Днес четем новия роман на Гузел Яхина – „Деца мои“. Омагьосваща история за всепоглъщащата любов, саможертвата и страданието, за творчеството и политическите превратности.

---

Книги на Гузел Яхина може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В центъра на повествованието на „Деца мои” (превод: Ася Григорова; ИК „Колибри“) е съдбата на руските немци от Поволжието, в частност животът на скромния селски учител Якоб Бах. Загубил гласа си от мъка след смъртта на любимата си жена, той се грижи със затрогваща всеотдайност за своята дъщеря и бездомния Васка, опитвайки се да ги защити от ужасите на външния свят. Удивителен разказвач на приказки, които се сбъдват, Бах наблюдава отдалеч разтърсващите страната събития: революция, война, колективизация, глад, репресии, заличаване на немската автономия в СССР.

Съчетал реализъм и магичност, сюжетът бавно повлича читателя с мощното си течение както вечната, изумително жива река Волга. Ако „Зулейха отваря очи” е литературната сензация на Русия за 2015 година, то „Деца мои“ е още по-ярък, увлекателен и честен. Постижение, достойно за възхита!

Деца мои

Гузел Яхина

ВОЛГА РАЗДЕЛЯШЕ СВЕТА НА ДВЕ.

Левият бряг беше нисък и жълт, плосък и прелял в степта, над която слънцето се издигаше всяка сутрин. Тук земята беше горчива на вкус и изровена от лалугери, тревата беше гъста и висока, а дърветата – нискорасли и редки. Полята и бостаните се губеха отвъд хоризонта, пъстри като башкирско одеяло. Селата бяха като залепени за водата. От степта лъхаше на нещо горещо и остро – на туркменската пустиня и на соленото Каспийско море.

Никой не знаеше каква беше земята на другия бряг. Дясната страна се извисяваше над реката с могъщите си планини и падаше във водата отвесно като срязана с нож. По среза, между камъните, струеше пясък, но планините не се слягаха, а от година на година ставаха все по-стръмни и силни: през лятото – синкавозелени от покрилите ги гори, а през зимата – бели. Зад тези планини потъваше слънцето. Някъде там, отвъд, имаше още гори, прохладни широколистни и непроходими иглолистни, и големи руски градове с белокаменните си кремъли, и блата, и прозрачно лазурни езера с ледена вода. От десния бряг вечно повяваше хлад – зад планините дишаше далечното Северно море. По стара традиция някои го наричаха Великото немско.

Шулмайстерът Якоб Иванович Бах усещаше тази невидима граница точно по средата на гладката повърхност на Волга, там, където вълната придобиваше оттенък на стомана и черно сребро. Само че малцината, с които споделяше странните си мисли, изпадаха в недоумение, защото бяха склонни да виждат родния си Гнадентал повече като център на своята малка, обкръжена от волжките степи вселена, отколкото като граничен пункт. Бах предпочиташе да не спори: всеки израз на несъгласие му причиняваше душевна болка. Той страдаше дори когато в час смъмряше някой небрежен ученик. Може би затова го смятаха за посредствен учител: гласът му беше тих, телосложението – хилаво, а външността му – толкова невзрачна, че за нея просто нямаше какво да се каже. Както впрочем и за живота му като цяло.

Всяка сутрин, още на звездна светлина, Бах се събуждаше и слушаше света, легнал под завивката от гъши пух. Тихите нестройни звуци на чуждия живот, който течеше някъде около него и над него, го успокояваха. По покривите сновяха ветрове  – зиме тежки, плътно омесени със сняг и ледени зърна, напролет жилави, натежали от влага и небесно електричество, лете вяли, сухи, примесени с прах и леки семена от треви. Кучетата лаеха, поздравяваха стопаните си, излезли пред къщите. Басово мучеше добитъкът, поведен на водопой (никой съвестен преселник не би дал на своя вол или камила вчерашна вода от кофа или стопен сняг, а задължително го водеше да се напие от Волга, и то преди всичко друго, преди да седне да закусва или да подхване някоя работа). Жените се разпяваха и извиваха протяжни песни из дворовете  – дали за да разкрасят студеното утро, или просто за да не заспят. Светът дишаше, цвърчеше, свиреше, мучеше, тропаше с копита, звънеше и пееше на различни гласове.

Звуците на собствения му живот бяха толкова оскъдни и незначителни, че Бах беше загубил способността си да ги чува. Единственият прозорец в стаята хлопаше под поривите на вятъра (трябваше още миналата година да притисне стъклото по-добре към черчевето и да запълни пролуката с камилска вълна). Отдавна нечистеният комин току попукваше. От време на време зад печката изпискваше сива мишка (макар че може би просто над пода ставаше течение, а мишката отдавна беше предала богу дух и беше нахранила червеите). И като че ли това беше всичко. Много по-интересно беше да слуша големия живот. Понякога, като се заслушаше, Бах дори забравяше, че и самият той е част от този свят; че и той би могъл да излезе пред дома си и да се присъедини към това многогласие: високо, от сърце да изпее нещо, примерно преселническата „Ach Wolge, Wolge!…“, или шумно да затръшне външната врата, или пък в краен случай просто да кихне. Но Бах предпочиташе да слуша.

