Днес разгръщаме „Произход“ – една забележителна книга за родината от спомените и родината от въображението. Книга за езика и срама, за промяната и изправянето на крака, за щастието и смъртта.

Преводът е дело на Мария Енчева, художник на корицата е Люба Халева.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Произход“ (ИК „Колибри“) е книга за първата случайност в биографията на един човек: случайността да се родиш някъде. Ала това е и разказ за всичко онова, което идва впоследствие. Заигравайки се с особеностите на жанра, авторът разказва за детството си във Вишеград, за края на мирното съжителство в Бивша Югославия, за бягството на босненско-сръбското си семейство в Германия, за установяването там и трудностите, които съпътстват имигрантския живот. С много обич, но и с ирония в гласа той описва страната, в която е роден, близките си и раздялата с баба си, която, докато Саша колекционира спомени, постепенно губи своите.

Произход

Саша Станишич

БАБА И МОМИЧЕНЦЕТО

Баба е съгледала на улицата момиченце. Подвиква му от балкона да не се страхува, щяла да го вземе. „Не мърдай оттам!“

По чорапи тя се спуска три етажа надолу и това продължава ли, продължава, коляното, дробовете, хълбокът и когато баба пристига там, където е стояло момиченцето, него вече го няма. Тя го вика, вика момиченцето.

Автомобили набиват спирачки, заобикалят баба, която стои по черни найлонови чорапи на улицата, носила някога името на Йосип Броз Тито, а днес като екот понася името на изчезналото момиченце: „Кристина! – вика баба, вика собственото си име – Кристина!“.

7 март 2018 година е, Вишеград, Босна и Херцеговина. Баба е едновременно на осемдесет и седем и на единайсет.

ДО СЛУЖБАТА ЗА ЧУЖДЕНЦИТЕ

Роден съм на 7 март 1978 година във Вишеград на Дрина. В дните преди раждането ми валяло, без да спре. Март е най-омразният месец във Вишеград, ревлив и опасен. В планината снегът се топи, реките надрастват бреговете си. Моята Дрина също става нервна. Половината град е под вода.

И март 1978-а не бил различен. Когато започнали родилните болки на майка ми, над града трещяла буря. Вятърът огъвал прозорците на родилната зала и размътвал чувствата, и тъкмо насред една контракция паднала светкавица, аха, така значи, дяволът идва на бял свят. Мен това ме устройваше, нямах против хората да ги дострашее от мен още преди животът ми да е започнал.

Само че всичко това не изпълвало майка ми с особено радостни предчувствия за раждането и понеже акушерката също не била доволна – разбирай „усложнения“, – изпратила да повикат дежурната лекарка. А лекарката решила да не протака ненужно историята, както правя аз сега. Може би е достатъчно да се каже, че усложненията се разрешили с помощта на вакуум.

Трийсет години по-късно, през март 2008-а, за да получа германско гражданство, ми се наложи да представя в Службата за чужденците собственоръчно написана автобиография. Адски стрес! При първия опит не успях да нахвърлям на листа друго, освен че съм роден на 7 март 1978 година. Струваше ми се, че оттам нататък не се е случило нищо, че Дрина е отнесла биографията ми.

Германците обичат таблиците. Начертах таблица. Вписах в нея някаква информация – начално училище във Вишеград, славянска филология в Хайделберг,  – ала все пак ми се струваше, че тя не се отнася до мен. Знаех, че данните са верни, но не можех да ги оставя в този им вид. Нямах доверие на такъв живот.

Започнах отначало. Отново си написах датата на раждане, обрисувах дъжда, разказах как баба Кристина, майката на баща ми, ми е избрала името. Баба се грижеше за мен през първите години от живота ми, тъй като родителите ми следваха (майка ми) или работеха (баща ми). Баба членуваше в мафията, написах на Службата за чужденците, а в мафията имат много време за децата си. Живеех при баба и дядо, а през почивните дни ходех при нашите.

