Българската писателка Катерина Хапсали майсторски владее дарбата да разчита човешките души. Още от бестселъра й „Гръцко кафе“ става ясно, че мостовете между хората не са й чужди и тя знае как да ги прекоси, за да се докосне до най-съкровените ни тайни. За разлика от Кафето, обаче, „Сливовиц“ (Изд. „Колибри“) не е толкова личен роман. Дори е някак по-сив, може би заради липсата на пъстрата гръцка емоционалност, която ни пленява в първата книга. Главната героиня на „Сливовиц“ – Александра – се намира на труден кръстопът в живота си, а миналото и уроците от него са особено болезнени, както духовно, така и физически. Раните от изживяното и пропуснатото раздират душата й, точно както всяка следваща чаша силна сливова ракия минава през крехкото й тяло. 

Сюжетът

Самата Хапсали определя „Сливовиц“ като

книга за надеждата и неочакваните ангели.

Историята се върти около младата Алекс, която е с добро образование, успешна кариера в рекламния бизнес, но е на ръба на екзистенциална криза. По пътя към спасението тя преминава през илюзорна любов, физическо насилие, безсънни нощи и пресушени бутилки. И през пречистващо приятелство, което преодолява географските разстояния и свързва два човешки свята в духовно родство. Една книга за откриването на Дом, но не като място в пространството, а като място в сърцето.

Също като „Гръцко кафе“, книгата е космополитна. Действието преминава от България през Сърбия и стига чак до Съединените щати. Срещаме се с местни хора и емигранти, чиито човешки съдби са изваяни от пътувания към надеждата за по-добър живот. Страница по страница научаваме как една сръбкиня с огнен балкански характер свиква с живота в едно провинциално американско градче. И как един американец със сръбски корени и душа живее с мисълта за изгубената родина, която никога не е виждал. Хапсали ни показва, че една истинска любов може да бъде спасителен пояс от далечно разстояние, докато любовта на най-близките до нас може да се окаже разрушителна. 

Впечатленията

Още със затварянето на „Сливовиц“ се замислих, че това ще е една от книгите, които ще помня дълго време. Защото докосна чувствата ми, направи ме съпричастна с героите й и безспорно открих себе си в някои от ситуациите. Става дума именно за онези моменти, в които съм признавала истината в прав текст, без излишни оправдания, само на себе си. За онези разсъждения, които Катерина Хапсали изрича на хартия вместо мен. 

Вниманието ми беше грабнато още с първите няколко глави на книгата, в които се запознах с Александра и разбрах философията й за живота. Кимах в съгласие, докато тя ми доверяваше виждането, че ние сме сбор от хората, шествали в живота ни, че грешките показват кураж и че много рядко, по-скоро никога, показваме пред обществото най-ранимата и оголена част от душата си. Че можеш да плачеш за непознат, но да не успееш да почувстваш същото към човек, с когото си споделил по-голямата част от живота си. Че човек се ражда два пъти – веднъж физически и втори път, когато открие себе си и собствения си път. 

Изключително ми хареса финалното послание на този кипящ от емоции роман, а именно,  че колкото и дълбоко да се озовем, колкото и трудности да преминем, винаги има надежда да изплуваме на повърхността, да тръгнем с бебешки стъпки към оздравяването, да намерим причина да живеем и да вярваме. „Сливовиц“ доказва, че животът не е черно-бял, че има възходи и падения, хора и хора, а най-важното е (може би) смело да вървим напред и да не приемаме нищо за финално и необратимо. Никога не е късно да бъдем щастливи, никога не е късно да започнем от самото начало – и в професията, и в личния живот. Единствената отрова, която можем доброволно да си причиним, е примирението. Защото така трябва. Защото не сме вече толкова млади. Защото някой казва. Не! Никога не е късно да хванеш юздите на собствения си живот и да повярваш, че заслужаваш да бъдеш щастлив! Благодаря, Катерина! Винаги ще имаме нужда от такива послания. 

Избрани цитати

Откъс от “Сливовиц” на Катерина Хапсали

• Още не бях живяла достатъчно, за да знам, че мъката винаги иска да я изпратиш подобаващо. Да поседите заедно, преди тя да поеме на път, да си помълчите, а после да й помахаш, когато потегли. Ако не се държиш уважително, тя, мъката, никога не си тръгва наистина, а остава да се цупи в едно тъмно кътче на същността ти като злопаметно сърдито дете. Болката не се лекува с шум, а в тишина.
• Така и не успях да го убедя, че писането за мен беше затворена страница. Особено болезнена, защото така и не я бях отваряла истински. Несвършеното, отложеното, заметеното под килима се врязва по-силно в паметта на душата ни от най-тежката грешка. Защото е пряко обвинение в липса на смелост. А грешките понякога поне показват кураж.
• През повечето време функционирах задоволително. А повечето време е това, което виждат околните. Рядко споделяме другите мигове – онези с оголеното до кръв лице на равносметката. Да, аз плувах сръчно между линията на брега и шамандурата на битието.
• Защото истината е, че можеш да оцелееш и без всяка любов, колкото и непосилно да ти изглежда това в първия миг след раздялата. Замислете се: колко хора са твърдяли, че не могат да живеят без вас, а после изобщо не са бързали да се преселят в Отвъдното? Но и всяка любов става завинаги част от теб… Можеш да не се сещаш често за нея, можеш да я затвориш в най-непрогледния зандан на сърцето си, но тя е парченце от пъзела на твоето същество. Парченце, без което не си цял. Как да изтриеш онези, чертали заедно с теб кривата на живота ти?
• Както вече ви казах, всеки човек е сбор от хората, шествали из живота му. За да ме проумеете, трябва да познавате тях. В техните черти, чувства и жестове може и аз да се открия накрая. Все пак най-важната врата на познанието винаги се отваря навътре. А човек разказва не толкова за да каже нещо на другите, колкото сам да го разбере.

Малко за Катерина Хапсали

Катерина Хапсали: Думите са неизбежни (видео интервю)

Катерина Хапсали е разказвач, PR и най-продаваният български автор на издателство „Колибри“. Нейно дело са бестселърите „Гръцко кафе“ и „Сливовиц“, а „През девет планини“ е сборник със стихотворения, също пожънал голям успех сред читателите.

Откъс от “През девет планини” на Катерина Хапсали

За романа „Гръцко кафе“ Хапсали печели награда „Перото“ в категория проза за 2015 г., както и приза „Цветето на Хеликон“ за 2016 година.

Из разказа “Поп Дмитри” от сб. “Хора” на Катерина Хапсали

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.