Избрани пътеписи на световноизвестния писател Никос Казандзакис излизат за първи път у нас в специално библиофилско издание. „Пътешествайки“ е второто заглавие от луксозната поредица на „Ентусиаст“, която включва емблематичните произведения на един от най-значимите европейски творци. Преводът от гръцки език и селекцията на пътеписите са на Николай Костов, под редакцията на Здравка Михайлова, а корицата е дело на арт директора на издателството Яна Аргиропулос.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

„Едно единствено нещо си заслужава на този свят и то е да пътуваш.

Това е великата, достойна, човешка наслада“, признава Казандзакис. Големият писател се появява в амплоато на пътешественик в началото на ХХ век, когато в качеството си на кореспондент на атински вестници пътешества из Европа, Азия и Африка. Впечатленията му от тези пътувания, продължили 40 години, са събрани в пет тома, а новото издание „Пътешествайки“ включва едни от най-вълнуващите му и колоритни свидетелски разкази, пропити с мъдрост и мистика. 

НИЛ

Когато вече приближавахме широкото устие на Нил и морето започваше да зеленее, Голямото Зелено море³², както го наричат йероглифите, една стара песен, донесла спасението ни като отглас от времето на Фараоните, завладя сърцето ми.

Волю-неволю, бяхме потънали в страховитата тревожност на нашето време, да е невъзможно човек, да пътешества безгрижно. Каква непосредствена стойност имат вече за нас пирамидите и златните мумии, гигантските храмове на Карнак или гранитните статути на царете? И как ние бихме имали желание да се порадваме непринудено, без да се отклонява вниманието, на двата чудесни декоративни символа – палмовото дърво и камилата.

Когато през нощта, полегнал в пустинята, близо до огъня, се опитвах да се вслушам в хилядите далечни, загадъчни, ритмични въздихания на пустошта, всички тези романтични гласове чезнеха сред вика, забол право в сърцето ми, преди да поема от него, пренаселеният измъчен град.

Живеем във време със свой собствен вопъл, време, което заглушава всички привлекателни, безплодни за днешните нужди гласове на красотата и мъдростта. Друг е Египет, който щяхме да видим преди световната война, тази широка кървава бразда разделяща на две времето и сърцата ни, съвсем друг е Египет, който съзерцават очите на съвременния човек. Войната не само бе променила Египет, но – и това е най-важното – видимо бе създала и нов поглед.

И така, внезапно и неволно, в миг, съзерцавайки равното, мазно поле на Нил, умът ми бе запленен от златните украшения и цветове, от малките египетски танцьорки и победоносните Фараони, от човекоподобните божества. Бях усетил от пясъка да се издига тънък, монотонен, като глас на фелах, страховит вик – извечен и съвременен – викът на анонимния пролетарски поет от Мемфис:

Видях! Видях! Видях! Видях! Да, видях ковачите до огъня, пръстите им бяха загрубели като крокодилска кожа и миришеха като змийско яйце. Земеделците се трепеха по нивите, а нощем, когато е време за отмора, те продължават упорния си труд. Бръснарят подстригва целодневно, обикаля от къща на къща, търсейки мющерии, като ръцете не смогват, дори собствения му стомах да заситят.

Болест дебне зидаря, вечно изложен на слънчевия пек и той гради, катерейки се по стрехите на къщите и по покривите. Вечер се завръща у дома и бие децата си. Тъкачът в работилницата е нещастен, коленете му – забити в стомаха, диша мръсен въздух, за да види бял ден трябва да подкупи надзирателя.

Разносвачът на писма, преди да тръгне, прави своето завещание, понеже се страхува да не бъде изяден от свирепите зверове и от хората, а веднага щом като се върне у дома, се готви наново да потегли. Бояджията е с пръсти миришещи на развалена риба, очите му са уморени, животът му минава в рязане на парцали. Обущарят проси цял живот, за да не умре от глад; може дори кожите, които кърпи, да изяде!

Това е изстраданият напев, носещ се из цял Египет на заранта, когато пристигнахме, докато слънчевият светлик го огряваше. Ако пътувах във времената на Свети Франциск, щях да чуя в Египет човешката душа да се изкушава от идолопоклонничеството и да зове Христос да я спаси. Ако пътувах в епохата на Гьоте, щях да се радвам на новата хармония, бликаща от прохладните гигантски храмове, щях да слушам, тръпнещ от ликуване, мъдрия глас на жреците, посвещаващи в тайните на живота и смъртта младата, изпадналата в екстаз Елада.

