„Нещата, които ни накърняват, накрая ще ни принудят да се разроним като парче старо сирене.“

А пред читателите на „Неудобството на вечерта“ (Издателство ICU) – пласт по пласт, подобно на начина, по който се храни Хана, сестрата на главнята героиня Яс, се разронва един до болка красив роман.

Една творба, където кльощавите телца треперят подобно на водни кончета, страх те е, че очните ти ябълки ще се търкулнат навътре като стъклени топчета; баща ти гледа повече към земята или към небето, отколкото към онова, което е пред очите му („А аз съм му точно пред очите и за да ме забележи, трябва или да се извися или да се сниша“, казва главната героиня), където броят на фибите в косата на майка ти непрекъснато расте, „сякаш по този начин тя се опитваше да пристегне главата си, та да не се разтвори неочаквано и да разкрие всичко, което се съдържа в нея“.

Докато едно момиче, в началото на романа на 7, а в края му на 12 години, разказва за себе си и за семейството си, след смъртта на един от по-големите му братя, потънал под леда на езеро, образите, родени от размисли, наблюдения и интроспекции се движат между наивизма и абсурдизма.

Без да е стилистично обременен и разкрасен, нито особено щедър в завоите на сюжетната си линия, „Неудобството на вечерта“ е роман, създаден от наблюдателен, свръхчувствителен автор, който борави вещо с психологизма и превръща едно наглед простичко повествование в жестока хроника на разпадането на едно семейство. Хроника, в която от ледените води на уязвеното в мъката си, дълбоко религиозно семейство изплува образа на младо момиче, изпитващо паралелния зов на секса и смъртта… Роман, в който:

„Никой не познава моето сърце.

Дълбоко скрито е под якето, под кожата и ребрата. Девет месеца в корема на майка ми сърцето ми е било важно за някого, но щом е излязло оттам, са престанали да се интересуват дали бие достатъчно често и никой вече не се стряска, когато спре за миг или затупти като обезумяло, за да подскаже, че нещо не е наред.“

Думите звучат лично изстрадани, защото в романа на Марийке Лукас Райнефелд (загубил брат си като дете) има силна автобиографична линия. Без да е напълно известно – или важно за добрата литература сама по себе си, колко от интимните сцени, интроспекции и ектроспекции са автобиографични или автофикция, фигурата на Райнефелд вече има своето забележимо място в световната литература.

Творбата, написана на 29-годишна възраст в кравеферма, където Марийке Лукас живее и работи (да, точно като Яс и семейството ѝ) жъне огромен успех не само в Нидерландия, но и извън граница. Преведена е на над 30 езика, а през 2020 г. е удостоена с престижната международна награда International Booker Prize.

Всъщност Марийке Лукас Райнефелд е само на 24 години, когато през 2015 г. дебютира със стихосбирката „Телешко руно“, която също се радва на множество издания и получава наградата за най-добър поетичен старт.

Наскоро името на Марийке Лукас Райнефелд бе намесено в расистки скандал, свързан с превода на нидерландски на поетическия сборник „Хълмът, който изкачваме“ (The Hill We Climb) от Аманда Горман (добила световна популярност след участието си в церемонията за встъпване в длъжност на президента на САЩ Джо Байдън през януари).

За преводач на стиховете нидерландският издател Meulenhoff кани Райнефелд. Това отприщва вълна от въпроси и коментари в медиите и социалните мрежи. Чернокожата журналистка и активистка Джанис Деул задава въпроса защо избраният да преведе стиховете не е, също като Горман, „авторка на устна поезия, млада, от женски пол и безсрамно чернокожа“.

Цветът на кожата на Райнефелд, видимо, е бял, а половата си идентичност определя като „небинарна“, тоест, непринадлежаща еднозначно нито към мъжки, нито към женски пол.

Далеч по-любопитен и говорещ за автора обаче е фактът, че Лукас е име, което Райнефелд добавя към своето лично Марийке, в чест на въображаем приятел от детството, оформяйки по този начин своята идентичност и защитавайки една свобода, не притежавана изначално и по дефиниция.

По същия начин за читателите му е единствено важно, че умее да ни потопи във вселена, която добре познава от рождението си, в която няма (литературни) граници, или спасителен бряг, а болката е едновременно поезия и мрачен, оголен до телесното, наратив.

„Никой в селото не обичаше да разсъждава дълго, защото разсъжденията бяха разтакаване, а разтакаването съсипваше реколтата. Пък и познавахме само полето, не и онова, което растеше вътре в нас.“

Това е светът, в който сме въведени и в който:

„… Хана е дошла с добри намерения, защото е вдигнала виновно очи като пастора: когато изброява греховете на общността, той гледа към току що белосания таван.

Греховете са като наплюто от мухи.“

Фанатичен читател на Хари Потър в детството си, както и на Библията, по семейно задължение, Марийке Лукас Райнефелд постига въздействащо и магнетично писане, правдоподобност и литературност, подарява ни цялостен свят, който поставя и развива герои, теми и въпроси.

Стремежът да бъдеш забелязан и докоснат с любов, страхът от смъртта на родителите и желанието да избягаш от света, който познаваш на отсрещния спасителен бряг се повтарят в творбата и допринасят за усещането на безпомощност, което владее Яс и нейните брат и сестра. Въздействието на повтарящите се теми е убедително подсилено от символите, свързващи страниците на романа в цялостна вселена.

