„Дива луна“ е нов сборник с разкази от Виктор Меламед и с великолепни илюстрации на проф. Греди Асса

Дива луна (корица)

Със „Сънища“(2018) – своя дебютен сборник с разкази – Виктор Меламед успя да резюмира света в 20 разказа с истории за полети на духа, на въображението, за полети във времето и пространството, в един свят на сънища, спомени и мечти.

В „Дива луна“ – неговия втори сборник с разкази – са подслонени нови 25 истории – пъстър калейдоскоп от герои, емоции, копнежи и съдби. Луксозното издание се появява на пазара на 20 август и отново е майсторски илюстрирано от големия  български художник проф. Греди Асса.


Разказите на Виктор Меламед може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

* Промокод: Jasmin21-3  
Важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Животът, в който има от всичко. Това е червената нишка, която се прокрадва из страниците на тези на пръв поглед познати, но все пак необичайни истории. Истории, които пренасят читателя в свят близък, но всъщност отвъд ежедневието, пъстър като зунка (родопския израз за дъга) и реален със своята нереалност.

„То и животът е като една зунка, Иване! Пъстър, пъстър… От всичко има… Погледнеш се, ама то ни бело, ни жолто, ни чорно… Овъртолили сме се хубаво и сичките му бои по назе се лепнали. Сигурно затуй и душите ни на небето на зунки се обръщат… И колкото по ни е мацал животът, толкова по-ярко греем.“, обощава една от героините в разказа „Зунка“.

Героите на Виктор Меламед са героите от „прозата на живота“ – с твърде човешки емоции, мисли и дела. И точно в това се крие най-голямото им очарование. А това, което ги обединява, е копнежът – копнеж по нещо трудно за описване, по дивата луна, по онова, което кара сърцето ни да бие и ни помага всяка сутрин да ставаме и да продължаваме.

И много често това нещо е любовта в най-различни форми.

„Дива луна“ (ИК „Колибри“) е сборник от разкази за богатството на живота. Фино и все пак категорично напомняне, че има „безброй начини да разкажеш една история“.

Любовта и изневярата. Радостта и тъгата. Фаталното закъснение. Иронията на случайностите. Това са темите на тези разкази

и ако нещо ги прави още по-човешки от човешките им сюжети, то е, че авторът ги разказва, без да съди.

Веселина Седларска

Дива луна

Виктор Меламед

ЛИСА

Казваха и Лиса. Беше краткият вариант на „Кума Лиса“. Откакто се помнеше, това бе нейното име. Получи го в четвър­ти клас, когато участва в една училищна самодейност по сти­хотворението на Елин Пелин „Дядовата ръкавичка“. Тя не пом­неше, но всички, които са я гледали тогава, казваха, че била изумително изразителна, звездата на представлението. Именно заради нея с тази пиеска детската трупа обикаляла от училище в училище и стигнала даже до запис в Националната телевизия. Оттогава всички я наричаха Лиса и тя напълно забрави, че се казва Христина. Даже се подписваше като Лиса Колева, а когато се налагаше да попълва официални документи, добавяше към кръщелното си име в скоби и Лиса.

С годините този „псевдоним“ напълно се синхронизира с характера ѝ. А може би просто името само ме намери, мислеше тя. Вярно, че Лиса е твърде далеч от Христина, но всъщност наясно ли сме какво от това, което знаем за Кума Лиса, е мит и какво логос? Ето една интересна тема, зарадва се тя, докато се чудеше какъв да бъде предметът на дипломната и работа.

Нещо се въртеше в главата ѝ, когато пресичаше улицата на сто метра от пешеходната пътека. Нещо, свързано с реферата и по философия. че „преходът от мит към логос е раждането на формата и съдържанието на философията, на философстването като духовен опит…“ Така ли точно го е формулирал Херман Узенер? Беше разсеяна. Стресна се от пронизващо свистящия звук на спирачките, после почувства, че лети, а накрая болез­нено усети срещата с асфалта. Загуби съзнание. Събуди я друг звук – този на неспирно натиснатия клаксон на автомобила, който явно се опитваше да освободи пътя пред себе си. Някой псуваше аматьорски, а главата ѝ се люшкаше като махалото на метроном. Повърна. Цялата си закуска. Една къдрава глава се обърна към нея за секунда, изкряска на някого: „Дръпни се бе… костенурке!“, а после отново, но някак бащински допъл­ни: „Нищо, нищо. Ето стигнахме вече, недей да плачеш.“

Тя не плачеше. Не плака и след четиричасовата операция, която трябваше да съедини с титанови пластини счупеното и на две места бедро. Не плака, когато болката от раните раздираше тялото и. Не плака и когато разбра, че възстановяването ще е дълго и мъчително. Имаше още доста причини да плаче, но не плака. Казаха ѝ, че трябва да плаче. В сълзите се съдържало естествено болкоуспокояващо. Тя пиеше течен аналгин. А когато и той не помагаше. оставяше болката да изключи съзна­нието ѝ. Тя беше Лиса.

Мъжът, който я блъсна с колата си, идваше всеки ден в болницата. Всеки ден. Родителите ѝ бяха разведени. Майка ѝ дойде само веднъж. Живееше далече, имаше ново семейство, още две деца. Намрази я на десет години, когато я видя да се целува с друг мъж, а после заради него се разведе. До осемнай­сетата си година бягаше непрекъснато от нея. После се виж­даха най-много веднъж годишно само за да се убеди, че вече е сираче. След развода баща ѝ замина в чужбина и оттогава не се бе връщал. Пращаше ѝ пари. Информира го с есемес, че е в болница. Светкавично се обади по телефона. Опита се да я успокои, да и даде кураж, но не можеше да дойде. Живееше в Нова Зеландия.

Сега Петър беше и баща, и майка, и приятел. Пое всички разходи по лечението ѝ. Консултираше се с всевъзможни меди­цински светила. Носеше и всичко, от което имаше нужда. И не беше виновен. Оказа се. човек.

Когато след почти месец в болницата я изписваха, Петър дойде да я вземе. Отново бе помислил за всичко. Докара ко­личка, патерици, проходилка. Беше договорил рехабилитатор, жена, която да е с нея в първите седмици, да и помага, чисти, готви, даже да спи у тях, ако е нужно.

Не знаеше какво да му каже. Макар и нейната вина да из­глеждаше безусловна, оказа се, че Петър все пак е карал с пет километра в час повече от допустимата скорост в градски ус­ловия. Според експертите това е довело до не знам си колко процента по-малък спирачен ефект и съответно е утежняващо вината обстоятелство. От друга страна, бързата му реакция, оказаната първа помощ, както и пълното поемане на отговор­ност след инцидента са смекчаващи вината обстоятелства… Застрахователите му ще и платят максимума, който се полага по полицата „Гражданска отговорност“. Ако тя няма претен­ции, нямаше да се стигне и до съд. Нея пък трябва да глобят за нарушаване на правилата за движение. Той ѝ каза, че ще плати глобата. Беше ли нормално всичко това? Така ли се случва наи­стина? Беше ли задължен да е такъв перфектен, или това има друга, скрита причина? Какво да му каже? Как да му благода­ри? Трябва ли?

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук