Всички разкази на Кърт Вонегът излизат в двата луксозни тома „Събрани разкази“ (ИК „Сиела“)

По книжарниците вече можете да намерите луксозното издание „Събрани разкази“ от класика на американската литература Кърт Вонегът. Два мащабни тома събират всички разкази, които Вонегът е написал, включително такива, които никога преди не са били публикувани на български език.

Авторът на знакови романи като „Кланица пет“, „Фокус-бокус“, „Закуска за шампиони“ и редица други до момента е познат на българския читател основно чрез по-дългата си проза. Разказите му обаче сформират повече от половината от цялото му творчество.

След преизданието на „Фокус-бокус“ през 2018 г. (ИК „Сиела“) читателите ще могат да се запознаят и с първата колекция от всички разкази на едно от най-изобретателните пера на XX век.

Откъс от “Фокус-бокус” на Кърт Вонегът

Организирани тематично по категории – Война, Жени, Наука, Романтични връзки, Работна етика срещу слава и богатство, Поведение, Диригентът на оркестъра и Футуристични – тези 98 разказа са написани межди 1941 и 2007 г. и събират разкази, публикувани в списания, колекции и други сборници. Сред тях са и пет разказа, които за пръв път се появяват дори на английски език.

Преводът е дело на няколко от най-авторитетните български преводачи – Надя Баева („Отнесени от вихъра“, Маргарет Мичъл, Стивън Кинг), Венцислав К. Венков („1984“, „Фермата на животните“, Джордж Оруел), Владимир Германов (Урсула ле Гуин, Роджър Зелазни), Мартин Загорчев (Стивън Кинг) и Петя Петкова (Джонатан Сафран Фоер).

Колекционерското издание е разделено в два тома с твърди корици, а в предговора на Дейв Егърс („Кръгът“) и придружаващите текстове от съставителите и близки приятели на Вонегът Джером Клинковиц и Дан Уейкфийлд читателите ще открият важни факти за живота на автора, които не са знаели преди.

Запази го за сборник с пълни съчинения, който ще издадат някой ден, като станеш известен. Което може да отнеме време.

Доналд Фарбър, агент на Кърт Вонегът, при отказ за публикация на разказ

Из „Събрани разкази“ на Кърт Вонегът

КАК ВОНЕГЪТ СЕ НАУЧИ ДА ПИШЕ РАЗКАЗИ

Име, надраскано в края на писмо с отказ от списание „Колиърс“, отваря вратата за Кърт Вонегът към професионалната му кариера като писател. Отначало той не го разпознава. Писмото гласи: „Малко прекалено претрупано със сентенции е за нас. Да не би да сте Кърт Вонегът, който работеше в „Корнел Дейли Сън“ през 1942 г.?“. Кърт решава, че неясният подпис може да се чете „Оуен Байър, Ормс Бруйс или Дънк Бриджис, все непознати за мен лица“. Но дали по каприз на съдбата, късмета или Музите, фотограф, с когото Кърт работи в „Дженерал Електрик“, му предлага да изпрати някои от разказите си на негов другар от войната. Името му е Нокс Бъргър и работи в „Колиърс“ – той е редакторът на раздел художествена литература.

„Колиърс“. Кърт изравя писмото с отказа и разшифрова нечетимото име като „Нокс Бъргър“. Бъргър е бил редактор на хумористично списание, наречено „Cornell Widow“ („Корнелска вдовица“), докато Кърт е писал за „Сън“. Без да губи време, той заминава за Ню Йорк, среща се за обяд с Нокс и от този момент той става негов приятел и ментор за дълги години напред.

Кърт изпраща на Нокс избрани свои разкази и Нокс му отговаря по начина, по който го правят добрите редактори в онези дни – с писмо от 14 юли 1949 г., пълно с подробни инструкции как да подобри разказ, озаглавен „Мнемоника“, за който той смята, че има потенциал. По-късно Вонегът отбелязва: „Навремето агентите и редакторите можеха да инструктират автор как да доизпипа фините настройки на разказ, сякаш бяха механици в бокса, а разказът бе състезателна кола“ (предговор към „Кутийка за енфие от Багомбо“).

Предложенията на Бъргър наистина са детайлни като указания за разглобяване на кола – цяла гъсто изписана страница с инструкции, последвана от окуражаваща убеденост, че разказът има… възможности. Нокс посочва как конкретен герой трябва да бъде мотивиран и обяснява как да стане това; иска пазарският списък на съпругата да бъде съставен с повече фантазия и предлага примери за евентуални покупки. Според него една препратка звучи „изкуствено“ и моли тя да бъде заменена…

Кърт незабавно вкарва предложените промени, но получава ново писмо с допълнителни поправки. Кърт ги преписва всичките, отразява ги и праща поправения вариант, за да получи финален отговор, че разказът е пратен на издателя и той не само смята, че не се е получил, а добавя, че е оставил лош вкус в устата му.

Ако четях това в роман за начинаещ писател, бих се боял да отгърна следващата страница, притеснен, че героят се е хвърлил в най-близката пропаст или най-малкото е метнал там пишещата си машина. Вонегът дори не изхвърля разказа. Вероятно е работил още над него, защото в крайна сметка „Мнемоника“ е публикуван в „Колиърс“ почти две години по-късно (28 април 1951 г.). Както Джинджър Странд отбелязва в прозорливото си есе „Братята Вонегът“, „мнозина имаха литературни мечти, но Кърт притежаваше също и дисциплина“.

Докато повечето писатели новаци реагират на потока от откази със заключението, че редакторите са просто прекалено тъпи или нечувствителни, за да оценят безсмъртната им проза, Вонегът има необичайната реакция да отсъди, че разказите му са били отхвърлени, защото не са били достатъчно добри. Във „Финални акорди на моята кариера като писател за периодични издания“ („Багомбо“) той пише как когато започвал, имало списания, които, „чест им прави, не биха докоснали моите писания и с гумени ръкавици. Не бях обиден или засрамен. Разбирах ги. Бях на първо място скромен.“

През годините, когато изпраща разкази на списания (от 1947 до 1963 г.), Вонегът в един или друг момент получава откази от следните издания: „Тъдейз Уоман“, „Дис Уийк“, „Атлантик“, „Редбук“, „Лайф“, „Колиърс“, „Либърти“, „Нюйоркър“, „Стори“, „Ескуайър“, „Тъмороу“, „Харпърс“, „Макколс“, „Тайгърс Ай“, „Йейл Ривю“, „Коронет“, „Американ магазин“, „Космополитън“, „Американ Мъркюри“, „Сайънтифик Американ“, „Дайрекшън“, „Нъгет“, „Сайънс Фикшън енд Фантази“, „Фамили Съркъл“, „Дайъл“, „Уоманс Дей“, „Мадмоазел“.

Той е наясно, че трябва да изучи техниката на писане на продаваеми разкази, но Бъргър няма време да продължава да го наставлява. Като редактор на художествената секция на „Колиърс“ има да обработва по шест разказа седмично. Но вярва, че този новак си струва да бъде напътстван, тъй че му намира литературен агент.

Кърт вече се е пробвал и е получил отказ от агенцията „Ръсел и Волкънинг“, които представляват величия като Сол Белоу, Юдора Уелти и Хенри Милър. Нокс препоръчва „Литауър и Уилкинсън“ и им казва, че според него от Вонегът ще излезе умел и продуктивен писател. Кен Литауър е предшественик на Нокс като редактор на художествената секция на „Колиърс“, а съдружникът му Макс Уилкинсън е бивш редактор на сценарии в „Метро Голдуин Майър“. Самият Кърт не би могъл да създаде по-колоритни образи на агенти в роман за прогреса на млад писател; Литауър е запасен полковник от ескадрилата „Лафайет“, носи мъхесто бомбе, винаги държи сгънат чадър, докато Уилкинсън има в биографията си удар в носа от Скот Фицджералд (за благодарност, че се опитва да му издейства пари от Холивуд).

Литауър умело поема нещата оттам, докъдето ги е докарал Бъргър. Както Вонегът пише по-късно в предговора към „Багомбо“, „ако изпратех на Литауър разказ, който не би задоволил напълно читателя, той ми казваше как да го оправя“. При един от „ремонтите“ си Литауър написва две гъсти страници анализ на разказа „Честта на вестникарчето“, включващи една страница диалог между двама герои, който опростява сюжета. На всеки разказ отговаря с предложения как да бъде подобрен.

Той пише на Кърт на 28 август 1959 г. с остра критика на разказа „Фубар“ и завършва с обяснение на редакторската си психология: „Ако критиката ми, изложена по-горе, те е ядосала, значи съм постигнал целта си, а тя е да стимулирам въображението ти, като въздействам на емоциите ти. Тъй че ме ненавиждай колкото ти душа иска, но оправи разказа!“.

Кърт е писал за вестниците в гимназията и в колежа („Шортридж Дейли Еко“ и „Корнел Сън“), но когато се прибира у дома след Втората световна война, започва да пише истински целеустремено. Чувства се в първото му писмо до семейството у дома, след като е бил във военнопленнически лагер в Дрезден по време на бомбардировките, унищожили града:

„Наредиха ни да изнасяме трупове от противобомбените убежища; жени, деца, старци; загинали от сътресение, изгаряне или задушаване. Цивилните ни проклинаха и ни замеряха с камъни, докато носехме труповете до огромни погребални клади в града“. Бомбардировките унищожават целия Дрезден, „но не и мен“, тема и мисъл, която постоянства в писмото, както и една по-късна фраза, „така е то“, няколко десетилетия по-късно е повтаряща се в класическия му роман „Кланица пет“.