Следобедната дрямка е онова особено състояние,

в което сънищата са най-ярки и често с мъка се отличават от действителността, макар да са пълни със сюрреализъм. Разказите на Боян Тончев са точно такива – смесица между реалност и сън, в която обаче висшите ценности си остават същите, а героите все толкова болезнено се стремят към тях. Въпреки целия позадрямал абсурд на ситуациите, в които попадат.“

Христо Карастоянов

„Зад великодушния поглед на Боян Тончев към трудностите на всекидневието и неговия опрощаващ смях стои внимателно поставената диагноза за болестта на обществото. Иронията и самоиронията в сборника се движат в успоредни писти. Заради този подход разказите на писателя бързо надрастват своето анекдотично начало и водят към по-едри обобщения за нашето време.

И навсякъде в увлекателните истории любовта продължава да бъде водеща сила.„

Марин Бодаков

Животът като следобедна дрямка

Боян Тончев

СЪДБА

Автобусът спря и отвори вратите си. Един старец с огромни усилия изкачи евереста на стъпалата и едва успя да се добере до най-близкото свободно място – седалката до мен. Загледах се в него. Беше на не по-малко от деветдесет години, сбръчкан и за-

хабен като древен пергамент. Гримасата, изрисувана върху лицето му с избледнялото мастило на живота, изразяваше умора и празнота, но то излъчваше и нещо друго, което привлече вниманието ми. Не можех да разбера точно какво приковава очите ми в стареца. Той се обърна към мен, срещна погледа ми и се опита да се засмее. Усмивката му представляваше неприятна симбиоза от сбръчкана, беззъба уста и воднисти очи. Потръпнах от отвращение, но не можех да отклоня поглед от нея. Стана ми неудобно.

Против волята си също се усмихнах учтиво. Когато най-сетне успях да отвърна очи, помислих потресен: „Божичко, това човек ли е? Та той е по-грозен и почти толкова немощен, колкото току–що извадено от утробата бебе! Дано никога не стигна неговите

години!“. Обзе ме съжаление, което обаче не успя да измести погнусата, и внимавах много да не се докосвам до тялото на стареца. Тогава видях ръцете му, които държаха дървения бастун така, сякаш той бе последната му връзка с живота. Те се тресяха в някакъв отвъден, неравноделен такт. Бастунът се поклащаше напред–назад, но иначе изглеждаше далеч по-стабилен от сбръчканите кокалести ръце. Този път бързо извърнах погледа си и се загледах навън. В следващия момент съм задрямал.

Когато се събудих, с удивление установих, че без да разбера, съм се преместил на съседната седалка. Огледах се за стареца. Нямаше го. До мен, там, където допреди малко седях аз, имаше младеж на моите години, който ми изглеждаше познат. Обзе ме облекчение, че старецът бе слязъл. Младежът явно също ме наблюдаваше, защото внезапно се наведе към мен и прошепна: „Адски съжалявам! Това, че се паднахте точно вие, е абсолютно случайно. Няма нищо лично в случилото се.“ Изпаднах в недоумение. Какво ли искаше да каже?

В този момент автобусът спря, а младежът се изправи и слезе. Видях го как с бърза и уверена крачка се запъти по неведомите пътища на предстоящата си съдба. След това вратите се затвориха. Наоколо имаше нещо странно. Всичко изглеждаше захабено и унило.

Тогава усетих, че ръцете ми треперят. Погледнах ги – бяха сбръчкани и с изпъкнали кокали, а между тях достойно се издигаше бастун.

За автора

Боян Тончев е роден през 1977 г. в София. Завършва първо Испанската гимназия „Мигел де Сервантес“, а след това СУ „Св. Климент Охридски“ като магистър по философия.

От 2013 г. е сценарист в телевизионното предаване „Господари на ефира“, а от 2019 г. е главен редактор на сайта Gospodari.com. Пише и публикува журналистически анализи и статии и в други сайтове.

През 2017 г. е издаден дебютният му роман „Прагът“, а след това негови разкази излизат в „Литературен вестник“.

Сборникът „Животът като следобедна дрямка“, издаден от ИК „Жанет 45“ включва кратки творби от различни периоди от живота на автора – от късните му ученически години до днес.