Но аз пътувам във време, когато душата на човека, робуваща на машината и на глада, се бори за хляб и свобода. Викът на труженика – прегракнал от пиене, тютюн и омраза – днес e вопълът на земята. А този вопъл ме съпътстваше сърцераздирателно през цялото ми пътуване нашир и надлъж из Египет и ме напътстваше.

Опитомена, пленителна природа – фелахиня. Широка, кална равнина, засята с памук, бакла и царевица. Финикови палми, акации, кактуси. Сурово небе, наситени цветове, въздух пропит от влага. Гарваните, добре охранени, слизат и се разхождат из разораните земи. Щъркелите, като някакви йероглифи, стоят на брега на реката, застанали на един крак, изпаднали в дрямка.

А фелахът, като част от пейзажа, излепен и той от същата кал, приведен над реката, вдига и сваля ведрото при първобитния геран, вади вода от него и пълни вадите. С вяра и робско подчинение той продължава да прави същото онова движение, извършвано досега от неговите прадеди в продължение на хиляди години. Нищо не се е променило. Същото тясно чело, същите черни бадемови очи, същите широки, плътни устни, същият остър, изпечен от слънцето череп. Същото подчинение и робия.

Жените, мръсни, слаби, с къносани коси, слизат до реката, пълнят черни стомни, после ги закрепят здраво върху суровите си забрадени глави – по същия начин, както това е ставало преди Христа – и бавно се изкачват по брега, вървейки в редица, една подир друга. А сребърните им халки блестят по изгорелите им от слънцето, тънки, изкаляни глезени.

Така, зеленото ветрило на делтата на Нил, чието сърце е червеният рубин на Кайро, се разтваря и простира към морето.

А от Кайро на юг тръгва стройното, бурно, като финикова палма, тяло на Египет. Синята дълбока вена на реката между две тесни зелени ивици. А вдясно и вляво от нея се е ширнал безкрайният сив пясък на пустинята. Червени птици се носят над водата, захарната тръстика става все по-гъста, а равнината започва да става вълниста.

В продължение на хиляди години реката е разяла скалите, за да си проправи път оттам да премине 6500-те километра от Централна Африка до Средиземно море. Голи, жълти планини се издигнали, а сред тях спокойна тече синята вода и прави богат безплодния, прокълнат пясък. Въздухът става все по-сух, пустинята изпуска пара. Хората започват да помургавяват. От златистожълта кожата им придобива шоколаден оттенък. Сякаш от тук започват човешките раси с характерните тъмносини метални отблясъци.

Птиците стават все по-пъстри, наоколо щъкат папуняци с вирнати качулки и сини славеи с канелени гуши. Мъжете слаби, жените с халки на носовете, децата седят за отмора в калта и ядат захарна тръстика.

Насреща планините, в слънчевия залез, изглеждат подобно розови плантации, камилите вървят, поклащайки бавно глави, фелахите ги теглят, вадят вода, напояват земята и пеят. Всичко изглежда спокойно и щастливо и нищо не липсва, освен някое романтично сърце да бъде подлъгано от цялото това спокойствие.

Но, зад тази безметежна маска аз съзирах болезненото, изпълнено с борбена агония лице на Египет. Цялата тази тясна и дълга линия, зеленееща се сред ужасния пясък, е плод на страховития, неистов подвиг на водата и човека. Ако в даден миг, борбата спре, всички тези ефимерни накити на земята – дървета, птици, хора – ще потънат в пясъка. Египет не е просто, както казва Херодот, „Дар на Нил“, а жестокото възнаграждение, което това велико божество на страната е заставено да плаща на човека. Хиляди години, ден и нощ, фелахът се труди, бори се да опитоми дивата, неспирна сила на божеството. Ритмично направлява разливите му и с пот на челото сътворява Египет.

От трите големи свещени реки на древността – Нил, Ефрат и Ганг – Нил е най-свещената.

Реката носи наносите от пръст и създава земята, после тя залива с водите си земята и я прави плодородна – ражда растенията, животните и фелахите, накрая тя принуждава хората да се сработят, да се организират и да изобретят първите науки.

В древността изворите на Нил представлявали загадка. Египетските жреци казвали, че водите му са слезли от небето; превърнали го в благодушно божество, изтегнато сред пясъка, в гигантски прародител, безбройни и микроскопични внуци се изкачвали по него.

Изворите на Нил са скрити, сумрачни, като Божествените извори; лицето му е променливо като звездата Алдебаран и редува цветовете си – от зелено до кърваво, до мътно-кално, до тъмносиньо. Трима души, казва едно старо египетско предание, се заклели да гребат докато са живи, все на юг, за да открият тайните извори на реката. След десет години единият умрял, след още десет умрял и другият, а водата все нямала край, а третият, след като станал на сто години, легнал като мумия в лодката, за да мре. Надигнал се глас от водата и утешавайки го, му рекъл на ухото: „Блажен си ти, защото от всички хора ти видя най-много вода. Блажен си, защото ти се бори толкова много за моите извори, и сега слизайки в подземното царство, ще ги откриеш!“

Сега тази мистерия е разгадана. Реката извира от големите езера на Африка, през февруари става пълноводна от дъждовете, повлича земните маси от планинските склонове на Абисиния и тече надолу раздвоена – бяла и синя, всичките ѝ потоци се сливат в Хартум, а тя продължава напред в извечното си русло, разлива се, излива кал в пясъците, създавайки вляво и вдясно от него плодородна земя.

През лятото хамсинът, ужасният суховей от запад, изсмуква Египет. Дърветата са потънали в прах, тревите са изгорели, животните и хората не могат да дишат. Реката намалява, целият живот в Египет е изложен на опасност, пустинята е винаги будна и безкрайна, сякаш иска да погълне цялата страна.

Но в Абисиния снеговете започват да се топят, Нил става пълноводен и стремително се спуска надолу. През април нивото на водата се покачва и в Хартум то е най-високо. Ликуване обзема равнината – земята, животните, хората. Човешкото око откроява ежедневното покачване на водата. Вестоносци обикалят селата и известяват колко се е вдигнало нивото на реката. Рухват пясъчните язовирни диги, буболечките оживяват, човешкият род надава радостни възгласи като ято жерави, рибите проблясват и скачат по вълните, птиците летят на ята над гъстите води.

Нил се преобразява – реката става зелена, после почервенява до кръв, сетне е кална – и покрива земята. Водите ѝ изпълват каналите, водоемите ги съхраняват като съкровище, целият Египет е като едно езеро, откъдето изплуват села и дървета.

Три хиляди години преди Христа върху пирамида са изписани тези думи: „Треперят, онези, които смятат, че Нил слиза надолу. Но, нивите се смеят, бреговете разцъфтяват, даровете от боговете се спускат от небесата… Сърцата на боговете подскачат от радост“.

В края на август Нил достига върховата точка на разлива. После лека-полека започва да се прибира обратно. Радостта свършва. Идва времето за упорен труд – оран, сеитба, напояване, жътва. Накрая последният трагичен аспект на труда: идва господарят – същият онзи, познат през вековете под различни наименования – фараон, жрец, феодал, търговец, лихвар, чиято задача е да обере плода от харманите.

Нил не ражда единствено земята, дърветата, животните и хората. Реката ражда още и законите, и първите науки. Нейното изобилие не винаги е благотворно. Ако не бъде регулирано от хората, то може да се окаже пагубно за тях. В този смисъл същите тези хора са принудени да се организират и да действат заедно. Те са заставени да работят дружно, за да се възползват от изобилието, да издигат високи язовирни стени, за да спрат устрема на реката и да събират в голям басейн излишните ѝ води.

С други думи хората се организират в общество и изобретяват хидравличните науки. Те бързо са принудени да изобретят и геометрията. Наводнявайки нивите, всяка година водите на Нил изличават земните синори, което създава необходимост собствеността на всяка нива да бъде точно обозначена в поземления план. Така Нил се превръща в причина за изобретяването на Номос³³ – науката, която разграничава и разпределя – за да бъдат изучени и регулирани със закон водите му.

И тъй като всяка провинция зависи от съседните ѝ, а нейното благоденствие зависи от нормалното разпределение на водата, Нил принудил хората да възприемат строга йерархия, да съсредоточат цялата власт в един политически център, който да управлява водите му и да ги поделя справедливо. По такъв начин принудително била създадена абсолютната фараонска монархия. В целия останал свят дъждът и наводненията не попадат под юрисдикцията на държавата. В Египет водата се регулира изключително от управниците. Като дошъл в Египет, Великият Наполеон разбрал тази тайна, направила толкова необходима строгата политическа власт в страната: „В никоя страна“ пише той, „управата няма такова огромно въздействие върху стопанския живот, както тук. Ако управата е добра, ако водните канали са добре прокопани и поддържани, разпределението на водата ще бъде справедливо, благотворният ѝ приток ще стигат до повече земи. Ако управата е слаба или лоша, ако каналите са задръстени, правилата на напоително-снабдителната служба се потъпкват, водата поголовно се краде, тогава цялата страна страда“.

