За пръв път на български език излезе книгата анкета „Свят на ръба“. Големият полски фантаст и визионер Станислав Лем разговаря с полския критик и журналист Томаш Фиалковски на предела на миналия век и на прага на новото хилядолетие.

---

Книги на Станислав Лем може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Свят на ръба” (превод: Лина Василева, художник на корицата: Люба Халева, ИК „Колибри“) обхваща 16 завладяващи разговора със Станислав Лем, роден точно преди сто години и напуснал ни през 2006 година. „Плаваме по течението на голяма река към непознат океан и се намираме едва в началото на пътешествието“, казва авторът на научнофантастичните шедьоври „Соларис“ и „Звездни дневници“. И разказва за детството си, за формирането си като човек и писател. Годините на немска и съветска окупация, стръмният път към литературата, човешката глупост, религията и науката, злото в историята, погрешните пътища на културата – по всички тези теми писателят говори откровено, без да крие страховете и надеждите си, и предупреждавайки за опасностите, които дебнат човечеството. Докъде ще ни доведат опитите за „ремонт“ на човека и кръстоската между технологиите и биологията, какви са перспективите пред науката, идва ли нейният край…

Днес разгръщаме и нов, пълен превод на научнофантастичния шедьовър „Соларис“, подписан от полския писател визионер Станислав Лем.

„Соларис” (художник на корицата: Люба Халева, ИК „Колибри“) е най-известният роман на един от великите световни майстори на научната фантастика. Книгата принадлежи към поджанра, изследващ контакта с извънземния интелект. Тази преведена на всички езици творба предлага оригинална визия за непознаваемия чужд разум, като заедно с това представя по уникален и вълнуващ начин драмата на себепознанието и космическите измерения на любовта. Идеята за океана-мозък, заемащ повърхността на планетата Соларис и способен да придава материален облик на човешките спомени и мисли, не оставя равнодушни нито психолога Крис Келвин и колегите му космонавти от космическата станция, описана в романа, нито милионите читатели на полския фантаст. Нито известните режисьори Андрей Тарковски и Стивън Содърбърг, които екранизират произведението съответно през 1972 и 2002 г.

Свят на ръба

Станислав Лем

ОТВЪД РЪБА
Предговор към второто издание

Разговорите, чийто запис залегна в основите на тази книга, проведох със Станислав Лем през последните години на миналия век. Първото издание на „Свят на ръба“ излезе през 2000 година, наистина на предела на новото хилядолетие. Когато обаче избирахме това заглавие, ние имахме предвид не толкова условната времева граница, колкото прага на новата епоха – епохата на биотехнологиите, която писателят наблюдаваше едновременно очарован и ужасèн, осъзнавайки, че няма начин те да бъдат спрени независимо от евентуалните опасности и етичните дилеми, нахлуващи в живота ни ведно с инвазията на технологиите. Ако не греша, точно един ден след смъртта му дойде новината, че от човешки стволови клетки е отгледан подходящ за трансплантация орган.

Нашите разговори приличаха на мореплаване по бурни и слабо маркирани води, на лутане из гъсталака от различни и изникващи ненадейно теми, между миналото и бъдещето, между личното и публичното.

Станислав Лем се връщаше към биографията си, към детството си в Лвов, към следвоенното начало в Краков и своите пътувания в чужбина, главно  – към тези в Русия. Конфронтираше своите прогнози от „Summa technologiае“ и други свои книги със света около нас. Правеше това не без чувство на удовлетворение – много от тези прогнози се бяха сбъднали, и то по-рано, отколкото той беше очаквал, – ала също и с горчивина, разочарован от немалко аспекти на съвременната цивилизация и злотворното прилагане на новите открития от хората. „Ще трябва да напусна този свят не без облекчение и с чувство на разочарование“, казваше, а на друго място добавяше: „Днес здравият разум и разсъдъкът май са в отстъпление“. По-малко от година след публикуването на „Свят на ръба“ авторът отбелязваше своя осемдесети рожден ден. Юбилейното тържеството беше предвидено за предишния ден, на 11 септември 2001 г. Когато в четири следобед се събрахме в конферентната зала на новата сграда на улица „Любич“, кулите на нюйоркския World Trade Center от часове бяха превърнати в руини. Разбира се, подготвената програма беше отменена, а юбилярят, вместо да приема поздравления, разпитваше присъстващите за новини от атентата. Тогава си помислих, че насловът на нашите разговори придобива ново, драматично значение: светът, нашият свят, действително се бе оказал на ръба…