Такъв символ е червеното яке, което Яс отказва да свали зиме и лете, използвайки го като щит и хранилище за спомени. Въпреки тази броня, главната героиня е въвлечена в сцени на жестокост (към хора и животни), в едно (рядко невинно) изследване на смъртта, редуващо се с еротични игри, експериментиране и търсене, на ръба на живота на възрастните, оставащ неизменно студен и непристъпен. Всичко това на фона съвсем обичайни ежедневни действия.

„Докато разпределяше парчетата омлет по чиниите, майка ми не ме докосна нито веднъж, дори случайно. Отстъпвам крачка назад, после още една. Мъката явно се трупа в гръбначния стълб, понеже на майка ми гърбът се изкривява все повече…“

„… Ако майка ни подозираше за плановете ни, вероятно щеше да изправи гръб. На баща ми гърбът е огънат като тревичка, а майчиният е като кутийка плодово мляко: можеш да изсмучеш от него целия въздух и соковете ми, а после да надуеш кутийката наново“.

„В голямата си част

„Неудобството на вечерта“ е книга за преработването на тъгата”,

споделя преводачката Мария Енчева, на която дължим въздействието на българското издание. „Тя отразява неумолимото притегляне на мъката, която поглъща едно семейство и неговите членове, описвайки я с шокиращ реализъм. В мълчанието на родителите си, в жестокостта на времето и болката от постоянното самобичуване, Яс открива света и себе си.”

Избрани цитати от Неудобството на вечерта

Нямахме платени канали, само Nederland 1, 2 и 3. Според баща ми по тях не давали голотии. Той изговаряше тая дума така, сякаш в устата му беше влязла винена мушица –

с голотиите хвърчаха и слюнки.

Моята ръка още се побираше в ръцете на родителите ми, докато техните не се побираха в моята. Ето коя беше разликата между мен и нашите: те можеха да обхванат с една ръка врата на заек или да извадят пита сирене от саламурата. Техните ръце вечно търсеха нещо. Ако не можеш да докоснеш човек или животно с любов, по-добре се откажи и насочи вниманието си към друго.

Тъкмо преди да умре, си направила яйчен ликьор с бита сметана; баща ми разправяше, че когато я намерили, сметаната се била вкиснала. Явно когато някой умре, независимо дали внезапно, или очаквано, всичко му се вкисва. Седмици наред спях зле, защото в тъмното виждах лицето на баба в ковчега: от открехнатата ѝ уста, от очните ѝ кухини и от порите ѝ се процеждаше яйчен коктейл, рядък като жълтък.

Открих, че смъртта те кара да обръщаш внимание на дребните неща, както когато майка ми си преглеждаше ноктите си за засъхнали парченца сирище, когато приготвяше сирене. Така отлагаш болката.

… майка ми ги даде на Лин [коледните бисквити]. Същото стори и с оризовия сладкиш, който стоеше в хладилника, и с телешкото руло, което баща ми беше купил от колбасаря, дори с ролката червено-бяла месарска кръв, дълга осемдесет метра. С тази връв можехме да овържем телата си, за да не се разпаднем на парчета. Впоследствие ми се стори, че празнотата беше започнала тъкмо в този момент, че вина за нея носеше не смъртта, а двата дни на Коледа, които майка ми раздаде в тенджери и пластмасови кутии от руска салата.

– Важното е да се поставиш на мястото на Ане – обясни госпожата. Според нея ме бивало да проявявам съчувствие към другите и по-малко – към себе си. Случваше се да задълбая в някого, понеже беше по-лесно, отколкото да задълбавам в себе си.

Знам, голяма съм за подобни страхове, само че нощем оставаме без възраст, а страхът има повече премени, отколкото майка ми – рокли на цветя, а нейните не са никак малко, гардеробът ѝ е пълен с пъстри рокли, но тя често носи една и съща – онази с кактусите, сякаш с нея ще задържи хората на разстояние.

Опрат ли нещата до смърт, трудно ще успея да се застъпя за себе си – не са ме учили как се прави, въпреки че понякога се опитвам да се погледна отстрани. Но не се получава, просто съм заседнала в себе си.

– Ние сме захабени книги, книги без корици, така че никой да не познае по външността ни за какво се разказваме – вмята Хана и двете се разсмиваме на прозрението ѝ.

За мен си остава загадка как се запознали нашите. Баща ми никак не го бива в търсенето. Ако изгуби нещо, то най-често се оказва в джоба му, а ако отиде да пазарува, винаги се връща с покупки, различни от онова в списъка. За него майка ми е погрешната марка кисело мляко, която го е досрамяло да върне Никога не са ни разказвали за първата си среща, според майка ми още не е настъпил подходящия момент.

Въобще подходящи моменти тук настъпват рядко и ако въобще настъпят, го разбираме едва впоследствие.

Нашите никога не ни прегръщат, сигурно защото така по другия като вазелин полепват част от тайните ти. Затова и аз не прегръщам, не съм сигурна имам ли тайни, с които съм готова да се разделя.

Откъс от “Неудобството на вечерта” от Марийке Лукас Райнефелд