Бродя край бреговете, сред тръстики, гледам със страхопочитание как се движи смълчаната водна маса. Тежък, безмълвен, Нил тече, води битка доколкото може, направляван от човека, за да създаде богатство, докосвайки, напоявайки, насилвайки пустинята. А тя в даден момент се предава, Разтваря се, дава плод, ражда финикови палми, животни, фелахи – но зад дърветата, зад плещите на хората теглещи вода нагоре, аз долавям с ужас как блестят очите на другата, на несломимата пустиня.

Никога няма да забравя как един ден от върха на Хелиополис изведнъж измежду прохладните зелени листа на едно бананово дърво съвсем близо до мен съзрях пустинята – блеснала като роза  –  да дебне от засада. Сърцето ми се сви, защото усетих как тази страшна тигрица рано или късно ще победи. Напразно Нил се е ширнал в една тясна, незначителна пясъчна ивица, и я опложда. Докога ли? А злочестите хора, носещи полуголи вода, прокарват бразди, сеят семена, копаят, борят се. За миг само Нил да намалее, а той ще намалее, и всичко отново ще се окаже в плен на безжизнените, сиви, неуправляеми пясъци.

Впрочем жреците с основание са принасяли жертви на Нил, вдигали са ръце нагоре и са го възхвалявали:

Привет на тебе, Ниле, ти, който се въплъщаваш във земята
и идваш с мир
да съживиш Египет.
Ти криеш своя път в тъмата,
разливаш из градините вълните си,
даваш живот на всяко жадно същество.
Повелителю на рибите,
отче на житото,
творецо на ечемика –
ако твоите пръсти престанат да се трудят,
хиляди същества погиват,
боговете изчезват
стадата пощръкляват.
Но, когато ти снага източиш, земята радост огласява,
всеки корем ликува,
всеки гръб тържествува,
и всякоя уста гълтува!

А след четири хиляди години, най-великият поет на днешен Египет Ахмед Шауки Бей ³⁴ възпява Нил, обожествявайки го с подобни благоговейни думи:

Водите ти във злато се превръщат, удавяш
ти земята, още по-красива да я възкресиш.
Течеш безспир,
подобно вечния закон на любовта,
от твоята прегръдка долината се опложда с новия богат живот!

КАЙРО

Това е Изтокът, такъв, какъвто го обичаме, изпълнен със светлина, цветове, ухания, нечистотия и пепел от безброй поколения, изплували от калищата на реката и изсъхнали като кирпич на слънцето, а после завърнали се обратно в калта.

По улиците на Кайро аз се наслаждавам на цялото съвременна човешка реколта на Нил.

Слаби, стройни и чевръсти фелахи, изтощени от работа и глад, хитри, добре охранени копти, високи, мълчаливи, здраво препасали колани, горди бедуини с орлови очи, негри-горили, присвиващи бялото на очите и провисналите бърни, жени с боядисани с къна коси, с тежки сребърни халки около глезените като робини, а сред цялото това пъстроцветно гъмжило от народ, миришещо на тамян и тор, пъплят, лишени от обоняние, бледи, сякаш болнави, белокожите европейци. На знойното слънце на Арабия, белезникавите им лица изглеждаха сякаш на припаднали.

На тепсия фелахиня носи върху главата си двете си завити деца сякаш са риби. Трима арапи, препасани с ятагани, бият тъпани, следва ги стара, куца камила, закичена с цветя. Арапите радостно оплакват и пеят: „Утре в касапницата на Али Ахмет тази нежна камила ще бъде заклана. Де късмет на онзи, който ще превари да опита от месото!“.

Бродяга държи запалена бронзова кадилница и тича. Влиза набързо в магазините и ги прекадява. Слънцето препича и вече е в най-високата си точка, улиците пълни с джелебии, ухаят подправки, изсипани в дълбоки жълти зимбили, калдъръмите заляти от плодове, изпражнения от камили и овце, висока разсъблечена лека жена минава, полюлявайки бедра, ухаеща на тежка миризма, повдига прозрачната си одежда до коленете и се усмихва.

