“Неудобството на вечерта” – романът, превърнал Марийке Лукас Райнефелд в холандска литературна звезда, излиза с логото на издателство ICU и в превод на Мария Енчева. Книгата е удостоена с International Booker Prize 2020 заради

„завладяващата ѝ красота, безспорната ѝ сила и неумолимия поглед на нейния автор“.

---

„Неудобството на вечерта“ може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Вдъхновен от собствените преживявания на Райнефелд като дете, изгубило своя брат, този брилянтен дебютен роман пренася читателите в атмосферата на нидерландската провинция. Яс се намира на границата между дете и възрастен, онази зора в живота на всеки човек, изпълнена с противоречиви идеи и объркващи емоции.

Дълбокорелигиозното семейство на Яс винаги се е уповавало на ученията на Реформираната църква, затова когато брат ѝ Матийс загива трагично, празнотата му е запълнена от благочестиво мълчание и тихо примирение. Но Яс се чувства отговорна за случилото се, защото е сключила сделка с Бог, като е пожелала Той да вземе брат ѝ, вместо любимото ѝ зайче, предвидено за Коледната трапеза.

„В голямата си част

„Неудобството на вечерта“ е книга за преработването на тъгата”,

споделя преводачката Мария Енчева. „Тя отразява неумолимото притегляне на мъката, която поглъща едно семейство и неговите членове, описвайки я с шокиращ реализъм. В мълчанието на родителите си, в жестокостта на времето и болката от постоянното самобичуване, Яс открива света и себе си.”

Във филмите винаги се появява някой, който да придърпа одеялото до брадичката на главния герой; на мен това отдавна не ми се е случвало, затова се завивам сама и си прошепвам: “Лека нощ, мила главна героиньо!”.

“Неудобството на вечерта” е кинематографичен преглед на загубата във всички нейни измерения – от отрицанието и гнева до депресията и примирението, но най-вече – приемането. Постигането на мир със себе си, на хармония с природата и трансцендентното са ключови в романа.

Подобно на героинята си, Марийке Лукас Райнефелд расте във ферма в нидерландската провинция и пак като нея е сполетяна от загуба на близък в ранна възраст. Така биографичното намира своето място в романа и очертава рамките му. Определяйки половата си идентичност като „небинарна“, тоест, непринадлежаща еднозначно нито към мъжки, нито към женски пол, Райнефелд се отклонява от строгите повели на Реформираната църква, следвани от семейството. Неизбежните противоречиви емоции по пътя към приемането и съзряването са отразени и в образа на Яс, което го прави още по-ярък за читателите.

Неудобството на вечерта

Марийке Лукас Райнефелд

Баща ми най харесва погребенията на враните. Случва се от време на време да намери на торището умряла врана. Увесва я с главата надолу за някой клон на черешата. Не се минава много и около дървото закръжават още врани, дошли да окажат последна почит на приятелката си. Реенето им продължава с часове. Няма друго животно, което да тъгува толкова дълго. Обикновено една птица се отличава от останалите, по-голяма е и по-смела и грачи най-силно от всички. Навярно това е пасторът на ятото. Черното им оперение изпъква на светлия фон на небето. Според баща ми враните са умни животни. Могат да броят, запомнят лица и гласове и поради това таят жажда за мъст срещу онзи, който се е отнесъл зле с тях. След погребението враните остават във фермата. От улука наблюдават баща ми, който снове между къщата и обора като картонен заек на стрелбище, а черните им очи се впиват като сачми в гърдите му. Опитвам се да не ги гледам. Може би се мъчат да ни кажат нещо или чакат кравите да умрат. Вчера например баба ми подхвърли, че враните били предвестници на смъртта. Струва ми се, че следващата ще съм или аз, или майка ми. Неслучайно сутринта баща ми ме накара да легна на земята, за да ми вземе мерки за ново легло. Щял да го скове от материала, който остана от кокошарника на Обе: палети и дъбови дъски. Легнах върху студената почва с ръце, долепени до тялото, а баща ми разгъна метъра и го изпъна по цялата ми дължина; тогава си казах: Ако изрежеш краката на леглото и махнеш матрака, ето ти ковчег. Бих искала да ме сложат с лице към земята, а прозорчето да се падне пред задника ми, така че всички, които дойдат да се сбогуват с мен, да виждат откъде акам, понеже само това ги вълнува.

