На 10 ноември се навършиха 32 години от края на тоталитарния режим в България. Какво културно наследство ни остави и как хората го интерпретират днес? През изминалите години много паметници бяха оставени да се рушат, други бяха демонтирани, а трети бяха взривени демонстративно. Все още нямаме единен исторически наратив за социалистическия строй, който да е максимално представителен и изчерпателен и най-вече обединяващ. Само преди няколко години, за първи път в учебниците по история за 10-ти клас, се появи социализмът, като период от новата ни история, и това предизвика скандали, а една научна конференция в Софийския университет, посветена на Людмила Живкова, влезе в новинарските емисии заради обществено напрежение и отглас. 

Явно тези 32 години не стигнаха, за да преосмислим или да започнем да мислим по нов начин или най-малкото да се обединим около оздравяващ диалог за този исторически период от новата ни история, като изговорим всички гледни точки и ги приемем за възможни и част от цялото на случилото се, което пък да е основата на отношението ни днес към културното наследство, в повечето случаи просто оставено на естествената разруха.

Може би машината на пропагандата тогава и огромните дози сънотворно бълнуване за достигане до комунистическия рай, който ни чака току зад завоя на поредната петилетка, са били в толкова големи дози, че цели поколения отказваха да видят и признаят и другата страна на тази монета – репресиите, милиционерщината, еснафщината, бедността, доносничеството, лъжите, липсата на свободи… И тези хора са все още болезнено носталгични към времената на Живков, като носят цветя и за тях паметниците от тази епоха носят истина и памет. Понякога си мисля, че патосът на тази епоха, макар че в края на режима никой вече да не вярваше в лъжите – мантри за прогрес, равенство – братство и солидарност между народите, но този патос някак е имал силата на колективна дрога и липсата му днес носи болезнена абстиненция, която ни сковава да погледнем трезво на цялото културно наследство с широко отворени очи.

И в контекста на тези времена на промяна и социален преход, порасна вече цяло едно поколение, което днес е на 20 – 32 години. Те наследиха архитектурата, паметниците и културните белези на тази епоха. Тези хора имат отношение към това наследство, но слава богу, не през травмата и носталгията. Започнаха да искат да го запазят (международния проект Бузлуджа), да го ревитализират (благотворителен фестивал Бузлуджа и пърформанс под формата на пиеса НОНУМЕНТ), да го наричат с нови имена („Защо и как един монумент се превръща в нонумент“), да отправят днешните си политически послания чрез него (Акция „Слава на Украйна“). Защото, каквото и да си говорим за травмите на тоталитарния режим, социализмът имаше стил. Може социалистическият реализъм и модернизъм да не е по вкуса на много хора, да е бил налаган силово, но той съществува монолитно и все по-естетически обусловено и открояващо се във времената на алуминиева дограма и винил. И ако ние се отнасяме с пренебрежение, неглижиране или подигравка към паметниците на социалистическото изкуство (виж паметника „1300 години България“), то за чужденците – гости на града, това са нашите открояващи се забележителности и архитектурен стил, които те не познават и са заинтригувани да видят.

Реших да събера мненията на няколко човека с отношение към културното наследство на социализма, за да разбера дали и какво се е променило днес. Това са: фотографката Росина Пенчева, която наскоро представи проекта си – „Дом на културата – визуално съхранение“; Стефан A. Щерев – популярен актьор и телевизионен водещ, който през 2019 г реализира артистичния си перформативен проект „Нонумент“ на връх Бузлуджа; двама млади мъже – Христо и Апостол, родени през годините на прехода, с отношение към изкуството и историята, като гласове на младото поколение; историкът и политолог – Явор Сидеров, с академични изследвания върху периода и с поглед върху обществените нагласи днес. Събрах тези мнения, за да се ориентирам в обществените нагласи и новите възможности и гледни точки.