На малък площад старец се тъпче с шепи памук и се прави, че го дъвче и гълта след това. После друг се приближава и с двата си пръста, като със щипци, издърпва от устата на стареца и размотава до безкрай памучно конец, а пък една жена – третото лице от театралната трупа, хваща конеца, навива го на вретено и го пресуква. След като устата на стареца се изпразва, се появява подносът за събиране на пари и зрителите се пръскат.

Сцени примитивни – жени, пощещи се от въшки на слънцето, бербери омайващи змии, болни връзващи на дърво цветни парцали за здраве, оплакващи жени, прекосяват тротоарите, тичайки, вдигат ръце и скубят косите си, а зад тях покрит със зелено сукно, излегнат върху висок ковчег, ги следва мъртвият, с бяла чалма.

Внезапно се понася остра миризма на канела, карамфил и мускус. Стигаме до прочутия покрит пазар, където се продават всички аромати на Арабия. В дълбоки каменни хавани бледи юноши държат големи железни чукала и счукват с тях нещо във вътрешността им. Старци седят с кръстосани крака върху рогозки и разбъркват миризмите, стриват в малки мраморни хаванчета загадъчни мехлеми, жените се спират при тях, повдигат за малко фереджетата си и пазаруват, като с приглушен глас казват какво искат – черен кохл за очи, червена къна за нокти, благоуханно масло от Багдад, розова вода, екстракти от ароматични растения, мускус, тайни отвари, сиреч всичките тези свещени пособия на прегрешението.

Малко по-надолу започват неугледните занаятчийски работилнички за обработка на мед и сребро. С първобитни, традиционни сечива, надвесени и изцяло отдадени на занаята си, майстори изчукват върху метала прастарите щампи, изобразяващи горгони, лъвове, кипариси и сури от Корана.

После, из тесните, полуосветени пазари следват тъканите от коприна килими, разноцветните камъни, историческите ханджари, слоновата кост и седефените инкрустации. Спомних си за съкровищата на халифа Бен Илах, както те са описани от един стар хронист:

„Сандък, пълен със смарагди, хиляда и двеста пръстена със скъпоценни камъни, хиляди златни блюда с многоцветен емайл, девет хиляди изключително красиви ковчежета от скъпо дърво със златен обков, сто купи с името на Харун ал Рашид, златна верига, тежаща осемнайсет оки, четиристотин златни клетки, паун от емайл, петел от скъпоценни камъни, газела от бисери и перли, безброй килими, върху хиляди от които е втъкан разказът за династиите на света!“

Един фелах протегна ръка, прохленчвайки. Обърнах се. Внезапно цялото това видение от изпитана наслада и богатство се разсея като пустинен мираж, потрепна леко във въздуха и изчезна. Засрамих се. Няма днес по-голямо прегрешение от това да се предадеш на очарователното опиянение от красотата. Старата Сирена омайва и парализира силата ни, отклонява сърцето и забравя за светата потребност на днешния ден.

Тръгнах си припряно, изкачих се горе до разрушените стени на града, дълги часове наред обикалях прочутите гробници на Халифите: божествените стройни джамии, минарета, целите излъчващи лекота и грация, снежнобели на фона на тъмното синьо небе. Градът долу бучеше като морска стихия, слънцето взе да преваля, въздухът да се обагря и да повява прохлада.

Сега около къщите съзирам пустинята да дебне от засада. Тя е обсадила града. Върху пясъка огромната роза на Кайро – разтворена, напоява се от Нил, в цъфтеж. Въздухът е пълен с разтърсваща наслада и смърт.

През нощта, обикаляйки из тесните сокаци на стария град, неочаквано се озовах в странен, съмнителен квартал, пълен с фенери, жени и мръсни приземни спални.

На всеки праг седи, стои, танцува разгърдена жена, която привиква мъжете. Плътта приканва – някои от жените са с тъмносин оттенък от етиопската раса, други са шоколадено черни, местни, трети, напудрени и бели, от европейската порода. Зад тях осветен от газена лампа, огромен креват – ширнал се от единия до другия край на стаята. В ъгъла стомна с вода и нищо друго.

Над вратите висят отличителните знаци на нещастните жени: огромен балсамиран пустинен гущер, балсамирана мишка или някаква рисунка, крокодил, който поглъща жена, горгона, сграбчила в скута си кораб. До тях тенекиена табела на всички езици гласи: „Отдава под наем“.

Млада девойка с огромни боядисани устни, с чудесни бадемови очи, държи между коленете си мангал със запалени въглени, пече на него филии и яде. Сетне отблъскваща жена на пътя, жари на огъня и продава малки жълти охлюви – въздухът наоколо мирише на море.

Вървя и чувам дебела италианка да приказва със съседката си отсреща:

– А при тебе как беше?

А другата радостно отговаря:

– Уших два панталона и три джелебии!

Сълзи напираха в очите ми. Ускорих крачка, за да се махна оттук. Но все се губех из кривуличещите коридори. Започна да ръми. В кафенетата, пълни с мъже и деца, забелязах голяма икона на Свети Антоний от Падуа с лилия в ръка, в друго кафене видях министър-председателя Елефтериос Венизелос изобразен как разговаря с крал Константин, до него висеше и портрет на крал Георгиос ³⁵ и кралица Олга.

Главата ми се бе препълнила и бучеше като град от Ориента. Цветове, ухания, миризми, мъже, жени, идеи, проблеми – икономически и морални – усещах цялото това ефимерно вълнение да се поклаща върху речната кал и да се препича на безмилостното африканско слънце.

Два критерия, както винаги, пробляснаха в мен и подредиха разбърканото видение на човешкия живот:

Първо, относителният човешки критерий – и аз усетих възмущение, задето от хиляди години насам целият този живот в Египет е бил регулиран според интереса на малцина господари – богове, жреци, царе, лихвари, впрегнали като добичета фелахите по нивите, казвайки им: „Копай, сей, поливай, а аз ще жъна!“ Рядко в продължение на хиляди години, така, както те са мислели и записвали върху камък своята история, у тях са проблясвали гневът и отмъщението и никога не са се сдружавали, за да се избавят от жестоките богове, издялани от собствените им ръце върху гранита, от кръвожадните царе и от несправедливите закони. Хиляди години, също като днес, фелахите гладуват и се трудят, гладуват и се продават жените, а сърцето на честния човек се къса без да намери утешение и спасение.

Второ, абсолютният безчовечен критерий, който гледа право в очите – героически и безнадеждно, цялото това човешко брожение, без да се залъгва с някакви теории и надежди.

И тогава целият този Египет лъсва пред мен като един пъстър, неспокоен капан за яребици. Истинско чудо представлява многоцветният мравуняк от хора край Нил, чудо са и двете тесни ивици пясък, зеленеещи се вляво и вдясно от неговите брегове и раждащи препитание, с което се хранят боговете, хората и животните, чудо е безкрайната пустиня, безплодието, което убива боговете, хората и животните.

Никъде по света аз не усетих толкова брутална и сладострастна връзка между живота и смъртта, както тук. Насред пиршествата си древните египтяни излагали мумия, за да гледат смъртта и да се радват още по-дръзко на светкавичния проблясък на своя живот.

Една тяхна стара песен е съхранена върху пергамент и в нея се казва:

Радвай се на всеки ден. Помазвай тялото си с аромати, помазвай с отбрани миризми носа си, плети венци от лотос около шията си, за тялото на твоята любима застанала до теб.

Нареди да дойда свирците и танцьорите. Отхвърли грижите, дорде часът настане да те отведат до мястото, дето мълчанието е на почит. И помни: Оттам не се е завърнал никой.

Аз, който обичам толкова дълбоко „Не-то“ и „Да-то“, се радвам така дълбоко и на двете лица на Египет: на зеленото и на песъчливо сивото.

---

³² „Голямото Зелено“ – така древните египтяни наричали намиращото се на север Средиземно море; те познавали Крит (Кефтиу), а по-късно и „островите, които са насред морето“ – бел. ред.
³³ Номос – (старогр.) – закон – бел. ред.
³⁴ Ахмед Шавки/ Али Ахмед Шауки Бей (с прозвище „Принц на поезията“) (1868-1932) – египетски писател, драматург, поет, преводач, обновител на арабската поезия, първопроходник на арабското литературно движение – бел. ред.
³⁵ Крал Георгиос I (1845 – 1913) – най-дълго управлявалият, втори след създаването на гръцкото кралство, крал на Гърция. Възшества на трона през 1863 г. С династичен брак великата княгиня на Русия Олга (Ольга Константиновна Романовна, 1851-1926), става негова и на гърците кралица – бел. ред.