Баща ми сгъна метъра. Настояваше да престана да спя в леглото на Матийс, Ян не понасял повече тая гледка. Напоследък съм толкова бледа, че всеки петък вечер съседката Лин ни носи щайга с мандарини. Част от плодовете имат хартиени якета също като мен. Все по-често притаявам дъх, за да не вдишам бацили или за да се почувствам съпричастна с Матийс. Не след дълго се свличам на пода и всичко около мен се размазва в снежен пейзаж. Строполя ли се, бързо се съвземам, над мен – угриженото изражение на Хана, която е сложила потната си длан като компрес на лицето ми. Не ѝ казвам колко е приятно да припаднеш. Нито, че насред снежния пейзаж има по-голям шанс да срещна Матийс, отколкото да го срещна в смъртта тук, във фермата. Докато лежах върху пръстта, а баща ми си отбелязваше сантиметрите в счетоводния тефтер, над главата ми кръжаха врани.

Майка ми е застлала новия матрак с чист чаршаф, изтупала е възглавницата ми. Бухва два пъти с юмрук в средата, където се пада главата. Аз оглеждам новото легло, седнала на стола пред бюрото; старото вече ми липсва, въпреки че пръстите ми

опираха в долния край и се чувствах така, сякаш лежа в менгеме, което постепенно се затяга. Поне бях в безопасност, бяха ми зададени граници, отвъд които да не раста. А сега има толкова пространство за въртене, за спане по диагонал дори! Калъпа на Матийс го няма вече, ще трябва да си изкопая своя дупка, в която да се наместя. По нищо вече не личи колко е бил голям.

Майка ми сяда на колене до леглото, опира лакти на праната завивка, която мирише на тор, понеже вятърът духаше в погрешната посока и все по-често духа в погрешната посока. Няма да се мине много време и миризмата на крави ще изчезне от фермата, ще изчезне дори от главите, ще ни мирише само на носталгия, на липса. Майка ми потупва одеялото. Най-послушно се шмугвам под завивката, лягам на една страна, за да виждам лицето ѝ. Оттук заради чаршафа на сини райета майка ми изглежда така, сякаш е отдалечена на километри от мен, сякаш е някъде на отсрещния бряг на езерото, а тялото ѝ е слабо като на водна кокошка, замръзнала в леда. Придвижвам крака надясно, мушкам ги под ръцете на майка си. Тя тутакси се отмества, ударена сякаш от ток. Под очите си има сенки. Опитвам се да отгатна доколко я е потресла новината за шапа и дали враните са дошли за нея, или за мен.

Не позволявайте на злото да ви надвие – надвийте вие злото с добро! – призова пастор Ренкема на сутрешната служба. Седях с Хана и още няколко деца от село на парапета до органа. Оттам видях баща си неочаквано да се надига сред морето от черни шапки, които отвисоко приличаха на развалени лешоядски яйца, останали в гнездото твърде дълго. Част от децата около мен явно също се бяха излежавали твърде дълго в гнездата си, защото сега гледаха сънено в една точка или крепяха глави, сякаш бяха натежали от дарения чувалчета. Баща ми се огледа, пренебрегна знаците на майка ми, която го подръпна за подгъва на черното палто, и кресна: За всичко са виновни пасторите!

В църквата се възцари тишина. Неловката тишина е като изсъхналата тор, която не ще и не ще да падне през решетките – не знаеш какво да я правиш. Всички обърнаха очи към баща ми, всички обърнаха очи към двете ни с Хана на парапета. Зарових брадичка в яката на якето си, усетих студения цип върху кожата си.

За мое облекчение органистът опипа белите клавиши и поде Псалом 51, а общността се изправи и възгласът на баща ми се изгуби сред селяните като бучка масло сред жълтъци. Остана само тихото жужене на клюкарките. Малко след това майка ми се надигна от пейката с мокър нос, стиснала псалтира под мишница. Бел ме сръга в хълбока: На баща ти му хлопа дъската.

Не ѝ отговорих, но се замислих за глупака от оная детска песничка, който си построил къщата върху пясъка, а после се излял дъжд и станало наводнение, и къщичката се срутила с гръм и трясък. И баща ми си строеше изреченията върху плаващи пясъци. Защо тогава се сърдеше на пастора? Да не би пък вината да беше наша? Може би ни беше сполетяло библейско бедствие. Бедствията тук никога не са природни явления, а само закани от Бог.

Майка ми запява тихо:

– Над лазурното небе, над владенията птичи е Отецът на Матийс, Обе, Яс и Хана, който много ги обича.

Вместо да запея с нея, аз насочвам мислите си към кофата под бюрото. За майка ми жабите са мръсни, неприятни същества. Понякога ги замита с метла в лопатата, после ги изхвърля на торището, сякаш са купчинка картофени обелки. Състоянието на жабите ми се влошава. По-бледи са от преди, кожата им става все по-суха, почти не отварят очи – може би се молят и не знаят как да привършат молитвите си, както аз не знам как се привършва разговор. Тъпча на място и гледам в една точка, докато човекът отсреща не се смили: Е, хубаво, чао тогава. Надявам се да не настъпи момент, в който аз да трябва да кажа чао на жабите, но ако не започнат да се хранят, и това ще стане.

Щом млъква, майка ми пъхва ръка в джоба на розовия си пеньоар и вади пакетче, обвито в сребристо фолио.

– Съжалявам – казва.

– За какво?

– За планетите. И за преди малко. Заради кравите е, новината ни ужаси.

– Няма проблем.

Приемам пакетчето. Вътре има хлебче с кашкавал. Кашкавалът се е стоплил в джоба ѝ. Майка ми ме наблюдава, докато отхапвам.

– Просто си толкова различна и с това твое яке…

Знам, че го казва само защото съседката Лин зачекна темата, когато дойде да провери как са кравите, а покрай тях попита и за нас. Дори ветеринарят отвори дума за якето. Когато малко по-късно майка ми се върна – тъкмо беше нахранила телетата, – разгъна по средата на кухнята стълбата, която обикновено използваше, за да маха паяжините, и стъпи на нея. След всяка паяжина казваше: Ама че е мърлява тая домакиня! Единствената шега в репертоара ѝ, затова я къткаме като насекомо, уловено в бурканче от конфитюр. Този път майка ми се качи не за да махне паяжина, а за да измъкне мен от капана, който сама беше изплела.

– Ако не си свалиш якето на секундата, скачам!

Стоеше високо пред очите ми в дългата си черна пола, с ръце, сключени пред гърдите, със зачервена от черешите уста – черешите са сред малкото неща, които още яде, – като телце на паяк, размазано върху снежнобял тапет. Премерих с очи разстоянието. Ще се задоволи ли смъртта с тая височина? Според пастора дяволът се страхувал от нашето село, защото сме били по-силни от злото. Но дали наистина беше така? По-силни ли бяхме?

Зарових юмрук в корема си, за да заглуша адските бодежи, които се бяха появили отново, рефлексивно стиснах задник, за да удържа газове. Не бяха газове – беше цяла атомна бомба. Бомба, която все по-често избухваше в мен. Бях кръстила тая бомба Светия дух. Светия ух избухваше в мен, а платът на якето полепваше по подмишниците ми. Без предпазния слой щях да се разболея. Гледах майка си в ступор, гледах изчетканите ѝ пантофи, гледах стъпалата на стълбата, по които имаше пръски от боя.

– Броя до десет. Едно, две, три, четири…

Постепенно гласът ѝ замря, кухнята се размаза пред очите ми и колкото и да се мъчех да поднеса ръка към ципа, не успях. В следващия миг чух глухо тупване, кости, които се стовариха върху кухненския под, хрущене и писък. Изведнъж помещението се изпълни с хора, с най-различни по вид якета. Усетих върху раменете си ръцете на ветеринаря като муцуните на две телета, гласът му – спокоен и напътствен. Малко по малко зрението ми се възвърна и се фокусира върху майка ми, легнала върху ръчната количка, с която пренесохме боба до боклука и която Обе сега тикаше към селския лекар. Видях само няколко отлитащи врани, които през сълзите приличаха на петна от протекла спирала. Баща ми отказа да закара майка ми с фолксвагена.

– Гнилите мандарини да не би да ги връщаме на зарзаватчията, а? – коментира той решението си. Иначе казано, вината си беше нейна. Хрумна ми, че не е далеч моментът, в който ще я откараме завинаги. До края на вечерта баща ми не продума и думичка. Седеше по гащеризон пред телевизора с джин в едната ръка и цигара в другата. По гащеризона му изникваха все повече дупки от запалените цигари, които оставяше на коляно поради липсата на пепелник. Имах чувството, че с нас му е прекалено задушно и затова има нужда от повече дупки, през които да диша.

Ветеринарят, който от новината за Матийс насам беше наш постоянен гост, изведе двете ни с Хана на обиколка из селото. Седенето в кола е най-приятният начин да кротуваш: всичко около теб се движи, а ти ставаш свидетел на тази промяна, без да ти се налага да помръдваш дори. Отидохме до полетата с рапица и като седнахме на капака на двигателя, се загледахме в комбайна, който жънеше растенията. Черните семенца се събираха в голям контейнер. Ветеринарят ни разказа, че от тях правели масло за лампи, фураж, био горива и маргарин. Прехвърча ято гъски. Птиците отиваха към отсрещния бряг. За миг реших, че ще завалят от небето като манна и ще паднат с пречупени вратове в краката ни, само че те отлетяха нататък, докато не се изгубиха от поглед. Надникнах към Хана, но тя беше потънала в разговор с ветеринаря за училище. Беше се събула и си беше качила раираните чорапи върху капака на автомобила. Искаше ми се и аз да сваля зелените си ботуши, но не смеех. Болестите дебнеха като обирджии от всички страни. Майка ми и баща ми подценяваха находчивостта на обирджиите – когато излизаха, заключваха само предната врата с идеята, че задната се ползва единствено от познати.

Нито веднъж не споменахме случилото се у дома. Нямаше думи, които да обезглавят страха, както ножовете на комбайна обезглавяваха рапицата, за да вземат само най-ценното. Наблюдавахме смълчани залеза; после отидохме за пържени картофи, които изядохме в колата; прозорците се запотиха, а с тях – и очите ми, защото за първи път в живота си не се чувствах самотна: картофите сплотяват повече от която и да е храна.

Един час по-късно си легнахме с мазни, вмирисани на майонеза пръсти, но изпълнени с надежда.

За автора

Марийке Лукас Райнефелд е само на 24 години, когато през 2015 г. дебютира със стихосбирката „Телешко руно“. Тя се радва на множество издания и получава наградата за най-добър поетичен старт.

Романът „Неудобството на вечерта“ жъне огромен успех не само в Нидерландия, но и извън граница. Той е преведен на над 30 езика, а през 2020 г. е удостоен с престижната международна награда International Booker Prize след надпревара с Мишел Уелбек, Фернанда Мелчор, Нино Харатишвили и др. През същата година е публикувана и трета творба от Райнефелд – романа „Избраната“.

За преводача

Мария Енчева е родена през 1982 г. в Пловдив. Завършва немска филология в Софийски университет “Св. Климент Охридски”. Започва да се занимава с литературни преводи от нидерландски език през 2008 г. Носител е на наградата за превод на художествена проза на Съюза на преводачите в България. Сред имената, над чиито произведения е работила, се отличават Естер Херитсен, Стефан Брайс, Херман Кох, Хюс Кайер, Клуун, Арнон Грюнберг, Ане Франк, Йеспер Юл и Димитри Ферхюлст.