Ревитализация на културното наследство на социализма

Росина Пенчева е фотограф с интерес и отношение към културното наследство. Дълги години е работила за регионалния етнографски музей „Етър“ в Габрово и е посланик на швейцарската фондация за творчество и занаяти „Микеланджело“  и на нейната международна платформа Homo Faber. Документалните ѝ проекти проследяват, понякога с години, работата на различни артисти и занаятчии, в моментите, когато се ражда творчеството.

Новият проект на Росина Пенчева „Дом на културата – визуално съхранение“ обединява архитектурно наследство, съвременна музика, видео и фотография, за да създаде визуален архив на интериора на една от знаковите сгради в Габрово – Дома на културата „Емануил Манолов“, строена през 1964 г., по проект на знаменития архитект Карл Кандулков. Преди сградата да бъде реновирана, Росина документира този уникален паметник на културата отвътре, но и решава да комуникира културното наследство по нов и неочакван начин. Кани платформата за музикални сесии в градска среда Urban Tapes да заснемат новия си епизод сред атмосферата на Дома на културата. Специалните гости на проекта са група ОСТАВА, които правят едно символично завръщане към сцената, откъдето са тръгнали преди 30 години, и  заснемат видео към популярната си песен „Лондон? Париж? Берлин?“.

Как възприемаш културното наследство от социалистическото време?

Както културното наследство от всяка друга епоха – с любопитство, защото не съм живяла в  това време (родена съм в края на 1987 г.). Имам желание да го интерпретирам и да документирам актуалното му състояние, да оставя памет за него. 

Трябва ли да се разрушават паметниците от периода на социализма? 

Относно паметниците, които конкретно възвеличават режима и неговите „герои“, не съм с добра нагласа те да продължават да стоят внушително и култово в градските ни пространства, каквато е била тогавашната им цел. За някои от тях мисля, че трябва да бъдат поставен в нов контекст, в който да е напълно ясно, че те вече са станали „нонументи“ – непаметници и тяхното значение вече е друго.

Защо реши да обърнеш внимание на интериора на една от знаковите сгради на Габрово, построена през тази епоха?

Първо да уточня, че сградата на Дома на културата „Емануил Манолов“ в Габрово не е обвързана пряко със социалистическата партия, не е неин символ. А причините да ѝ обърна внимание са две: едната е чисто професионална. Имам отношение към съхранението на културното ни наследство без ограничение от епохите, а изразното ми средство е (документалната) фотография и това, с което мога да допринеса, е да създам визуален архив. Подобни теми (сгради) за снимане има безброй и изборът, коя да заснема, обикновено е труден. В този случай, бях подтикната да побързам, заради предстоящия ремонт на интериора на сградата. Той е дългоочакван и напълно необходим. Аз просто исках да оставя визуална памет за етап от историята на сградата, точно преди тя да навлезе в следващия си такъв – модерен. Държа да отбележа, че

състоянието на сградата е впечатляващо – интериорът е много добре съхранен, липсват груби, безвъзвратни и компрометиращи архитектурата  съвременни намеси.

Изумително за мен е и да гледам как съвременни хора си работят там или осъществяват друга дейност в този интериор, който е като декор от филм. Разбираемо, те (хората) са свикнали с него и не му обръщат внимание, а той действително има своята архитектурна стойност. Все пак, негов създател е най-важният за Габрово архитект – Карл Кандулков.

Втората причина е лична. Познавам пространствата на сградата, защото съм прекарала много време там като по-малка, понеже майка ми репетираше пантомима и ме взимаше със себе си. По-късно започнах и да посещавам една от школите там – по английски език. Разбира се, безброй пъти съм била публика на различни събития, които се случваха на голямата сцена на Дома. Всичко това буди у мен едни особени сантименти, още повече, че от 15 години живея в София.

Какво внушава културното наследство на социализма на поколенията, които не са живели през епохата, според теб?

Като цяло съм силно огорчена от състоянието на културното ни наследство въобще.

