Рибарят на Джон Ланган (корица)
Българското издание се появява с майсторския превод на Надежда Розова, а за корицата е използвана картината „Puget Sound on the Pacific Coast” (1870) на Алберт Бийрщат.

Каквито и тъмни желания да криете дълбоко в душата си, има едно същество, което може да ги изпълни. Стига да знаете къде да го откриете и да сте готови да заплатите цената…

На български език вече може да откриете  „Рибарят” от Джон Ланган (Изд. “Сиела”) – романът, станал носител на престижната награда „Брам Стокър” през 2016 г., който променя облика на съвременната жанрова литература, съчетавайки в себе си космически ужас, фина и изпълнена с меланхолия драма, психологически трилър и някои от най-мрачните елементи от английския и немския фолклор.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Разказването на истории е неразделна част от риболова. Повечето са забавни, предизвикват усмивка, а понякога – дори смях, други са странни, а трети сякаш са изпълзели от най-страховитите кошмари. Като историята, която започва нa ceвер от Ню Йорк, сред неизбродимите гори край град Удсток в планината Катскил, на брега на рекичка, наречена Холандския поток.

Ейб и Дан са мъже с тъжна съдба. Изгубили съпругите си, двамата намират утеха в ново хоби, което да ги разсее от самотното им ежедневие – риболова. В един дъждовен ден двамата се отправят към мистериозната река с черни като мастило води и измамни брегове. Ала случайно отбиване в местното ресторантче „При Хърман“ ги завлича на дъното на зловещо и древно сказание, в което сред удавени тайни и прогнили мечти броди една демонична фигура, която местните наричат Der Fischer – същество, изпълняващо човешките желания на твърде висока цена.

А историята на малката Лоти Шмит и нейния баща Райнер, която започва просто като зловеща легенда, следва плавно своя път, докато непрогледният ѝ мрак не се прокрадне отново.

Джон Ланган умело играе с читателските очаквания и създава блестяща история в историята, в която се преплитат сюрреалистични картини, мистика и чист, неподправен ужас. История за гнева и изкуплението, за невъзможността човек да продължи напред и за пагубната сила на желанието.

В духа на романите на Х. Ф. Лъвкрафт и Стивън Кинг и суровите творби на Кормак Маккарти, “Рибарят” е несравнимо по своя размах четиво и пример за съвременна хорър епика, която изцяло ще ви покори.

Рибарят

Джон Ланган

Когато най-накрая поканих Дан да дойде за риба с мен, действах импулсивно, спонтанно. Стоях на вратата на кабинета на Франк Блок и му разказвах как предния уикенд се бях борил да извадя една пъстърва. И по-големи бях улавял, но тази риба беше много силна. Усилията ми се усложняваха от факта, че когато рибата клъвна, зовът на природата ме беше изпратил зад едни храсти след чаша много силно кафе, която бях изпил час по-рано. Допреди неконтролируемата ми нужда да се шмугна зад храсталака, влакното ми беше спокойно, затова прецених, че е безопасно да оставя пръчката, закрепена между кутията с принадлежностите си и един пън, докато правя каквото правя. Естествено, рибата беше избрала точно този момент, за да клъвне и да избяга. Когато чух бръмченето на макарата, неистово започнах да се озъртам за листа. После пръчката на въдицата шумно изтрака, когато рибата я катурна и я повлече към реката. Нямах време, изхвърчах от импровизираната си тоалетна със смъкнати около глезените панталони и се метнах към въдицата, която едва смогнах да уловя. Изправих се, олюлявайки се, и през следващите десет минути се борих с рибата, отпусках малко влакното, после го навивах, отпусках и придърпвах, гол-голеничък от кръста до глезените като в деня, когато лекарят ме е извадил от майчината утроба. Когато най-сетне издърпах пъстървата от водата и я вдигнах да ѝ се полюбувам, забелязах движение на отсрещния бряг на реката. Две млади жени стояха срещу мен, едната държеше бинокъл, а другата – фотоапарат. И двете сочеха към мен и се смееха. Не ми се ще да гадая точно на какво.

– Ти какво направи? – попита Франк през смях.

– Какво ми оставаше? Поклоних им се, обърнах се и се затътрих обратно нагоре по брега.

– Ходиш за риба, така ли? – попита Дан. Беше се приближил зад мен, докато разказвах. Сигурно съм го усетил, защото не подскочих и не възкликнах стреснато. Само се обърнах и отговорих: – Да. В повечето дни, когато не вали, а понякога и когато вали.

– И аз се занимавах с риболов навремето – каза Дан. – Татко ме водеше.

– Така ли? На какъв риболов?

– На по-лесния – отговори той. – Предимно по разни езера.

– Хващал ли си нещо? – попита Франк. Беше от хората, които обичат да говорят за риболов повече, отколкото да ходят за риба.

– Малко – сви рамене Дан. – Костур. Дребна платика. Баща ми веднъж хвана щука.

– Сериозно? – възкликнах. – Щука се вади трудно.

– И още как – подкрепи ме Франк.

– Отне ни цял следобед – отговори Дан. – Когато я измъкнахме в лодката, се оказа дълга почти метър. Рекорд за онова езеро. Беше в Мейн. Татко даде рибата на капитан Пийт, който държеше магазина за стръв и рибарски принадлежности на брега на езерото. Купувахме си от него стръв и безалкохолно. Имаше голям хладилник, пълен с кутийки с безалкохолно. Както и да е, той толкова се впечатли, че препарира рибата и я окачи на една стена в магазина си. На стойката написа името на татко и датата на улова.

– Еха! – възкликна Франк, не знам дали заради историята или заради факта, че Дан изобщо ни я разказа. Доколкото ми беше известно, Дан за пръв път говореше толкова дълго с някого от катастрофата насам.

– Ходил ли си за риба след това, Дан?

– От години не съм. Откакто се родиха близнаците.

Франк сведе поглед към бюрото си. Аз преглътнах бучката, която се беше образувала в гърлото ми, и казах:

– Искаш ли да дойдеш с мен?

– За риба – уточни Дан.

– Аха.

– Кога?

– Какво ще кажеш за този уикенд? В събота сутринта? Освен ако нямаш други планове.

Той се намръщи, сигурно помисли, че го подкачам.

– Ами, не знам… – отговори.

Изведнъж за мен стана най-важното нещо на света Дан да дойде за риба с мен. Не мога да определя точно по каква причина. Може би исках да му докажа, че съм искрен. Може би мислех, че риболовът ще помогне и на него, както помогна на мен, макар че, както вече казах, по нищо не личеше животът на Дан да се е сринал, както се срина моят. Или пък мотивът ми не беше толкова конкретен, а просто исках да имам с кого да разменя няколко думи, докато ловя риба. Не знам. До този момент винаги бях ходил за риба сам. Незнайно защо казах:

– Защо не дойдеш? Имам въдица и за теб, предостатъчно такъми за двама ни. Смятам да отида в Сварткил – не е далече и ако не ти хареса, можеш да се върнеш. Тръгвам доста рано заради времето, предпочитам да съм се настанил и въдицата ми да е във водата, когато изгрее слънцето, но ти ела, когато пожелаеш. Какво ще кажеш?

Намръщеното лице на Дан се поколеба, после се отпусна.

– Какво пък! Защо не? – каза той.

Ето така с Дан Дрешър започнахме да ходим за риба заедно. Обясних му къде се намира мястото в Спрингвейл и той ме чакаше там, когато пристигнах в сумрака преди зазоряване. Носеше си въдица и кутия с такъми, а ако съдя по лъскавия вид и миризмата, явно се беше сдобил с тях преди ден-два. И защо не! Напомняше на мен преди години. Носеше си и шапка – някаква каубойска чудесия от слама, която впоследствие научих, че купил в Аризона, когато бил на почивка със съпругата си.

Избрахме си примамки и ги закачихме, заметнахме и когато слънцето заструи между дърветата срещу нас, вече седяхме и чакахме каква риба ще се заинтригува от предлаганата от нас закуска.

В онази първа сутрин – всъщност в онзи първи ден, защото Дан остана, докато слънцето се премести зад гърба ни, и чак тогава си тръгна – почти не си говорихме. Разговорът не беше по-оживен и на следващия ден, когато (донякъде за моя изненада, защото не беше споменал нищо предния ден, а само ми благодари и си тръгна), докато спирах колата си край пътя, фаровете осветиха Дан, който разглеждаше съдържанието на кутията с такъмите си, приседнал на един пън. Нищо не обясни, само ми кимна, когато се приближих, и каза:

– Добро утро. Прогнозата е днес да вали.

– И в дъждовно време се лови риба – отговорих.

Той изсумтя и до края на деня не си казахме почти нищо друго. Следващия уикенд отново ловихме риба в Сварткил и се справихме доста добре. В неделя вечерта, докато си събирахме такъмите, казах:

– Мисля другата събота да отида в Есопъс. Не е много далеч, на четиресет минути път. Интересува ли те?

– Да – отговори той.

– Хубаво – казах и бях искрен.

И така, следващия уикенд ходихме на брега на Есопъс, след това на Френския поток, а после го заведох в планината Катскил, на Бивъркил горе до Тремпър. В неделя вечерта на път за вкъщи се отбихме в „Уинчълс“, ресторантче за бургери на шосе 28, точно преди Удсток. Там научих, че семейството на Дан е от Фениша, градче в планината, поради което той познаваше добре областта и нейната история. Само че не беше ходил за риба. Всъщност не се бил качвал тук, обясни той, докато обираше кетчупа си с последното картофче, не бил идвал по тези места, откакто Софи била бременна, когато я довел да ѝ покаже къде е отраснал.

Винаги е сложно да се говори за загуба като тази на Дан, особено толкова скоро. Никога не си сигурен какво точно да кажеш, защото не знаеш дали човекът я споменава просто мимоходом, или му се иска да поговори. Вероятно така са се чувствали хората след смъртта на Мари. С Дан нямахме нито дълго приятелство, нито дълбоки семейни връзки, за да ми прости грешка в общуването, тъй като ще е сигурен в моята добронамереност. Дан не за пръв път правеше такова откровение в мое присъствие. Всеки уикенд казваше по нещо такова и сигурно затова реших да рискувам:

– Хареса ли ѝ?

– На кого? – попита той.

– На жена ти – уточних, вече притеснен, че съм развалил нещата. – На Софи. Как ѝ се стори Фениша?

За един кратък, но забележим миг по лицето на Дан се изписа едновременно болка и удивление, сякаш бях проникнал насила в личния архив на спомените му. А после, за моя изненада, той се усмихна широко и отговори:

– Каза, че вече разбира много по-добре мен и дивашките ми забежки.

Повечето ни читатели намират статията за любопитна. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (100%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук