„Изгубени вещи“ на Алберт Бенбасат (Изд. „Колибри“) е един на пръв поглед личен сборник със спомени. Поне аз така си я представях, когато я взех със себе си от книжарницата. Но колкото повече потъвах в разказите, толкова по-невероятни и приказни ставаха те.

Книгата всъщност е една добре премерена амалгама от житейски преживявания, художествена измислица, тъга, умиление и чувство за хумор. С лекота перото на автора ни превежда през пакостите на детството, бунтарството на младостта и мъдростта, която идва с натрупването на годините. Започва с вещи, продължава с хора и завършва фантастични приказки за джуджета и великани. А константата в това шарено пътешествие е богатството на езика и внимателно подбраните думи във всеки един момент от творбата.

Сюжетът и впечатленията

В сборника „Изгубени вещи“ по необичаен начин се разказва за наглед обичайни неща. Излезлите от употреба предмети като ютията на въглища, пишещата машина, пощенската картичка, старата книга, които мнозина са изхвърлили на боклука, крият много истории. Истории пазят и местата – от плажа Харманите в Созопол до софийската църква „Свети Седмочисленици“.

Букетът от елементи според мен резонира различно с всеки от нас.

Ето, аз пиша тези редове като читател, чиито спомени се простират 35 години назад.

Дори по-малко реално, защото рационалното опознаване на света за човек започва една идея след фазата инстинктивно да изпробва коя част от заобикалящия го свят става за поддържане на жизнените функции.

Романтичното опознаване на софийските улици пък за мен се случи през студентските години, докато за автора те са основна нишка на детството.

По тази причина смятам, че всеки от нас, ще има различен прочит на сборника с разкази. Например – с интерес прочетох „Sans changement?“, свързан с бюлетина по радиото за нивото на река Дунав.

Минути по радиото, които имат свое място в живота на детето Алберт. Докато четях, си го спомних и аз – бюлетина – но, уви, в моите спомени това изживяване хич не е интересно. Спомням си само, че думите на чужд език предизвикваха някаква приказна мистериозност в детската ми глава и бях много разочарована, когато разбрах, че означава „без промяна“. Що за новина е все да повтаряш, че нещо е без промяна? Никакво действие е равносилно на скучна приказка за едно дете. В света на възрастните обаче често се равнява на добра новина.

Докато четях, мина и още една мисъл през главата ми – колко ли от читателите на „Изгубени вещи“ ще научат от книгата за бюлетина? Както аз за използването, дори и не по предназначение, на ютия на въглища. Или пък за личните истории, които могат да разказват пощенските картички? Клек шоповете за мен вървят с аромат на евтино кафе и свежи сутрини около НДК на път за работа. След „Изгубени вещи“, докато чакам поредното кафе, ще си спомням и разказа за една непозната жена на име Марияна и нейното сляпо куче. Сигурна съм, че и някоя кротка разходка в центъра на София – от онези, в които сме сами с мисълта си и града – ще извика пасажи от книгата в съзнанието ми. Така се случва, когато авторът успява с думите си да извика емоции в душата на читателя – не с всички книги става, но тази е една от тях. Тя не е монолог, а диалог. С нас и нашите истории.  

И все пак, с тази книга Бенбасат ни запознава със себе си чрез изгубените вещи (и улици). Смесвайки автобиографичното, приказното и гротесковото, авторът той тези вещи с втори живот и те стават част от човешките биографии, участват в тях както в делнични, така и в гранични, понякога съдбоносни моменти. Уж дребни – смешни и тъжни, – случайно завърнали се в паметта, историите на „изгубените вещи“ и на хората от градската маргиналия се разгръщат на фона на обществените промени и се нанизват в поредица от сюжети с екзистенциални послания, скрити дълбоко отвъд думите.

Въпреки прекрасното чувство за хумор, „Изгубени вещи“ носи и дълбока тъга. Една част от героите, измислени или истински, с които авторът ни запознава, нямат особено лесен живот или розово бъдеще. Не всички имат и добър край. Но всички имат борбеност, вяра и най-вече – уникалност. Каквато притежава всеки от нас. Така както всеки от нас можеше да попадне на тези страници.

