Според Марк Нелисен „Дарвин в супермаркета“ е сборник на човешкото поведение. Ние ще добавим само, че тази блестяща, остроумна „лекция по дарвинизъм“ вече е в българските книжарници в превод на Мария Енчева.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Ако на някой марсианец му попадне документална поредица за поведението на земляните, направо ще се пристрасти към този канал – толкова сме интересни. Ние обаче не го осъзнаваме, защото сме нагазили с двата крака в случващото се, не слизаме от подиума и за секунда няма как да проследим спектакъла от разстояние. На актьора не му е дадено да се наслади на красотата на сцената, докато играе на нея, нали? Векове наред поведението ни е било повече задавано, отколкото изследвано. Религията, политиката, философията напътствали човека какво да прави и най-вече какво да не прави. Приемало се, че човекът превъзхожда останалите животни, понеже духът му умее неща, които го възвисяват високо над животинския свят. За щастие, днес разполагаме с поведенческата биология, която ни предоставя по-широка и реалистична гледна точка: показва ни откъде в крайна сметка идва всяко наше съзнателно или неосъзнато решение.

Марк Нелисен е белгийски поведенчески биолог, преподавател в Антверпенския университет и автор на много книги за човешкото поведение и еволюцията, написани по достъпен и увлекателен начин. „Дарвин в супермаркета“ (ИК „Колибри“) разказва 36 истории за еволюцията и човешкото поведение с много хумор и самоирония. Оказва се, че следите на Чарлс Дарвин са навсякъде: в магазина, на улицата, във вестника, в получения имейл. След тази книга, за добро или зло, никога повече няма да погледнете на човека пред вас на опашката със същите очи!

Дарвин в супермаркета

Преди лягане…

Преди лягане в сърцето се вглеждай,
за да откриеш във него следи
дали от заранта до залеза нежен
си вършил единствено добрини.

Крехко момиченце с розова пачка излезе на яркоосветения подиум и издекламира стихчето си, като поклащаше хълбок в лек смут. Беше заучило думите – а дали пък не само звученето им – отлично, но съдържанието им вероятно ѝ убягваше. Съседът ми по място на четвъртия ред в тъмната зала изсъска на жена си:

– Все същите старовремски простотии.

На което жена му отвърна:

– Нищо старовремско няма! Я се замисли малко!

Съгласих се с нея, но не се обадих, защото в залата цареше тишина. За поетичните качества на стогодишните стихове на Алис Нахон може и да се спори, но в съдържанието има далеч повече истина, отколкото простотии.

Не исках да притеснявам момиченцето с пачката, иначе бих възразил на съседа си, че няма да е зле почесто да обръщаме поглед назад, да проверим какви сме ги надробили. Всичко наред ли е било? Само добрини ли сме правили? Не сте ли съгласен с мен, господине, че можем да се поучим от грешките само ако ги огледаме от дистанция? Така ще открием извора на заблудите си, за да го заобикаляме в бъдеще. Щеше ми се да посъветвам добрия човечец да отдели повечко време, за да помисли над четиристишието. Да погледнеш на нещата от дистанция – ето това е ключът за бараката. От дистанция! Няма как да анализираме грешките си, камо ли да ги разберем, ако все още сме заети да ги допускаме. Неслучайно се твърди, че утрото е по-мъдро от вечерта, нали, господине?

Мислено му прошепвам, че който има куража да направи дисекция на грешките си, сякаш са извършени от друг, не само ще ги избегне, ами и ще се почувства подобре. Не боли да потърсиш къде си сгрешил, напротив дори – действа благотворно. В мрака хвърлям едно око на съседа си, който ми отговаря с поглед. Неговите очи обаче казват: Господин дървен философ, не е ли по-добре да си гледате вашата работа?. Смутен, аз отново обръщам лице към подиума.

Дали си разплаквал без нужда
и си изпълвал с горка печал
сърца непознати и чужди,
или утеха си дал.

Ами прав е съседът. Въпреки това думите на Алис Нахон ми дават неочаквано добра отправна точка.

В крайна сметка въпросът не е само в грешките и гафовете. Трябва да разглеждаме под лупа всяко свое действие или бездействие – само ще спечелим от това. Колкото по-добре разберем себе си и защо вършим или не вършим нещо, толкова ще е по-забавно. Ние сме доста любопитен животински вид, който заслужава да бъде проучен. Ако на някой марсианец му попадне документална поредица за поведението на земляните, направо ще се пристрасти към този канал – толкова сме интересни. Ние обаче не го осъзнаваме, защото сме нагазили с двата крака в случващото се, не слизаме от подиума и за секунда и затова няма как да проследим спектакъла от разстояние. На актьора не му е дадено да се наслади на красотата на сцената, докато играе на нея. Крехкото момиченце на подиума не забелязва колко е очарователно в смущението си – вижда единствено тъмната зала.

Посланието, иначе казано, гласи: Да отстъпим назад и да погледнем от дистанция. Ала тази дистанция не идва от днес за утре – тук става дума за друго, за въображаеми очила, които да си сложим, за да забележим нещата, които иначе не ни правят впечатление. Като очила за нощно виждане или приспособление, с което да надничаме под дрехите на хората, както бях видял да правят някога в един филм.