Архитектурните паметници са най-обществено достъпни и е видимо тяхното окаяно състояние, което демонстрира безхаберното отношение на отговорните институции.

Повече за проекта „Дом на културата – визуално съхранение“ виж ТУК
Повече за интериорните снимки от сградата виж ТУК
Видео на група ОСТАВА ТУК
Интервюта с група ОСТАВА ТУК 1 и ТУК 2
Instagram виж ТУК

Стефан Щерев е артист и продуцент. Участва активно на международната и национална сцена в театъра, киното и телевизията. Работи като артист и директор на „Информбюро Асоциация“; съосновател на „Антистатик“, Европейската нощ на театрите, Номадската танцова академия, Асоциация „Топлоцентрала“. Водещ е на телевизионното предаване по БНТ „100% будни“.

НОНУМЕНТ е пърформанс под формата на пиеса за слушане, който се провежда за първи път на 14 септември 2019 г. пред Дом паметник на Българската комунистическа партия на връх Бузлуджа. Водени от специално записан аудио-файл, който всеки един от присъстващите слуша самостоятелно, участниците преживяват архитектурата, стават свидетели на сцени от историята на (НЕ)паметника и получават покана за изпълнение на обичайни, ежедневни жестове. В своята дискретност те напомнят протестните пърформанси на Иржи Кованда в Прага от 1976 г. или на Ердем Гюндюз в парка Гези в Истанбул от 2013 г. Представлението улавя преживяванията на публиката и показва противоречивия паметник от неочакван ъгъл.

Защо Бузлуджа? Защо е важно да бъде запазена сградата “Дом паметник на БКП”?

Защото мястото е натоварено с много значения, формиращи представянето или оформянето на нация, строй, идеология… Връх Хаджи Димитър и околността му, преди да бъде застроен с оксиморона „Дом паметник на БКП“, е място за почит. Почит към загиналите в последната битка на четата на Хаджи Димитър. Добавянето на друг смисъл към саможертвата и прикачването на други герои, къде измислени, къде идеологически необосновани, изписани на стените отвътре в дома-паметник, я правят вече многослойна. И в същото време противоречива. Възхваляваща един утопичен, нереален свят на прогреса и бъдещето, и то използвайки езика на иконографията или стенописа, от именно отричаното старо, непрогресивно време. Днес тази сграда е изгубила смисъла си, не защото го казвам аз, а защото смисълът не е в синхрон с днешните реалности. Затова

тази сграда, както и много други в страната, е нонумент (загубил значението си паметник).

Но тя трябва да се запази и съхрани от разруха, защото нейното присъствие ще изобличава всеки евентуален опит за подобие и всяко желание за вписване в историята по недостоен начин.

Как гледаш и виждаш днес паметниците от социалистическото време?

Много е важно да разделим паметниците от непаметниците. Едните, които съдържат в себе си смисъла на „памет“ и тези, които налагат лъжа. Паметник ли е „Паметникът на Съветската армия“? Паметник ли е „Альоша“? Паметник ли е „Парк – паметникът на българо-съветската дружба“ във Варна? 

Как хората ги възприемат – по-скоро се срамуваме и се правим, че ги няма и не съществуват или има някаква друга чувствителност по отношение на тях?

Чувствителността  на хората е грешна, защото я свързват емоционално с миналото, което винаги свързваме с безгрижната младост и смятаме, че ако някой е против някой паметник автоматично иска да отнеме хубавия спомен от младостта ни. Затова тези НЕпаметници са опасни, те са наложили постулат на мислене от друго време, строй, държава, интерес. И най-тежко е да убедиш някого, че е живял в заблуда. Всъщност е невъзможно. Хората с чувствителност възприемат света не само чрез очите и ушите си. Те умеят да „прочитат“ между знаците, паметниците, какво налагат и какво изискват.

Как искаш да започнем да общуваме с това наследство, днес, 32 години по-късно?

С хладен ум и спокойно.

Емоциите никога не са били добър съветник, а тези построили Непаметниците знаят това.

Повече за перформативната пиеса НОНУМЕНТ виж ТУК

Да разрушим или да запазим паметниците от социалистическия строй?

Христо Димитров

Христо Димитров, 25 годишен, работи онлайн и живее извън града.

Чете и се интересува от социалистическите и други диктаторски режими, познава комунистическия манифест, често цитира „Архипелаг Гулаг“, пленен е от психологията и философията на човешката природа.

Какво мислиш за паметниците от социалистическата епоха? Трябва ли да се запазят? Например „Паметникът на Съветската армия“ трябва ли бъде демонтиран? 

Паметниците от социалистическата (комунистическата) епоха, според мен, трябва да бъдат запазени, а не разрушавани. Все пак те са носители на нашата история независимо дали това ни харесва.

Ако ги заличим, шансът да повторим грешките, направени в миналото, се увеличава.

Относно „Паметника на Съветската Армия“ съм твърдо за запазването му, въпреки, че е белязан от лъжа. На него е изписано „на Съветската армия освободителка от признателния български народ“, защото смятам, че е неизменна част от ландшафта на София, превърнал се е в място, където много младите хора се събират, за да прекарват свободното си време. Този паметник трябва да остане, за да свидетелства за периода, когато всички задружно са повтаряли лъжите на комунистическата пропаганда, за да ги превърнат в истина.

Какво от културата на това време ти харесва и какво не? Какви са нейните внушения?

Не бих казал, че има нещо, което ми харесва от това време, което е пропито от политическа пропаганда и лъжи. Време, което премахва  индивидуалността. Внушенията са за неизбежност, примирение и абсолютно потъпкване на личната свобода.

Архитектурата, паметниците, цялото наследство от социалистическия режим носи ли за теб идеята за времето? И как си представяш, че са живели хората тогава?

Определено носи идеята на това време.

Архитектурата, този комунистически брутализъм внушава грандоманщина.

Изкуството от този период е изключително интересно, защото забелязвам при много от артистите борбата с политическата пропаганда, задължителна за периода. Много от тях са намирали интересни и интелигентни начини да минат покрай нея. Според мен хората са живели, повечето от тях, в страх, покорство и бедност. Разбира се е имало и облагодетелствани от режима. Може би е съществувало и усещане за спокойствие в масовия човек, тъй като не се е налагало да мисли какво ще работи и как ще преживява. Всичко е било диктувано отгоре, без значение за личното и индивидуално мнение и отношение и това също се усеща.

Апостол Димов

Апостол е поет, на 26 години, завършил е културология в СУ „Климент Охридски“.

Чете и се интересува от социални науки и история, има изявен интерес и отношение към тоталитарните режими и войните.

(Запазваме стила и правописа на Апостол, като негов графичен и индивидуален почерк и начин на изразяване).

Какво мислиш за паметниците от социалистическата епоха? Трябва ли да се запазят? Например „Паметникът на Съветската армия“ трябва ли бъде разрушен? 

За паметниците от съветската епоха мисля, че са инфернална подигравка с паметта на хилядите убити, без съд и присъда, същите онези близки и роднини, които всеки българин е изгубил след 9 ти септември. Противопоказно е да се честват руснаците, погромили държавата – след безусловната ни капитулация, които от Тогава до ден Днешен не са спирали да ни крадат, да се гаврят с нас и великата ни история, а накрая да имат и наглостта да насаждат комплекс за малоценност у българина щом стане дума за Русия…

Противопоказно е да се честват със статуи от по 10-15 метра палачите на Райко Алексиев и всякаквите там други ченгета, агенти, доносници, мекотели и олигофрени от Отечественият Фронт & Крилата на Държавна Сигурност, а за Безсмъртните Български Горяни да има една миниатюрна плочица, която ако не се загледаш няма и да забележиш…