Всяка заран в шест, облечен и сресан, той вече стоеше до училищната камбана с джобен часовник в ръка. Дочакваше двете стрелки да се слеят в една линия – тази за часовете на шест, а минутната на дванайсет, и с всичка сила дръпваше връвта: енергично биеше бронзовата камбана. През всичките тези години Бах беше постигнал такова майсторство в това упражнение, че нейният звън се разнасяше точно в момента, когато стрелката за минутите докоснеше върха на циферблата. Само миг по-късно – Бах го знаеше – всеки жител на колонията се обръщаше към звука, сваляше си каскета или шапката и шепнеше кратка молитва. В Гнадентал настъпваше новият ден.

В задълженията на шулмайстера влизаше трикратното биене на камбаната: в шест, по пладне и в девет вечерта. Бах смяташе, че нейният звън е единственият му достоен принос в звучащата околовръст симфония на живота.

Изчакал и последната фина вибрация да се изцеди от обърнатата чаша на камбаната, Бах тичаше обратно в шулхауса. Училищната сграда беше изградена от солидни северни греди (преселниците получаваха дървения материал по вода, той се спускаше по Волга от Жигульовските планини или чак от Казанска губерния). Основата ѝ беше каменна, за по-голяма здравина измазана с глина и слама, а покривът – ламаринен, по новата мода – неотдавна бе заменил разсъхналите се дъски. Всяка пролет Бах боядисваше черчеветата на прозорците и вратата в яркосин цвят.

Сградата беше дълга, с по шест големи прозореца от всяка страна. Почти цялото вътрешно пространство беше заето от класната стая, а в самия ѝ край бяха преградени кухничка и спалня за учителя. От същата страна се намираше и голямата печка. Топлината ѝ не стигаше за просторното помещение и по стените бяха зазидани още три железни печици, поради което в класната стая вечно миришеше на желязо: през зимата – на нажежено, а през лятото – на мокро. В противоположния край се издигаше катедрата на шулмайстера, а пред нея бяха наредени пейките на учениците. На първия ред – „магарешкия“ – седяха най-малките и онези, чието поведение или недостатъчно усърдие създаваха грижи на учителя; по-назад се настаняваха по-големите ученици. Освен това в класната стая имаше хубава черна дъска, шкаф, препълнен с хартия за писане и географски карти, няколко тежки линии (обикновено употребявани не според предназначението им, а с възпитателна цел) и портрет на руския император, появил се по нареждане на учебния инспекторат. Трябва да отбележим, че този портрет причиняваше само неудобства: заради него селският старейшина Петер Дитрих беше принуден да се абонира за вестник, да не би – пази, боже! – да пропусне съобщението за смяната на императора в далечния Петербург и да изпадне в конфузно положение пред поредната комисия. Преди това новините от руската Русия пристигаха с такова закъснение в колонията, сякаш тя не се намираше в сърцето на Поволжието, а в най-затънтения край на империята, тъй че конфузът беше напълно възможен.

Навремето Бах си мечтаеше да разкраси стената с портрета на великия Гьоте, но тази идея пропадна. Мелничарят Юлиус Вагнер, който често ходеше в Саратов по работа, обеща да се погрижи да „открие съчинителя, ако му попадне някъде из тамошните дюкяни“. Но тъй като нямаше грам влечение към поезията, а и съвсем смътно си представяше външността на гениалния си съотечественик, той беше вероломно измамен: вместо Гьоте един мошеник вехтошар му бе пробутал бездарен портрет на анемичен аристократ с нелепа дантелена яка, с пищни мустаци и остра брада, който в краен случай би могъл да мине за Сервантес, и то при съвсем слабо осветление. Гнаденталският художник Антон Фром, който се славеше с рисунките си по сандъци и полици за съдове, предложи да замаже мустаците и брадата, а отдолу на портрета, точно под дантелената яка, да изпише с едри бели букви „Goethe“, но Бах не се съгласи с тази фалшификация. Така че школото си остана без Гьоте, а след настойчивата молба на художника злополучният портрет отиде при него, „за подбуждане на вдъхновението“.

За авторката

Откъс от “Зулейха отваря очи” на Гузел Яхина

Гузел Яхина е родена в гр. Казан през 1977 г. Завършва Факултета по чужди езици към Казанския държавен педагогически институт и Факултета за сценаристи към Московското училище за кино. От 1999 г. живее в Москва, където работи в областта на маркетинга и рекламата. „Зулейха отваря очи” отприщва бурни реакции, защото засяга редица културни, етнически, религиозни и социално-политически теми. За него Яхина получава най-престижните литературни отличия в Русия за 2015 г.: националните награди „Большая книга“, „Ясная поляна“ и „Книга года“ – небивало до този момент постижение. Романът е сред финалистите за френската награда „Медиси”, отнася наградата „Сирано“ на френското издание Le Courrier de Russie. Правата за издаването му са откупени в над 25 страни. „Деца мои“ е вторият роман на Гузел Яхина, който вече жъне възторжени отзиви в цял свят.