Очилата, за които говоря, не са научна фантастика – те наистина съществуват, открити са от Чарлс Дарвин. Работата и възгледите на този мъж бяха оценени по достойнство едва наскоро. До неотдавна те представляваха интерес само за биолозите. Дарвин ни разкрива как се адаптират живите същества към средата си и как при промяна в тази среда се променят и обитателите ѝ. Тук на помощ идва естественият отбор, който върви ръка за ръка с еволюцията. Дарвин наблюдавал природата такава, каквато била пред очите на всички други хора, с тази разлика, че той носел подходящите очила. С тяхна помощ възприемал повече, разбирал повече. Ние получаваме очилата му наготово, за да се научим да наблюдаваме и възприемаме неща, които мнозина други не забелязват. Можем да се любуваме на живата природа, сякаш гледаме увлекателен 3D филм. Още по-интересно става, когато надникнем към актьорския състав – та нали и ние сме герои във филма! Нима не сме и ние част от този жив свят? Така че да слезем за кратко от сцената, да се настаним в мекото кресло и да погледаме какви ги вършим преди лягане.

Обещавам ви, че това няма да е книга на тежък академичен език. Никой не иска тежки филми преди лягане. Ще запазя лековатия, четивен, лесен за възприемане тон, но и ще ви разкажа историята, която плаче да бъде разказана. Дори да пропусна академичните думи, няма да изневеря на научната основа. Искам да ви разкажа историята в епизоди, чийто стил е в служба на четивността. Заедно с Дарвин ще се разходим из пейзажа на човешкото поведение, тук-таме ще откъснем по някое цвете, другаде ще откършим дебел клон. Все пак в епизодите става дума за големи и малки неща, от привидно незначителни питания – като защо кръстосваме ръце по време на разговор – до фундаментални въпроси – същият човек ли съм като при раждането си и защо е нужно да умирам. Умишлено съм разбъркал епизодите и прескачам от малкото цветче към дебелия клон и обратно. По подобен начин разсъждаваме и ние за себе си в ежедневието: мислите извират в умовете ни без строга подредба. Така е и в моята книга. Надявам се в хода на тази лекция по дарвинизъм читателят да опознае по-добре начина си на мислене.

Епизодите могат да се четат в произволен ред. Не са изложени систематично. Затова се срещат и повторения, и теми, които са обсъждани по-рано. Налага се, за да бъде разбран всеки епизод сам за себе си.

Всяка глава е писана на различно място при различни обстоятелства. Всяка мисъл, изскочила в мозъка ми като рекламен прозорец, ме караше да посегна към клавиатурата. Пиша това въведение на айфона си на плажа на Камарг; може би между страниците още хруска пясък. Понякога химикалката ми ме призоваваше, докато пътувах с влак, друг път – докато седях в кафенето или се излежавах в някой хотел, често пъти по време на заседание.

Обяснението за това разнообразие е лесно. Където и да отиде, един поведенчески биолог неизменно се улисва по хората и тяхното държане: на улицата, в автобуса, в супермаркета. Непрекъснато е нащрек за нов материал. А материал има предостатъчно, не количеството е проблемът. Номерът е да знаеш кога да устоиш на изкушението да направиш дисекция на човешкото поведение. Полезно е от време на време да оставям и вас, и себе си да правим каквото си знаем, без непременно да се впускам в анализи.

Написаното в тази книга видя бял свят най-напред в блога към научното списание „Eos“. Признателен съм на Раф Схейрс и Райнхаут Вербеке за поканата да събера статиите си в книга. За мен е чест да пиша за списание, което работи за популяризирането на науката. А науката се развива със скорост, на която дори светлината би завидяла, но същевременно става и все по-недостъпна за непросветения. Което е жалко, понеже, макар и сложна, историята на науката е извънредно интересна. „Eos“ предоставя на всеки от нас възможност да се наслади на тази история.

Векове наред поведението ни е било повече задавано, отколкото изследвано. Религията, политиката, философията напътствали човекът какво да прави и най-вече какво да не прави. На поведението не се гледало като на система, присъща на биологичния ни вид. Не, то се диктувало от един индивид, от един свръхрационален индивид дори, издигнат над земните неща. Минало време, преди поведението да бъде прието за нещо само за себе си, преди да се проумее, че то може и дори трябва да бъде изследвано, ако искаме да разберем човека. Поведението се превърнало в неделима част от вида ни. Но изучаването му стъпило върху човешкия „дух“. Приемало се, че човекът превъзхожда останалите животни, понеже духът му умее неща, които го възвисяват високо над животинския свят. За щастие, днес разполагаме с поведенческата биология, която ни предоставя по-широка и реалистична гледна точка: разкрива ни откъде в крайна сметка идва всяко наше съзнателно или неосъзнато решение. Дарвин ни подари инструмента, който да ни даде отговор на този въпрос. Опитах се да запиша размишленията си на хартия за вас. Нека всеки епизод преди лягане увенчава по един ваш ден. Малко по малко, вечер след вечер ще откриваме истинската си същност и ще научаваме кои сме в действителност. Желая ви приятна разходка из този сборник на човешкото поведение.

Тиквам в ръцете на съседа си листче със заглавието на книгата.

– Пак ли нещо на Алис Нахон? – пита той.

– Не, на… ах, няма значение – отвръщам аз и докато онзи се взира учуден в написаното, момиченцето с розовата пачка прави дълбок поклон. Напуска подиума под нестихващи аплодисменти. Отправило е поканата си да вършим единствено добрини.

Ред е и аз да отправя своята.

Марк Нелисен