Радваме се на „Трите тела“ от Лиу Цъсин, първи том от нашумялата трилогия „Земното минало“, считана за научнофантастичен шедьовър с монументална визия.

Преводът от китайски е дело на Стефан Русинов. Художник на корицата: Виктория Стайкова.

След кратка ретроспекция „Трите тела“ (Изд. „Колибри“) ни връща в началото на XXI век, когато поредица от необясними физични явления карат много учени да се усъмнят в самите основи на науката, а някои от тях – да отнемат живота си.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В опит да разнищят мистерията разработчикът на наноматериали Уан Мяо и циничният, но ефикасен полицай Да Шъ попадат на странна компютърна игра на име „Трите тела“, която показва живота на непозната планета в звездна система с непредсказуеми природни закони. Всичко това е свързано с дейността на тайна радиоастрономическа станция през мрачните години на Културната революция, когато низвергнатата астрофизичка Йе Уън-дзие попада в центъра на събитие, което ще изправи човечеството пред най-голямото изпитание в историята му.

Трите тела

Лиу Цъсин

БЕЗУМНАТА ЕПОХА
Китай, 1967 г.

Вече втори ден „Червено обединение“ обсаждаше щаба на „28 април“. Знамената им се вееха бясно като пламъци, лакоми за още дърва. Командирът на нападателите беше притеснен, но не от отбранителите в сградата – тези над двеста души бяха много по-слаби от бойците в неговото „Червено обединение“, основано в самото начало на Културната революция през 1966 г. и преживяло Великата инспекция и Великото свързване на Мао Дзъдун. Не, командирът се плашеше от двайсетината железни печки, натъпкани с мощни експлозиви и свързани с електрически детонатор. Макар и да не ги виждаше, той усещаше магнетичното им присъствие. Само с едно щракване двете групировки можеха да полетят във въздуха, а младоците от „28 април“ бяха повече от способни на такова деяние. В сравнение с първото поколение червеногвардейци, узрели насред перипетиите, новите бунтовници бяха като вълци върху жарава – от обезумели по-обезумели.

На покрива изникна тъничка фигура – красиво момиче, което развя голямо знаме с емблемата на „28 април“. Появата ѝ предизвика безразборни залпове от всякакви оръжия: стари американски карабини, японски винтовки тип 38, чешки картечници, както и чисто нови стандартни пушки и картечни пистолети, откраднати от армията след публикацията на августовската статия в списание „Червено знаме“. Като се добавеха копията, сабите и тям подобни хладни оръжия, се получаваше нещо като сгъстена история на модерното време.

Бойците от „28 април“ и преди бяха разигравали тази игра на покрива – някой ще развее знаме, друг ще надуе тръба, трети ще разпръсне листовки… И винаги се прибираха невредими между валящите куршуми, спечелвайки си голяма слава сред другарите си. Момичето явно беше убедено, че ще извади същия късмет. Развяваше знамето, а с него и горящата си младост, с която щеше да изпепели врага. Кръвта ѝ кипеше, готова още утре да роди съвършен нов свят… Момичето се опиваше от тази яркочервена фантазия, докато един куршум не продупчи гърдите ѝ. Петнайсетгодишното ѝ тяло беше толкова крехко, че куршумът премина през него и отхвърча почти със същата скорост. Ефирната червеногвардейка полетя надолу сякаш по-бавно и от знамето, зарея се във въздуха като птиче, неохотно да се раздели със синевата.

„Червено обединение“ ликуваше. Няколко души се втурнаха към сградата, отмахнаха знамето от момичето, вдигнаха тъничкия труп като военен трофей и го запокитиха към желязната порта на двора. Повечето от металните прътове бяха свалени оттам още в началото на битката, за да ги използват като копия, но два бяха останали и тъкмо на тях се наниза момичето. Мекото ѝ тяло се огъна, сякаш животът се завърна в него. Гвардейците се отдръпнаха няколко крачки назад и се прицелиха като в тренировъчна мишена. Трупът ѝ поемаше куршумите като капчици дъжд, съвършено безчувствено, единствено ръцете ѝ, провиснали като ластуни, от време на време се поклащаха, сякаш за да избръскат дъждовните капки. И така чак докато не остана само половината от младата ѝ глава, само едно красиво око, все така втренчено в небосклона на 1967 г., без никаква болка в него, само възторг и копнеж, вкаменили се завинаги в погледа ѝ. Всъщност в сравнение с много други хора тя извади късмет – поне загина с великолепното въодушевление на човек, пожертвал се за своя идеал.

_ _ _

Горещи точки на терор имаше из целия град. Като безброй едновременно действащи процесори, те свързваха 10 безредиците на Културната революция в цяла система. Безумието заливаше града като невидимо наводнение, което проникваше и в най-тесните ъгълчета и процепи.

На площадка в един от най-известните университети вече втори час се провеждаше обществено порицание с участието на няколко хиляди души. В епоха, когато никнеха най-различни клики, всяко място се превръщаше в бойно поле за всевъзможни противодействащи сили. В учебните заведения избухваха конфликти между червеногвардейски организации, революционни работни групи и работнически и военни пропагандни отряди; същевременно от вътрешността на всяка клика постоянно се отделяха нови, които се застъпваха за своите собствени прослойки и програми, при това с все по-голямо ожесточение. Въпреки това в случая подложените на обществено порицание „реакционни научни авторитети“ бяха безспорни мишени за поразяване, така че им се налагаше да понасят едновременни удари от всички страни.

