Нова книга от Андрея Илиев („Разбойниците”, „Последните войводи”) излезе по книжарниците.

„Три истории от Третото българско царство” (ИК „Сиела“) изследва детайлно темата за криминалния свят в България преди Втората световна война. С богат набор от документи, свидетелства от съвременници и публикации от пресата, придружени със снимков материал, книгата е впечатляващ архив за историята на Третото българско царство.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук тук.

---

След впечатляващото изследване „Последните войводи”, в което Илиев разглежда всичко, което знаем за животите на двама войводи на разбойнически чети от 1924-1925 година, оказали голямо влияние на обществото в своите региони, той продължава въпроса с книгата „Разбойниците”. В нея темата се задълбочава и се разгръща до дейността на две работнически чети от края на XIX и началото на XX век. Сега Андрея Илиев насочва изследователската призма към друга тема, също толкова скрита под напластени с времето митове – криминалният свят в България от времето преди Втората световна война.

Кой е най-отвличаният чужденец в България и как се стига до това? Каква роля в случая има Стамболов? Каква е съдбата на първата полицейска банда в България и кой е фаталният обир, който преобръща всичко? Какво знаем за Дочо Узунов – разбойникът с вълча природа? От двата му ареста, през четирите му чети, чак до един съдбовен ден през 1932 г., когато следите му се губят и от него не остава ни вест, ни кост. На тези и на редица други въпроси търси отговор Андрея Илиев, а историческите реалности са разказани в леко, увлекателно повествование, което на моменти се чете като роман.

„Три истории от Третото българско царство” е ценно изследване на един период, за който има богат архив от сведения, но малко исторически трудове, което увлича и забавлява в еднаква степен. Андрея Илиев преплита сложни международни игри, административни възли, влакови обири и колоритни личности от началото на века, за да изгради неповторим портрет на българското общество преди Втората световна война.

Три истории от Третото българско царство

Андрея Илиев

1. Банковата афера

Заплата на касиер в Българската народна банка – клон Ортакьой: 1923 г. – от 1650 до 2400 лева на месец; 1924 г. – от 2840 до 3680 лева; 1925 г. – от 3650 до 4000 лева. В същото време човекът, заемащ този пост, разполага с два автомобила – „Щаер“, на стойност 240 хиляди лева, и „Форд“, който е купил в съдружие с още двама души с вноска от 25 хиляди лева, а шофьорът му е със заплата 5000 лева месечно.

Как стават тези неща? Оказва се – елементарно.

Първите хилядарки Димитър Тополов – бежанец от Македония, роден през 1896 г. в Скопие, в братско съдружие с банковия агент Петър Димов и контрольор-счетоводителя Любен Атанасов, присвоява още през 1922 г. На 4 юли в банката се получава телеграфно нареждане от клона в Харманли да се изплатят 300 хиляди лева на търговеца на пашкули Димитър Стамболов (брат на съпругата на Тополов). Съставена е безкасова операционна бележка, с която се задължава сметката на БНБ – Харманли. Едновременно с това парите са изплатени на Стамболов срещу подписана от него касова операционна бележка. Тя също е заведена в разходната книга. Дотук всичко е по правилата. Играта започва след това: Димитър Тополов, въз основа на гореспоменатия телеграфически превод, съставя фиктивната операционна бележка No 2337, подписана само от Д. Тополов, с която пак задължава обикновената сметка на БНБ – Харманли и заверява преходната є сметка под надслов „Преводи и акредитиви“ с 300 000 лева. На същата дата – 7 юли 1922 г., Д. Тополов съставя и втора лъжлива касова операционна бележка, подписана от контрольор-счетоводителя Л. Атанасов, с която се задължава преходната сметка „Преводи и акредитиви“ на БНБ – Харманли и се заверява сметка на разход с 300 000 лева, в която Д. Тополов е подправил подписа на Д. Стамболов, че сумата е броена повторно.

Схемата се прилага с известни вариации в продължение на цели три години и залага на тоталната липса на контрол и взаимната изгода на участващите в далаверата.

Първото изпитание е през октомври 1923 г., когато пристига ревизорът Павел Начов. В касата има вече липса на 1 500 000 лева, които са маскирани с превод към Българската земеделска банка – Ортакьой. Самата оправдателна бележка е без подпис от касиера на получателя, не е обгербвана и не е записана в контролния регистър – все неща, известни и на най-неграмотния селски секретар-бирник. Вместо да провери в БЗБ има ли действително превод, ревизорът узаконява с подписа си присвояването. Все пак в рапорта си до Главния инспектор на БНБ рисува доста точна картина на състоянието на клона: Касиерът Тополов извършва службата си много нехайно и немарливо, занимава се повечето с частните си работи – търговия и сеене на тютюн, имал около 4000 кг тютюн. Разходите, които прави за себе си и семейството си, дават основание да се вярва, че той не живее само от заплатата си. Разправя, че месечните му разходи възлизат на 8–10 000 лева. Шуря му, който доскоро бил секретар-бирник и не разполагал с капитал, отворил един доста добре уреден локал (гостилница и ресторант), в който са вложили минимум 100 000 лева. Част от този капитал е даден от касиера и вероятно от банкови средства, понеже до постъпването си на служба в банката е бил секретар на Околийското управление и е бежанец от Македония.

Докладът завършва с категоричното: Касиерът Тополов да се освободи от длъжност, за да може по-добре да върши частните си работи. През януари 1924 г. Управителният съвет на БНБ излиза с решение да изпълни препоръката на ревизора в интерес на службата, но след няколко дни, под давлението на народния представител Гюлеметов и други, уволнението на Тополов е отменено и е наказан само с глоба 1⁄4 от месечната заплата.

Както ще покаже по-късно разследването, всъщност в локала са вложени на три транша 302 хиляди лева на банката, а депутатът Гюлеметов е взел от Д. Тополов 20 000 лева, които не му е повърнал. Той идвал в годината по 4–5 пъти в Ортакьой и по няколко дни е живеел у Д. Тополов.

Убеден вече в недосегаемостта си, Димитър Тополов се развихря и в следващите две години закръгля присвоените пари на 7 милиона лева.

Из обвинителния акт: Присвояваните систематически пари от БНБ касиерът Тополов е употребил за поддържане на разпуснатия си живот. Той постоянно е устройвал пиршества, на които поднасял скъпи напитки като шампански вина по 600 лева бутилката, бенедектин, „мартрьоз“ и др. За всички пиршества плащал само той (не позволявал никому другиму да плаща). Той играел на хазартни игри почти всяка вечер – на доста големи суми.

Д. Тополов е искал да използва присвоените банкови пари в разни търговски предприятия в съдружие с други търговци и в производства на тютюн, в които е влагал големи суми. Обаче съдружниците му, разбирайки престъпния източник на тия капитали, почти винаги са съумявали да ги присвоят, а предприятията почти винаги са свършвали със загуби за него.

Той е раздавал щедро пари в заем по десятки и стотици хиляди лева, особено на разни търговци и комисионери, без да взема от тях някакви документи. Почти всички негови познати, приятели и роднини са използвали неговата щедрост, за да се възползват от капиталите, които касиерът е присвоил от Банката.

Да припомним, че по това време населението на Ортакьой е около 2000 души. Както отбелязва прокурорът, всички тези обстоятелства са били известни на целия градец Ортакьой и не е имало човек, който да не знаел или да не е подозирал, че източникът на тия лудо харчени пари на касиера Д. Тополов е престъпен и че парите са злоупотребени от касата на агентурата.

Делото се гледа от 17 май до 8 юни 1928 г. от състав на Кърджалийския окръжен съд. Навярно съвсем съзнателно заседанията се провеждат в Ортакьой. Наглед с една-единствена цел: да се възстанови доверието на обикновените хора в управлението на държавата и банковата система. Един по-внимателен и задълбочен анализ обаче подсказва друго: властта се опитва да ограничи до минимум пораженията върху накърнения си имидж. Натиквайки процеса в затънтената провинция и на огромни разстояния от големите градски центрове, той не получава никакъв отзвук във влиятелните столични вестници.

Инак прокуратурата се пресилва доста: обвиняемите са 60, а свидетелите повече от 100. Сред тях са най-богатите и влиятелни хора в града, чиновници от кметството и данъчното, ръководители на различни обществени организации, партийни активисти. Дори бившият околийски началник е подгонен за едни 20 хиляди лева… Но пък „блести“ отсъствието на полицаи от какъвто и да е ранг, служещи по това време в околийското управление. Обаче накрая всичко заприличва на фарс.

Пресата отразява процеса лаконично

Димитър Тополов се признава за виновен и дори твърди, че на 3 май 1925 г. сам е предизвикал ревизията чрез Хасковския клон. Навярно се е уплашил от масовите арести и убийства без съд и присъда във връзка с атентата в катедралата „Света Неделя“ в София… Никой обаче от останалите обвиняеми не следва неговия пример: всички без изключение твърдят, че не са замесени в злоупотреблението, които бил вършил Тополов, и в операционните бележки, по силата на които Тополов е теглил суми, или по право счетоводно е покривал своите грамадни дефицити.
Особено се нажежава ситуацията при разпита на ревизора Павел Начов, също обвиняем.

С. Г. Попов: Между обвиняемия Начов и прокурора възникнаха силни пререкания. Начов заяви, че той си е изпълнил службата съвестно и че се разкарва, за да се прикрие отговорността на лица от върховното управление на банката. В този момент и двамата представители на банката г. г. Мустаков и Величков също така влязоха в пререкания с Начов, за когото казаха, че бил длъжен да открие аферата, като се усъмни в документите и че това, което говори за централното управление на банката не било вярно.

Получавалите пари от Тополов срещу запис на заповед, явно по съвет на адвокатите си, излизат с твърдението, че са били заставени с полиция насила да подпишат. Други пък излизат с номера, че са били върли врагове на Тополов и явни тръбачи на злоупотребленията в банката. Бегла прокурорска справка ги поставя на мястото им: те са сключвали заеми от банковия касиер, а на някои даже е правил костюми.

Вестник „Борба“: Изобщо положението се сведе дотам, че не е имало гражданин в Ортакьой, който да не е добил макар и малка облага от Тополов в годините, когато той е разполагал лудо с държавни пари. Подчерта се от много свидетели, че къщата на Тополов се е наричала „Аврамов дом“, в който всеки е намирал храна и място да си поиграе на карти.

Делото приключва на 6 юни 1928 г. с произнасяне на присъдата. Балонът на прокуратурата се спуква – от 60-те обвиняеми възмездие получават само деветима. Тополов и счетоводителят Бъчваров влизат за 11 години в затвора, а агентите към банката Петър Димов и Юрдан Геров – съответно за четири и три години. Търговците Руси Славилов (с обвинение от прокурора, че е получил 420 хиляди лева от Тополов), Георги Гълъбов (първи братовчед и кум на счетоводителя Бъчваров – за укривателство на пари, злато и облигации), Петър Калайджиев (не върнал на Тополов едни 400 хиляди лева) и Димитър Петров (съученик и приятел на Тополов – около 300 хиляди лева) получават по година и половина. Същият срок е лепнат и на съпругата на счетоводителя Бъчваров – Златка, която според обвинителния акт укрила 66 хиляди лева, присвоени от съпруга ѝ.

Вместо да стресне престъпниците и да изиграе превантивна роля за в бъдеще, финалът на Ортакьойската банкова афера показва, че щом имаш пари и си във властта, всичко ти е позволено… Омерзението в обществото е толкова голямо, че дори местните вестници, които са съобщили за началото на процеса, отказват да публикуват и ред за края му и произнесените присъди. Само кърджалийският официоз, без да упомене конкретни имена и резултати, в кратка бележка жлъчно подмята: Покрай осъдените обаче тази афера ще помнят и тези, които безпричинно опитаха полицейския и партизанския бичове. Защото когато партизанщината догонва някаква цел, тя е мръсна, лъжлива, нахална. Покрай ортакьойското злоупотребление станаха и някои други… обществени злоупотребления. Не можем да не отбележим това.