Днес, в първата годишнина от смъртта на Станислав Лем, си струва да разгърнем „Свят на ръба“ макар и само за да чуем гласа на писателя, на великия писател, който гледаше по-надалеч и виждаше по-далеч от другите. „И ярост искрена облъхва/разнообразните ми задължения“  – пише Чеслав Милош в стихотворението си „На Джонатан Суифт“. Когато си припомням това великолепно стихотворение, пред очите ми застава Лем в неговия краковски кабинет библиотека, сред купчините разноезични списания, коментиращ действителността със страст, хумор, понякога с гневна ярост, алергичен към глупостта и злото, но никога безразличен.

Надявам се именно такъв Лем да открият в тази книга нейните нови читатели.

Томаш Фиалковски, март 2007

Из РАЗГОВОР № 5
ЗА РАЗПАДАНЕТО НА ИМПЕРИЯТА, РУСКАТА ГОРДОСТ И СРЕЩАТА С ЕДИН КОСМОНАВТ

В една от статиите, които сте публикували през 80-те години в парижката „Култура“ под псевдонима „П. Знавца“, вие съзирате в чернобилската катастрофа знак за технологичния залез на Съветската империя. А как виждахте перспективите пред Империята по-рано, да речем, по времето, когато пишехте своите „Диалози“ – през ранните години на шестото десетилетие на ХХ век?

Преди всичко смятах, че надпреварата във въоръжаването както на Земята, така и в Космоса, чийто връх беше кацането на Луната, ще претовари съветската икономика. В желанието си да се мерят с американските усилия и изобретения – макар да не бяха в състояние да го сторят – Съветите прехвърляха все по-големи средства и в тежката промишленост в посока на милитаризацията. Това трябва да се разбира в по-широк смисъл; лунните ракети например бяха създадени просто като разновидност на междуконтиненталните ракети, което представляваше едновременно и облекчение, и затруднение, понеже не е едно и също да изпратиш ракета на Луната или на орбита. Тъй че ситуацията беше доста странна. Сега знам неща, които преди не ми бяха известни – нали Съветите засекретяваха всичко. Стилът на кариеристично-конкурентната надпревара да попаднеш в Политбюро или близо до Сталин беше повлиял на вътрешния механизъм, управляващ върхушката на съветската власт така, че хвърлянето в затвора на дори необходимите за атомната наука учени като Лев Ландау или поставянето под домашен арест на Капица – от гледната точка на Лаврентий Берия например – сами по себе си не са представлявали опасност за системата. Налагаше се тези неща да ми ги разясняват хора като Келдиш, на когото имах доверие, въпреки че и те не можеха да рекат простичко, че не бива да се поставят политическо-расистките критерии над военните, а предпочитаха да използват по-скоро партийно-бюрократични аргументи. Подробностите за събитията по онова време узнаваме днес от дебелите списания, толстые журналы, които непрекъснато ми изпраща моят литературен агент в Москва. Впрочем и преди, по време на описаните по-рано от мен пътешествия до Съюза, бях посвещаван донякъде в тези неща – правеха го най-вече физиците. Показвайки ми първата в света – разбира се, много слаба – ядрена електроцентрала, те споменаваха с половин уста, че е построена върху костите на политически затворници. Както вече споменах, можех също да посещавам Капица – по онуй време той вече не беше под домашен арест. Капица беше отказал да работи върху атомната бомба, но беше помогнал да измъкнат от гулага Ландау, който пък бил дотолкова луд, че разпространявал така наречените антисъветски „листовки“.

В прогнозите си от онова време бях принуден да се базирам върху сравняването на националния доход на Съединените щати, от една страна, с този на Съветския съюз, от друга. Докато американските данни отговаряха що-годе на истината, публикуваните в Съветите данни се оказаха по-късно напълно фалшиви. Затова аз бях предвидил разпад на Съветския съюз през първата четвърт на ХХI век – бях взел предвид факта, че за въоръжаване са били инвестирани от 12 до 14 % от неговия брутен вътрешен продукт, докато в действителност са били инвестирани 25 процента! Това ми прилича на ситуацията с магарето, на чийто гръб се слага сламка по сламка, докато гръбнакът му се прекърши.

Струва ми се, че това може да се сравни също с някакъв механизъм, един от елементите на който действа в режим, различен от този на останалите елементи, и накрая целостта се разстройва.