В сравнение с останалите „злосторници“ реакционните учени си имаха своите специфики. Когато започнаха гоненията, много от тях проявиха непреклонност, заради което периодът беше белязан от най-висока смъртност сред интелектуалците – за четиресет дни в столицата бяха пребити до смърт над 1700 души, а още повече избраха по-краткия път за бягство от безумието – Лао Шъ, У Хан, Дзиен Бо-дзан, Фу Лей, Джао Дзиу-джан, Йе И-цюн, Уън Дзие, Хай Мо и други уважавани навремето интелектуалци сами приключиха достойния си живот. Оцелелите от този период бяха подлагани на непрестанно насилие, докато постепенно не претръпнаха и това им послужи като ефективна защитна обвивка, която да ги предпази от окончателен психически срив. По време на обществените порицания те често изпадаха в състояние на полусън, от което можеше да ги разбуди само някой страшен крясък и тогава те механично изричаха повтаряните до безкрай самопризнания. Впоследствие някои от тях навлязоха и в трети етап – след продължителната критика ярките политически картини се вливаха в съзнанията им като живак и срутваха постройките в умовете им, изградени от знания и разум. Те започваха да вярват, че наистина са навредили на великото дело, затова ридаеха горко и се каеха далеч по-искрено и дълбоко от необразованите злосторници. За червеногвардейците последните два етапа бяха най-скучни. Само злосторници в първия етап можеха да предоставят на свръхвъзбудените им мозъци необходимия стимул, като червен плащ в ръката на бикоборец. Такива мишени обаче се намираха все по-рядко. Конкретно в този университет по всяка вероятност имаше само един, оставен за последното обществено порицание поради своята особена важност.

Йе Джъ-тай беше останал в първия етап от самото начало на кампанията досега – не призна вина, не се самоуби, не претръпна. Когато се качи на подиума за порицания, изражението на професора по физика отчетливо казваше: „Дайте ми още по-тежък кръст!“.

Червеногвардейците действително му бяха дали нещо по-тежко, но не кръст. Другите злосторници носеха високи конусовидни хартиени шапки с бамбуков скелет, а неговата представляваше заварѐни стоманени пръти, дебели колкото един пръст. Вместо обичайната дървена табела на шията му беше закачена желязната врата на лабораторна пещ, върху която с плътни черни йероглифи беше изписано името му, задраскано с две червени черти. Червеногвардейците, които ескортираха Йе Джътай до подиума, бяха два пъти повече от обикновено, общо шестима, две момчета и четири момичета. Момчетата пристъпваха с уверена походка, досущ като узрели млади болшевики. И двамата бяха четвъртокурсници по теоретична физика, на които Йе Джъ-тай беше преподавал. Момичетата бяха много по-малки – осмокласнички в средното училище към университета, с военни униформи и младежка енергичност, наобиколили Йе Джъ-тай като четири зелени огъня.

Появата на Йе предизвика силно въодушевление сред тълпата. Вълнението беше поотслабнало, но сега лозунгите се подеха с нова сила и се надигнаха като прилив, който погълна всичко.

Червеногвардейците търпеливо изчакаха скандирането да стихне, след което едно от момчетата се обърна към порицавания:

– Йе Джъ-тай, ти разбираш от механика. Би трябвало да виждаш колко мощна е тази велика резултантна сила, срещу която си се опълчил. Упорството ти няма да доведе до нищо освен до смъртта ти! Днес продължаваме по реда от последния път, без да се увличаме в празни приказки. Отговори честно на следния въпрос: от шейсет и втора до шейсет и пета добавял ли си по собствена воля във въвеждащия курс по физика обширно представяне на теорията на относителността?

– Теорията на относителността вече е част от класическата физика – отговори Йе Джъ-тай. – Как може да не присъства във въвеждащия курс?

– Глупости! – сряза го една от червеногвардейките. – Айнщайн е реакционен научен авторитет, продажник, който създаде атомната бомба за американските империалисти! За да изградим истинска революционна наука, трябва да съборим черното знаме на капиталистическата теория! Йе Джъ-тай замълча. Болките от металната шапка на главата му и металната табела на шията му го смазваха. На такива въпроси нямаше смисъл да се отговаря. Зад него учениците му също свъсиха вежди. Това момиче беше най-интелигентното от четирите, при това явно беше подготвена, защото на идване я беше мярнал да наизустява речта си. Но няколко такива лозунга далеч не бяха достатъчни да се разправят с Йе Джъ-тай, затова гвардейците решиха да извадят новото си оръжие…

За автора

Китайският писател фантаст Лиу Цъсин (р. 1963 г.) израства във времената на Културната революция, описвани от мнозина негови съвременници като „епоха без книги“, завършва хидроинженерство и работи по специалността си, преди да започне да пише през осемдесетте години на миналия век, повлиян от твърдата научна фантастика на Артър Кларк, но и от реализма на Лев Толстой.

Рекордьор по получени награди „Галактика“, които отбелязват най-доброто в китайската фантастика, той придобива световна известност през 2015 г., когато става първият азиатски лауреат на „Хюго“, най-престижната награда за научнофантастична литература, присъдена му за първата част от трилогията „Земното минало“ – „Трите тела“. През 2018 г. е удостоен с наградата „Артър Кларк“ за въображение в служба на обществото.