Не на последно място – с един от героите са свързани и най-любимите ми моменти от книгата. В разказите често участва момиченцето Ана. Тя е много будно и любопитно дете и става (съ)участник и своеобразен съдник в реалните и измислените приключения на своя дядо разказвач и неговите герои. Дори смятам, че дядо й не можеше да разкаже тези истории без помощничката, защото детското въображение и поглед към света подчертават множеството пластове, които той съчетава. И, колкото и да е тъжно, с възрастта някак губим погледа за всички тези пластове и имаме нужда от децата, за да ни ги показват. Защото светът е по-хубав, когато забелязваме и портокаловия цвят на стаите.

Избрани цитати

Откъс от “Изгубени вещи” на Алберт Бенбасат

Реплика на внучката ми Ани:

– Дядо, не бъди сухар!

Ани твърди, че скучае. Казвам й, че умните хора никога не скучаят, тя пита как така, отговарям й – понеже винаги имат какво да правят и за какво да мислят.

Защо ми вика „сухар“ Ани? Ами защото дядо й се е сдухал нещо. Не ще да й разказва истории или да ги съчиняват заедно. Дядовците също са хора и може да ги заболи душата (или тялото, все едно).

(…) Няма човек, който да е постоянно забавен за околните, освен ако не анализираме регистрите на психиатричните клиники.

***

Поръча си второто кафе за деня, разтвори вестника, но не го зачете. Остави тая работа за по-късно, първо щеше да разгледа некролозите на средните страници, винаги намираше познати, често и приятели. Все едно си във Фейсбук, хрумна му, само дето не ти пишеш за другите, а другите пишат за тебе. Все хубаво пишат.

***

Започнах романа, жанрът му е като американските “романи на пътя”: пише се в автобус и действието му се развива най-вече в автобус. Напълних първия бележник, преполових втория, че и отгоре, героите все още пътуват, но автобусът се поврежда и стават едно идиотски работи. Дращя аз, същи Джак Керуак, не усещам нито друсането, нито как се изнизват часовете. „В края на краищата… пътят трябва да води към целия свят“.

***

На маймуни ни обърнаха с това „Краварката е в левия ъгъл“. Щото не сме можели да запомним името на маслото. Цял ден си го повтаряме това име, сякаш основното ни занятие е храненето  с масло – а то всъщност е вредно. От усърдие да го запомни известен артист с умни очила си заряза сина в детската градина, друг си забрави майката на гарата, а трети (този смешльо ми е любим!) не плати тока и остави красивата си жена на тъмно (…) Немският език е точен. В една дума можеш да сместиш целия свят, спестява ти време и място, а и социално те ангажира: повечето думи звучат като заповед. Когато например ти кажат „шнапс“, длъжен си да пиеш.

***

Имал съм мъждене. Така пишеше в епикризата, която щях да получа при изписването ми. По-точно: „Пристъпно предсърдно мъждене“. Думата ми се стори любопитна. Като човек, препитаващ се чрез езика, веднага си я трансформирах в нещо близко по звучене. Излезе – мъждукане. Мъждял съм известно време, което ще рече мъждукал съм.

Мъждукат светлините, лампите, свещите, а в по-широк смисъл животът. Преди да си отиде.

***

Пропуснах, а сигурно е важно: децата имат детски очи. Научих го едва сега, от внучката ми Ани (…) Хитри, палави са очите на децата, огънчета светят в тях. Нищо не ти трябва, гледай човека в очите и ще разбереш дете ли е.

***

Книгите имат своя нервна система, която при хората се нарича периферна, а при тях е главна. Тя свързва корицата, хартията, мастилото, формата на буквите, разположението им, а и куп още неща, например рисунки, подчертавания, детски драсканици, следи от кафе, конфитюр, тоест всякакви знаци, оставени от хората, които са обладавали въпросната вещ.

За Алберт Бенбасат

Алберт Бенбасат (р. 1950 г.) e литературен историк, критик, публицист и издател; професор, преподавател във Факултета по журналистика и масова комуникация в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Автор е на 13 книги, сред които „Българската еротиада”, „Европеецът” Бай Ганю и светлият мит за Щастливеца”, „Печатни пространства и бели полета”, „Банкноти и мечти между кориците. Масова книга и масово книгоиздаване”, „Алиса в дигиталния свят. По въпроса за книгата през ХХІ век”. Редактор и издател на сп. „Критика” и Библиотека „Критика”, съставител и редактор на множество книги.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.