Разполагам с дребен и тривиален, но затова пък близък нам пример, отразяващ тогавашната действителност. В публикувани неотдавна изследвания на общественото мнение 56% от поляците заявяват, че найдобре са живеели по времето на Едвард Герек. Ами, истината е такава, че когато по онуй време се женеше най-големият син на моя приятел Ян Блонски, аз можах без притеснения да купя за 100 злоти като подарък за щастливите младоженци един шоколад „Тоблерон“, бутилка френско вино и кошница с полски лакомства. Тези чудесии обаче бяха възможни благодарение на направения държавен дълг от четиресет милиарда долара. Социализмът в Полша беше труп, а ние като червеи се угоявахме все по-уютно върху тази мърша. Говоря като човек, принадлежал към тогавашния обществено-интелектуален елит: когато през 1980 година поискахме да издаваме в Краков месечното издание „Писменост“, ударихме с юмрук по масата и незабавно получихме исканото. Излязоха седем или осем броя и въведоха военното положение – ала преди това властта се разпореждаше с лека ръка с подобни фондове. В сравнение със Съветите размерите на провала у нас бяха микроскопични, все едно гледахме света през обърнат бинокъл. На изток от Буг и терорът, и по-сетнешната катастрофа протичаха в огромни мащаби. Давах си сметка също, че в Съветите се стига до различни извращения или изопачавания във фундаменталните науки, които в по-далечна перспектива стават определящи за съществуването на цялата Империя. Всичко започна от Лисенко. Чувствах, че лисенковщината ще доведе до страшни рикошети в цялото съветско селско стопанство.

И тя доведе – достатъчно е да споменем абсурдните опити да бъдат разорани степите в Казахстан.

Имаше и други безумия. Хрушчов например беше болен на тема царевица, готов беше да я сади на Каспрови Верх. Защитните горски бариери на терените край Волга и в Украйна трябваше да спират така наречения суховей – грънци спряха, но бяха потрошени сума ти грешни пари. Съветската екология беше в руини. Че как иначе, щом господстваше принципът: приоритет на политиката над икономиката. Вече ви казах как властите на Distriкt Galizien бяха отговорили на немския собственик на фирмата, в която работех по време на окупацията, когато той се опитвал да спасява работещите в нея евреи: Politik gehr vor der Wirtschaft. И Съветите станаха жертва на същия този лозунг: неговото прилагане доведе до нечувано ниска производителност в селското стопанство.

По време на войната ми беше ясно, че рано или късно германците ще я загубят – достатъчно беше да се сравни решаващото в предатомния период глобално производство на желязо и стомана на съюзниците с това на Германия и завладяната от нея Европа. А ако говорим за Съветите, те винаги са имали много добри учени в областта на фундаменталните науки, затова пък комунистическата тоталитарна доктрина се оказваше за тях примка на врата или нашийник. Дълго време последователите ѝ се опитваха да стъпчат кибернетиката като буржоазна лъженаука и бяха нужни много усилия, за да бъдат убедени властите, че кибернетиката и нейните производни са абсолютно необходими при управлението на ракетните снаряди, да не говорим за завоюването на Луната. Колко време и енергия бяха загубени за разбиване на стените, с които болшевизмът сам се беше зазидал; резултатът бе, че съветската компютризация изоставаше далеч зад западната. Лично аз много се радвах, че те така си стъжняват живота, понеже им желаех всичко най-лошо, което със сигурност не би трябвало да учудва никого.

Докато живеех във Виена, чертаех за собствена употреба графики на разходите за производството на най-скъпите и най-модерни реактивни изтребители и бомбардировачи. Излизаше, че всяка от страните ще отделя за тяхното производство все по-голяма част от националния си доход, а около 2030-2040 година Съветите ще могат да си позволят най-много петдесет подобни самолета. Нали ставаше дума за стотици милиони долари, инвестирани във всяка една такава машина; отдавна беше отминала ерата на бамбука, платното и телта, от които са били конструирани летящите машини от времето на братята Райт. Аз обаче укривах пред света моите хороскопи не само понеже не исках някой да ми пререже гърлото. Нямах смелост да ги оглася, защото ми се струваха прекалено утопични, само дето не предполагах, че те ще се сбъднат толкова рано. С моите прогнози бях доста самотен в тълпата от антикомунисти. Е, Амалрик пишеше за 1984 година, но той беше изключение.

Така е, по онова време повечето съветолози приемат системата за почти идеално стабилна.

Да, и тук съществува парадокс. Системата беше монолитна, а с най-гъсто сито от стоманени възли я поддържаше ГДР. От публикувани в „Шпигел“ разсекретени материали знам, че правителството на Хонекер е подготвяло армията за удар срещу собственото си общество в случай на някакви размирици. Можеше да се предположи, че при такава гъстота на функционерите на ЩАЗИ и тяхната Informelle Mitabeitern дупките на мрежата са твърде малки, та нещо да съумее да изскочи от тях, ала все пак стана иначе. Макар че най-големи заслуги за упадъка на ГДР има самият Горбачов…

Соларис

Станислав Лем

НОВОДОШЛИЯТ

В деветнайсет бордово време подминах хората около площадката за изстрелване и слязох по металната стълбичка до вътрешността на совалката. Имаше място, колкото да си повдигна лактите. Прикрепих шланга в стърчащия от стената вентил и скафандърът се изду, тъй че повече изобщо не можех да помръдна. Стоях – или по-скоро висях – във въздушното ложе, неделимо свързан с металната черупка.

Вдигнах очи и през изпъкналото стъкло съзрях стените на бокса, а още по-високо  – надничащото лице на Модард. Но то веднага изчезна и настъпи тъмнина, защото отгоре нахлузиха тежкия защитен конус.

Чух повторения осем пъти вой на електродвигателите, затягащи винтовете. После – свистенето на помпания в амортисьорите въздух. Очите ми свикваха с мрака. Очерта се зеленикавият контур на единствения датчик.

– Келвин, готов ли си? – чух в слушалките.

– Готов съм, Модард – отвърнах.

– Не се притеснявай за нищо, Станцията ще те поеме – рече той. – Успех!

Преди да успея да отговоря, горе нещо изскърца и капсулата потрепери. Инстинктивно напрегнах мускули, ала нищо друго не се случи.

– Кога e стартът? – попитах и дочух шум, все едно върху мембраната на слушалките падаха най-ситни песъчинки.

 – Вече летиш, Келвин. На добър час!  – отвърна близкият глас на Модард.

Преди да осъзная ставащото, точно пред лицето ми зейна широка пролука, през която видях звездите. Напразно се опитвах да открия Алфа от Водолей, към която летеше „Прометей“. Небето от тези кътчета на Галактиката не ми говореше нищо, не разпознавах нито едно съзвездие – в тесния илюминатор все така искреше прахоляк. Чаках да изскочи първата звезда. Нищо не забелязах. Само искриците взеха да бледнеят и да изчезват, стопявайки се на ръждивия фон. Разбрах, че се намирам в горните слоеве на атмосферата. Обездвижен в пашкула от пневматични възглавници, можех единствено да гледам пред себе си.

Все още не виждах хоризонта. Летях и летях, без да усещам движението, само бавна, коварна горещина заливаше тялото ми. Навън се разнесе тихо, пронизително стържене, все едно от метал по мокро стъкло. Ако не бяха намаляващите цифри във високомера, нямаше да си дам сметка за рязкото снижаване. Звездите вече ги нямаше. Оранжева светлинка изпълваше илюминатора. Чувах тежкия ритъм на собствения си пулс, лицето ми гореше, на врата си усещах хладния полъх на климатика; съжалявах, че не успях да видя „Прометей“ – очевидно вече е бил извън зрителното ми поле, когато автоматичното устройство разкри изгледа.

Капсулата подскочи веднъж, втори път, ужасно завибрира, друсането премина през всички брони на изолацията, през въздушните възглавници и нахлу в дълбините на тялото ми – зеленикавият контур на датчика се замъгли. Гледах го, без да изпитвам страх. Не бях долетял от толкова далече, за да загина точно преди целта.

– Станция „Соларис“ – призовах. – Станция „Соларис“. Станция „Соларис“! Направете нещо. Май губя стабилност. Станция „Соларис“, тук пристигащият. Приемам.

И пак пропуснах важния момент на появяването на планетата. Тя се простираше огромна, плоска, а по размерите на ивиците по повърхността ѝ можех да преценя, че все още се намирам далече. Всъщност – високо, защото вече бях преминал онази невидима граница, при която разстоянието до едно небесно тяло се превръща във височина. Падах. Продължавах да падам. Сега го усещах дори със затворени очи. Бързо ги отворих, защото исках да видя възможно най-много.

Изчаках безмълвно двадесетина секунди и възобнових призивите. И този път не получих отговор. В слушалките, на фона на шум, толкова дълбок и нисък, че можеше да бъде гласът на самата планета, избухваха един след друг електрически разряди. Оранжевото небе в илюминатора помътня. Стъклото потъмня; инстинктивно се сгърчих, доколкото ми позволяваха пневматичните бандажи, преди миг по-късно да разбера, че това са облаци. Ятото им отлетя нагоре като издухано. Продължавах да се нося напред, веднъж на слънце, веднъж на сянка, капсулата се въртеше около надлъжната си ос и огромният, сякаш подпухнал диск на слънцето току преплуваше пред лицето ми, появявайки се отляво и залязвайки отдясно. Изведнъж през шума и трясъците право в ухото ми се разнесе далечен глас:

– Станция „Соларис“ към пристигащия. Всичко е окей. Вие сте под контрола на Станцията. Станция „Соларис“ към пристигащия. Пригответе се за кацане в момент нула, повтарям, пригответе се за кацане в момент нула, внимание, започва броенето. Двеста и петдесет, двеста и четиресет и девет, двеста и четиресет и осем…

Отделните думи бяха разделени от отривисти писукания  – знак, че не говори човек. Странна работа. Обикновено всички до един търчат към летището, когато пристига някой, при това направо от Земята.

Не можех обаче дълго да разсъждавам над това, понеже кръгът, който слънцето очертаваше около мен, застана вертикално заедно с плоскостта, към която летях; след първото накланяне настъпи второ, в обратната посока; люлеех се като огромно махало и докато се борех със замайването, видях върху повърхността на планетата – изправена като стена и надраскана с мръсновиолетови и черни резки – една дребничка шахматна дъска от бели и зелени точки: разпознавателния знак на Станцията. Същевременно нещо се отдели с трясък от върха на ракетата – пръстените на парашута, който бурно заплющя, и в този звук имаше нещо неописуемо земно: за първи път след толкова месеци – шум на истински вятър. Всичко ставаше твърде бързо. Дотогава знаех само, че падам. Сега виждах всичко с очите си. Бяло-зелената шахматна дъска нарастваше устремно, разбрах, че е изрисувана върху лъскавосребрист корпус с обтекаемата форма на кит  – със стърчащи отстрани радарни игли и шпалир от тъмнеещи прозоречни отвори; и че този метален колос не се намира на повърхността на планетата, а виси над нея, влачейки по мастиленочерния фон едно още по-тъмно елиптично петно: своята сянка. В същото време забелязвах обагрените във виолетово хем лениви, хем неуморни океански талази; внезапно облаците отлетяха високо, обагрени по ръбовете в заслепяващ пурпурночервен цвят, небето между тях се отдръпна и стана плоско, мръсноръждиво и после всичко се размаза: попаднах в тирбушон.

Преди да успея да реагирам, кратък удар възвърна вертикалната позиция на капсулата, простиращият се чак до задимения хоризонт океан искреше в илюминатора с оцветена като че ли с живак светлина; внезапно ръмжащите въжета и пръстените на парашута се откачиха и полетяха над вълните, понесени от вятъра, а капсулата се залюля плавно, с онова специфично, забавено движение, характерно за изкуственото гравитационно поле, след което се плъзна надолу. Последното, което видях, бяха решетъчните авиационни катапулти и двете огледала на ажурните радиотелескопи, високи вероятно няколко етажа. С оглушителния звук от удар на стомана в стомана нещо закрепи капсулата неподвижно, нещо се отвори под мен и с протяжна, задъхана въздишка металната черупка, в която висях обездвижен, завърши своето сто и осемдесет километрово пътешествие.

– Станция „Соларис“. Нула и нула. Приземяването извършено. Край – чух в слушалките мъртвия глас на контролния автомат.

За Станислав Лем

Забележителен фантаст, сатирик, хуманист, философ, футуролог, есеист и експериментатор, Станислав Лем (1921-2006) е носител на множество полски и международни награди и е преведен на над 40 езика, включително на български. Романите му „Соларис“, „Едем“, „Сенна хрема“, „Облакът на Магелан“, циклите му за роботите, за Ийон Тихи, за пилота Пиркс са любими на няколко поколения читатели. Наскоро „Колибри“ издаде и „Дневник, намерен във вана“, а на 17 септември, по случай 100-годишнината от рождението му, излиза ново издание и на култовия роман „Соларис“ в превод на Лина Василева.