Да се разрушават? Изключено❗ 

Всичките до последния трябва да останат, но гнусните лъжи изписани по тях трябва да бъдат изличени и заменени от историческите факти – примерно „Паметника на Съветската Армия“ би имала надпис от рода на: „НА СЪВЕТСКАТА АРМИЯ ПОРОБИТЕЛКА! ЗАТОВА, ЧЕ ГРАБИ, ИЗНАСИЛВА, МАРОДЕРСТВА, КОЛИ, БЕСИ & ИЗТЕЗАВА ПРЕДАЛИЯТ СЕ БРАТСКИ БЪЛГАРСКИ НАРОД.“

Какво от културата на това време ти харесва и какво не? Какви са нейните внушения?

Съвършено нищо. Социалистическият реализъм е най-грозният, бездушният, безцветният и монотонен жанр от всички онези, които тоталитарните режими са налагали над света някога. 

Рядко, ако въобще може да предложи нещо интересно, а дори тогава е най-много посредственост в най-добрия случай.

Внушенията са: 

Прогресът е Промишленост 
& 
Промишлеността е Прогрес
Светлото Бъдеще Иде ❗
Партията Е НЕпогрешима.
Блянове по България горда република от СССР.

Архитектурата, паметниците, цялото наследство от социалистическия режим носи ли за теб идеята за времето? И как си представяш, че са живели хората тогава?

Не носи никаква друга идея освен Чудовищните Измерения на този Престъпен, Кръвожаден, Човеконенавистен режим и Абсолютното Лицемерие на хората, които са го градили, само за да го разрушат и окрадат и да оставят държавата по-зле отколкото са я намерили през 44та година. 

Как да са живели хората… спокойни, щастливи и в съвършена заблуда.

Държавните политики по отношение на културното наследство са несъстоятелни – хаотични и на парче

Явор Сидеров е учил съвременна история и политически науки в университетите на Сидни, Калифорния-Бъркли и Оксфорд. Преподавал е в университетите в Западна Австралия, Бъркли и Американския университет в България. Журналист, съветник на двама вицепремиери по антикорупция и миграция, съавтор на учебници по история и гражданско образование.

След 32 години, промени ли се отношението на обществото към културното наследство от социалистическата епоха? Как и кога?

Все още няма формирано единно отношение към културното наследство по принцип, камо ли към това от времето на соца.

Отношението към последното е партизанско, еднозначно за или против в зависимост от идеологическата нагласа, семейната памет или културния багаж на респондента. Държавните политики в това отношение са несъстоятелни – хаотични и на парче.

Трябва ли да се премахне „Паметника на Съветската армия“?

По отношение на този момумент също няма никакъв консенсус – дори за името му (ПСА срещу МОЧА). По принцип премахването на паметници и преименуването на исторически, архитектурни или природни обекти е признак на нестабилно в идентичността, себевъзприятието си и историческия си наратив общество.

Разбира се, състоятелни аргументи има и в двете посоки, но отново, както и при първия въпрос, те не са в основата на дебата. Той е предмет на актуална политика, а не на сблъсък на интерпретации. Парадоксално е обаче, че бе премахнат паметник на име „1300 години България“, а остана паметник на име ПСА/МОЧА.

Да рушим или да съживяваме това културно наследство?

Докато умуваме дали да го рушим или съживяваме, тези процеси си текат по естествен път.

Например индустриалното архитектурно наследство на България отпреди и след 9 септември е в процес на активна разруха, преимуществено ръководена от предприемачески, а не идеологически съображения. От друга страна, знакови обекти получават международна известност и с тяхната реставрация се захващат дори чужди фондации (чинията на Бузлуджа). Идеята, че архитектурното наследство може да бъде едновременно място на памет, културен капитал и предмет на бизнес интерес все още буксува в умовете ни.

Как да общуваме с културното наследство на социализма сега?

На първо място спокойно, като с артефакт от миналото. На второ място с уважение, независимо от идеологическия заряд, който то носи. На трето място активно, като с капитал.