Написах на Службата за чужденците: „Дядо Перо беше комунист по сърце и партийна книжка и ме взимаше на разходка с другарите си. Когато приказваха за политика – а те друго не правеха, – аз заспивах като къпан. Щом навърших четири, започнах да се включвам в разговорите им“. Изтрих частта за мафията: знае ли човек… Вместо това написах: „Баба имаше точилка, с която ме плашеше. До пердах така и не се стигна, но до днес съм резервиран към точилките, а покрай тях – и към тестените изделия“. Написах: „Баба имаше златен зъб“. Написах: „И аз исках да имам златен зъб, затова си боядисах единия кучешки зъб с жълт флумастер“. Написах на Службата за чужденците: „Религия: нямам“. И че съм израснал едва ли не сред езичници. Че дядо Перо наричал Църквата „най-голямото човешко грехопадение, откакто самата тя измислила греха“. Дядо беше родом от село, в което почитаха свети Георги Змееубиец. Едно време ми се струваше, че повече тачат змея. Змейовете започнаха да ме навестяват отрано. Висяха като украшения по шиите на роднините; лепенките с нарисувани змейове бяха любим сувенир, а дядо имаше чичо, който дялкаше от восък малки дракони и ги продаваше за свещи на пазара. Интересно: запали ли човек фитила, животното сякаш бълваше пламъче.

Когато пораснах достатъчно, дядо извади албум с картинки. Най ми харесаха далекоизточните дракони. Имаха кръвожаден вид, но бяха цветни и весели. Славянските змейове изглеждаха единствено кръвожадно, дори онези, които уж били добри и не се занимавали с грабежи и отвличания на девици. Три глави, страховити зъби, такива ми ти работи.

Написах на Службата за чужденците: „Болницата, в която съм роден, вече я няма. Само колко пеницилин ми набиха в задника там“ – написах, но го махнах. Не ми се щеше с тоя речник да смутя някоя префинена чиновничка. Затова промених „задник“ на „задни части“. Ала понеже ми се стори неискрено, изтрих цялата информация.

В чест на десетия ми рожден ден Рзав разруши моста в нашата махала. Гледах от брега как притокът на Дрина и запролетилата се планина увещават моста, докато накрая мостът не отстъпи: хубаво, отнасяйте ме тогава.

Написах: „Няма биографичен разказ без история за детско безгрижие“. С големи букви в средата на листа добавих:

СПУСКАНЕ С ШЕЙНИ

Отсечката за майстори започваше под връх Град, където през Средновековието над долината се извисявала кула и след един обратен завой свършваше току 9 пред пропастта. Сещам се за Хусо. Хусо се пускаше от Град със стара шейна, останал без дъх, но ухилен; хилехме се и ние, децата, присмивахме му се, защото беше кльощав и имаше много дупки и по ботушите, и по зъбите. Тогава го мислех за луд; днес си мисля, че просто е живял извън консенсуса. Къде да спи човек, как да се облича, колко ясно да произнася думите и в какво състояние да поддържа зъбите си. Той не правеше като повечето хора. Всъщност Хусо беше просто безработен пияница, който не беше спрял пред пропастта. Може би защото не го предупредихме за последния завой. Или защото си беше наквасил рефлексите с алкохол. Хусо крещеше, ние след него, а в крясъка се долавяше радост: беше яхнал шейната, а шейната се подаваше от храсталаците по средата на склона.

– Давай, Хусо! – викахме. – Не се отказвай!

Насърчаван от крясъците ни и най-вече от факта, че в неговото положение беше по-лесно да стигнеш долу, отколкото горе, той се изтика от храсталака и се спусна по остатъка от хълма. Невероятно беше, бяхме изпаднали в екстаз; а Хусо беше прострелян през 1992-ра в своята барака край Дрина, в къщата си от кашони и дъски недалеч от наблюдателната кула, в която – както се пее в старите епоси – сръбският юнак Крали Марко се скрил от османлиите или пък при която босненският юначага Алия Джерзелез прескочил Дрина с хвърковатата си арабска кобилка  – зависи кого ще попитате. Хусо оцеля, изчезна и се затри. Никой повече не преодоля Отсечката за майстори така майсторски като него.

Написах история, която започваше по следния начин: „Ако някой ме попита какво значи за мен Heimat, родината, ще му разкажа за доктор Хаймат, който ми постави първата амалгамена пломба“.

За автора

Саша Станишич е роден през 1978 г. във Вишеград, днешна Източна Босна и Херцеговина. На четиринадесет години е, когато семейството му бяга от войната и намира подслон в Германия. Станишич прекарва остатъка от детството си в Хайделберг, където учителите запалват у него страстта към писането. Завършва Хайделбергския университет с диплома по славянски езици и немски за чужденци. През 2006 г. излиза първият му роман, който е преведен на 31 езика и печели множество награди в Германия и в чужбина. С излизането си през 2019 г. последният му роман „Произход“ е удостоен с Немската книжна награда, сравнима по престиж с английската „Букър“ и френската „Гонкур“.