бистър чай от чашата и наблюдавал цветята, които наричал свои дъщери. На зазоряване, преди да си легне, обхождал мястото.

В началото на седмия ден давал заповед за сечта.

Слугите поваляли на земята избитите красавици със съсечени стъбълца и както си били с протегнати на изток главици, докато в цялото поле от цветя не оставал един-единствен божур, изложил венчелистчета на първите мусонни дъждове. Следващите пет дни принцът оставал там на мястото и пиел тъмно вино. Целият му живот се побирал в тези дванайсет изгрева на слънцето; през цялата година не мислел за друго, освен за своите божури, след смъртта им и той се заричал да умре. Но часовете, в които избирал онзи единствен цвят, а после тези, в които се наслаждавал на безмълвното си общуване в уединение с него, побирали толкова животи в един, че възприемал месеците на траур като жертва.

Какво ли изпитвал, докато съзерцавал оцелелия божур? Тъга, която искряла, подобно на скъпоценен камък, и чиито отблясъци се сливали с отблясъците от едно щастие, толкова чисто и толкова всеобхватно, че сърцето му замирало.

Хиляда божура

Роз се пробуди, огледа се, озадачена къде се намира, видя червен божур със смачкани венчелистчета. Лъхна я ухание на усещане за отишло си съжаление или щастие. Обикновено тези вътрешни раздвижвания одраскват сърцето, преди да се стопят като сън, но понякога преобразеното време предлага на духа нова бистрота. Ето това изпитваше Роз онази сутрин срещу божура, разперил златистите си тичинки в своята изящна ваза. Един дълъг миг ѝ се струваше, че може да остане безкрайно в тази празна стая и да съзерцава цветето, да усеща като никога дотогава как съществува. Огледа постелките татами, хартиените стени[1], прозореца, отворен към клоните и слънцето, божура със смачкани листенца; най-накрая огледа себе си като непозната, с която се е срещнала надвечер предишния ден.

Спомените от вечерта нахлуха на талази в ума ѝ – летището, дългото нощно пътуване, пристигането, осветената с фенери градина, жената в кимоното, коленичила върху повдигнатия от нивото на земята под. Вляво от плъзгащата се врата, през която беше влязла, издигащите се клони на лятна магнолия, наредени в тъмнееща отстрани ваза, ловяха проблясъците на дъждовните струи. Все едно искряща вода се лееше върху цветовете, сенките по стените трептяха, наоколо цареше странна тъмнина, която потръпваше. В тази тъмнина Роз различи изтрити стени, плоски камъни, които образуваха пътека чак до повдигнатия под, тайни духове; цял един полуздрачен живот, пронизан от въздишки.

Японката я беше отвела до стаята ѝ. В съседното помещение парата от горещата вода за къпане се издигаше от голяма вана от огладено дърво. Роз се беше плъзнала в горещата вода, завладяна от празнотата на тази изпълнена с влага и потънала в мълчание крипта, от създадената от дърво обстановка, от чистите ѝ линии. Излезе от ваната и облече кимоно от лек памук така, както когато се влиза в убежище. По същия начин се пъхна между чаршафите на постелята с необяснима ревност. После всичко отмина.

Почука се леко и вратата се плъзна с шиптене. Жената от предната вечер заситни с премерени стъпки и постави поднос пред прозореца. Произнесе няколко думи, оттегли се с плъзгащи се стъпки, коленичи, наведе се, затвори вратата. В момента, в който се скриваше, Роз съгледа потрепването на сведените ѝ клепки и остана поразена от красотата на кафявото ѝ кимоно, привързано с пояс – оби, извезан с розови божури. Споменът за кристалния ѝ глас в края на накъсаните фрази прозвънна в атмосферата със силата на гонг. 

Роз огледа непознатите ястия, чайника, купата с ориз; всяко нейно движение ѝ се струваше като оскверняване. В голата рамка на прозореца с плъзгащо се стъкло, придружено от хартиен параван, Роз виждаше, трептящи и насечени, листата на клен, изпречващ се пред по-широка гледка. Имаше река със стръмни брегове, обрасли с буйни треви, пясъчни алеи обграждаха каменни участъци, пак кленове, сред тях вишни. В средата на брода, сред ленивите вълни, се беше настанила сива чапла. Високо над тях минаваха облаците на хубавото време. Мощта на живата вода я връхлетя. Къде съм, запита се, и макар да знаеше, че градът беше Киото, отговорът се прокрадваше като сянка. 

Отново се почука. „Да“, обади се тя и вратата се отвори. Пак се появи поясът с божурите; този път коленичилата жена попита на развален английски: „Роз сан е готов?“, и посочи към вратата на банята. Роз поклати глава. Какво търся на това място, недоумяваше тя и макар да знаеше, че е дошла да изслуша завещанието на баща си, отговорът продължаваше да се спотайва. В просторния и празен параклис на банята, от страната на огледалото, бял божур с едва-едва обагрени в карминено мастило венчелистчета вехнеше на въздуха като току-що нарисувана картина. Светлината на утрото нахлуваше от разделен на квадрати с бамбукови пръчки отвор и хвърляше отблясъци по стените и за миг, потънала в преливането на цветовете на стъклописа, имаше усещането, че се намира в катедрала. Облече се, излезе в коридора, сви надясно, върна се, когато стигна до затворена врата, последва извивките на пода и на хартията. След един завой тънките стени вече бяха от тъмно дърво, различаваха се плъзгащи се пана, а след още един завой се озова в огромно помещение, насред което растеше клен. Корените потъваха в мъх с плавни кадифени гънки; папрат милваше дънера на клена, а до нея стоеше каменен фенер; стъклена галерия със стъклен таван ограждаше помещението от всички страни. По отблясъците, идващи от раздробения свят, Роз виждаше дървения под, ниските места за сядане, покритите с лак маси, а вдясно, в голяма керамична ваза, имаше подредени клони с непознати листа, трептящи и леки като феи; дървото обаче оставяше в пространството прорез, където се сгушиха сетивата ѝ, и Роз усети как кленът я привлича към себе си, как намагнитизира дъха ѝ, как превръща тялото ѝ в дръвче с шептящ клонак. Мина време, преди да се изтръгне от магията, тя отиде в другия край на вътрешната градина, където широки пътеки водеха към реката, и отвори пано, което се плъзна безшумно върху дървените си улеи. По протежението на стръмните брегове растяха вишни, удряха се потоците на времето и пространството, хора правеха сутрешния си крос и на Роз ѝ се прииска да се стопи в техния бяг без минало и без бъдеще, без връзки и без история; пожела си да е само движеща се точица, вписана в потока на сезоните и планините, които преминаваха през градовете и стигаха чак до океаните. Вгледа се нататък. Къщата на баща ѝ беше изградена на възвишение, над пясъчна алея, която се показваше тук-там между клоните на дърветата. Върху другия бряг имаше пак такава алея от пясък, същите вишни, същите кленове, а още по-нататък други къщи – градът. Най-накрая се издигаха валчестите хълмовете и препречваха погледа.


[1] В традиционния японски дом вътрешните стени представляват решетъчни конструкции от дърво, облепени с хартия. Такава е и конструкцията на плъзгащите се врати. – Б. к.

Още от/ за Мюриел Барбери

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук