„Пролет“ – третата част от сензационната поредица „Сезони“ на шотландската писателка Али Смит излиза у нас броени дни след като беше включена в дългия списък за наградата „Оруел“ във Великобритания. Отличието се дава за политическа проза и е най-престижното в тази категория. В средата на май ще стане ясно дали романът влиза в краткия списък с претенденти.

Както предишните романи от поредицата, и „Пролет“ разцъфва в каталога на издателство „Лист“ в превод на Паулина Мичева. Тук Али Смит намества някои парчета от пъзела, вмъкнат в „Есен“.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Повествованието следва няколко сюжетни линии, които от време на време майсторски се преплитат и предизвикват неочакван обрат.

Сред героите на романа е Ричард „Дабълдик“ Лийз – режисьор с поизбледнял ореол на легенда. Той стои на перона на забутана гара в Шотландия и пътува из спомените си. Води диалози с въображаемата си дъщеря, получава отговори от мъртвата си приятелка. Поръчали са му да заснеме филм за любовта на поета Райнер Мария Рилке и писателката Катрин Мансфийлд.

Историята им изглежда красива, но е изцяло фалшива. Както много други истории, родени във времената на пост-истината.

И тук, както и в предишните части на поредицата, Али Смит превежда читателя през лабиринт от политика, изкуство и фантазии, без да изпуска нишката на голямата литература.

Ето какво отбелязва писателят и журналист Алекс Престън в британския вестник „Обзървър“: „Третата книга в квартета на Али Смит е най-добрата ѝ досега, ослепителен химн за надежда, обединяващ миналото и настоящето… Сякаш тук се случват две неща. Първо, Смит все повече осъзнава възможностите на този нов тип разказване на истории, намирайки по-дълбоки и убедителни начини да влезе под кожата на своето време. Има обаче нещо друго. Докато четях „Пролет“, внезапно разбрах за необикновения мета-роман – Годината – че квартетът ще се сформира, след като е завършен, и колко вълнуваща и важна ще бъде тази книга… Сега е възможно да се разпознае колко ослепително ще бъде взаимодействието на идеи и образи между четирите книги… Има толкова много да се каже за този сияен, щедър роман, изпълнен с надежда…Целият този богат материал се усилва от ехото и резонансите, които барабанят между „Пролет“ и нейните предшественици. Смит винаги е била дълбоко морален писател, но в тази поредица от романи тя прави нещо повече от проста дисекция на беззаконията на своята епоха. Тя ни осветява диря през от кошмара“.

Корицата на книгата е дело на художничката Албена Лимони.

Пролет

Али Смит

Изглежда чужденец. За знак той има
изсъхнал клон, зелен на края само,
над лента, казваща: In hac spe vivo.*
Всевечно мъртви, ако ни пробудеха за притча,
навярно биха ни посочили ресите, виснали
на празната леска, или пък
дъжд, напролет падащ в тъмната земя.**
Трябва да започнем – в това е смисълът.
След Тръмп – трябва да започнем.

Ален Бадиу***

* Шекспир, У. Перикъл. II действие, 2 сцена. С тази надежда живея. Превод: В. Петров. – Бел. пр.
** Рилке, Райнер М. Дуински елегии, Х. Превод: Пламен Хаджийски, в: Дуински елегии. Изток-Запад, 2017. – Бел. пр.
*** Бадиу, А. (1937 г.) – френски философ, писател и драматург („Битие и събитие“). – Бел. пр.

Вече търся признаци на пролетта.

Катрин Мансфийлд*

Годината невинно се протегна като дете,
очите си потъркващо на светлината.

Джордж Макей Браун**

* Мансфийлд, К. (1888 – 1923) – писателка от новозеландски произход, живяла във Великобритания. Смятана за един от най-добрите майстори на късия разказ. („Градинско увеселение“). – Бел. пр.
** Браун, Дж. М. (1921 – 1996) – шотландски поет, писател и драматург. Обявен за един от най-великите шотландски поети на ХХ век. – Бел. пр.

1

Ние вече не искаме Факти. Това, което искаме, е изумление. Това, което искаме, е повторение. Това, което искаме, е повторение. Искаме хора на власт, които ни казват, че истината не е истината. Искаме избраните членове на парламента да ни казват, че във врата `и ще бъде забит и завъртян нагорещен нож, или нещо от типа, че трябва сама да си донесе примката*, искаме членовете на парламента от управляващата партия да крещят в Камарата на общините я се гръмнете на членове на опозицията, искаме влиятелни хора да казват, че искат да имат други влиятелни хора, разфасовани на парчета и прибрани в пакети във фризера си**, искаме шеги с мюсюлманки във вестниците, искаме смеха, искаме този смях да звъни зад тях навсякъде, където ходят те.

* Реплики от членове на британския парламент по адрес на Тереза Мей. – Бел. пр.
** Реплика на бившия финансов министър Джордж Озбърн по адрес на Тереза Мей. – Бел. пр

Искаме хората, които наричаме чужденци, да се чувстват чужди, искаме да е пределно ясно, че те не могат да имат никакви права, освен ако ние не им позволим. Искаме предизвикващи яр­остно възмущение обиди, които да отвличат вниманието. Това, което ни е нужно, е да кажем, че мисленето е елитарно знание, елитарното ни е нужно, хората да се чувстват изоставени и незащитени, това ни е нужно, чувствата на хората са ни нужни. Нужна ни е паника, подсъзнателна паника искаме и съзнателна паника също искаме. Нужни са ни емоции, нужен ни е праведен гняв, нужна ни е омраза. Нужен ни е целият този патриотизъм. Искаме все онзи стария Скандал с майки алкохолички или за Опасността от ежедневния прием на аспирин, искаме, но с още повече неотложност Nein Nein Nein, нужен ни е хаштаг #linedrawn, искаме Дайте ни каквото искаме, иначе си отиваме, искаме ярост, искаме произвол, искаме най-емоционалните думи – антисемит е добре, наци е супер, педофил ще свърши чудесна работа, извратен нелегален чужденец искаме, инстинктивна реакция – това искаме, Тест за проверка на възрастта на „децата мигранти“ 98 % искат забрана на притока на нови мигранти Бойни хеликоптери за спиране на потока мигранти Колко още можем да приемем Затваряйте вратите си Скрийте жените си искаме нулева толерантност. Нужни са ни новини с размер като за телефон. Нужно ни е да подминаваме официалните медии. Нужно ни е да гледаме покрай интер­вюиращия ни право в камерата. Нужно ни е да изпращаме съвършено ясно мощно, безпогрешно послание. Нужни са ни шокиращи новини. Нужни са ни още шокиращи новини, следвани бързо от още шокиращи новини, които да ни накарат да дръпнем спусъка, нужни са ни кадри от изтезания. Трябва да се доберем до тях, нужно ни е те да си мислят, че можем да се доберем до тях, да използваме думата линчуване за всички, които не са бели. Нужни са ни 24 часа в денонощието заплахи за изнасилване и заплахи за саморазправа с чернокожите жени, членове на парламента, всъщност не само с жените, занимаващи се с каквато и да е обществена дейност, с всички, които се занимават с каквато и да е обществена дейност, това не ни харесва, нужно ни е Тя какво си позволява/Той какво си позволява/Те какво си позволяват. Нужно ни е да посочим вътрешния враг. Нужни са ни врагове на народа, искаме съдиите им да ги наричат вра­гове на народа, искаме журналистите да ги наричат врагове на народа, искаме хората, които сме решили да наричаме врагове на народа, да бъдат наричани врагове на народа, искаме да говорим на висок глас отново и отново, по всички възможни телевизионни и радиопредавания как те ни карат да замълчим. Нужно ни е да повтаряме всичко старо като нещо съвсем ново. Нужно ни е новините да са такива, каквито ние кажем. Нужно ни е думите да означават това, което ние кажем, че трябва да означават.

Нужно ни е да отричаме това, което казваме, докато го казваме. Нужно ни е да няма значение какво означават думите. Нужен ни е добрият стар девиз Британия (а не Англия)/Америка/Италия/Франция/Германия/Унгария/ Полша/Бразилия/[впишете името на страната] над всичко. Нужни са ни социални мрежи с алгоритми за изкарване на пари от „тъмната мрежа“. Нужно ни е да казваме, че правим това заради свободата на словото. Нужни са ни ботове, нужни са ни стереотипи, нужно ни е да предлагаме надежда. Нужно ни е да казваме сега е нова ера, старата ера приключи, тяхното време свърши, настъпи нашето време. Нужно ни е да се усмихваме много, докато го казваме, нужно ни е да се смеем пред камерата ха-ха-ха, бам, човекът си умира от смях, когато чува сирената от фабриката в края на работния ден, онази фабрика вече е закрита, сега ние сме сирената на новата фабрика, ние сме били нужни през цялото време на тази страна, ние сме ви били нужни, ние сме тези, които искате.

Това, което искаме, е да се нуждаем.

Това, от което се нуждаем, е да искаме.

И какво, отново ли дойде това време? (Свива рамене.)

Това изобщо не ме засяга. Всичко е само вода и прах. Ние сме просто прах от кости и вода. Добре. В края на краищата това ми върши повече работа.

Аз съм дете, погребано сред листата. Листата загниват: ето ме и мен.

Или пък си представете минзухар в снега. Виждате ли топящия се в кръг сняг около него? Това е врата, отворена в земята. Аз съм зеленото на луковицата и мигът на разцепването на семенцето му, разпукването на венчелистчето, прокарващите крайчета на клонките на дърветата – със зелено, което сякаш пламти.

Растенията си пробиват път през боклуците и пластмасата, рано или късно се появяват въпреки всичко. Растенията се движат под вас независимо от всичко, независимо от хората, шиещи дрехи в мизерните фабрики, независимо от хората, пазаруващи тези дрехи в магазините, независимо от хората, седящи на бюрата си, осветени от светлината на мониторите, или от онези, зазяпани в телефоните си в чакалнята на лекаря, независимо от крещящите протестиращи, без значение къде, в кой град или в коя страна – светлината се движи, цветята климат до могилката с трупове, до местата, където живеете, и до местата, където се напивате до безпаметност от глупост, от щастие или от тъга, и до местата, където се молите на боговете си, и до огромните супермаркети, независимо от хората по магистралите, препускащи покрай затревените канавки и буренясалите ниви, сякаш нищо не се е случило. Всичко се е случило. Съцветията се разтварят над незаконните бунища. Светлината се движи над вашите бариери около хората с паспорти, хората с пари, хората без нищо, покрай бараките и каналите, и катедралите, покрай вашите летища, вашите гробища, покрай това, което сте заровили, и това, което сте изкопали от недрата на земята, за да го наречете своя история или да го използвате за пари, светлината се движи. Независимо от всичко.

Истината е едно такова „независимо от всичко“.

За мен зимата не означава нищо.

Мислите ли, че не знам нищо за властта? Мислите ли, че съм се родила невежа, „зелена“?

Да, всъщност такава се родих.

Ако прецакате климата ми, ще ви съсипя жи­вота. Животът ви не означава абсолютно нищо за мен. Ще изтръгна нарциси от пръстта през декември. Ще затрупам входната ви врата със сняг през април и ще съборя ето онова дърво, зада потроши покрива ви. Ще застеля дома ви с реки вместо с килими.

Но именно аз ще бъда и причината за възраж­дането на жизнената мъзга по стволовете ви. Аз ще пусна светлината да тече по вените ви.

Какво има сега под повърхността на вашите пътища?

Какво има сега под основите на домовете ви?

От какво са изсечени вратите ви?

Какво разкрасява света ви със свежи цветове? Какъв е ключът към разгадаването на птичата песен? От какво се оформя човката на пилето вътре в яйцето?

Какво насочва почти невидимите филизи навътре през скалата, така че скалата се разцепва?

За авторката

„Нобеловият лауреат на Шотландия в режим „очакване”.

Така наричат в родината ѝ Али Смит. Член на Кралското общество за Литература и Командор на Ордена на Британската империя, тя е сред най-силните гласове в съвременната европейска литература. Откакто през 1995-а публикува сборника с разкази Free Love and Other Stories („Свободната любов и други истории”) името ѝ редовно присъства в списъци с престижни отличия или поне в номинациите за тях. Романът ѝ „Есен” – първи от поредицата „Сезони”, стигна до финала за наградата „Ман Букър”.

Кариерата на Али Смит, родена през 1962 г. в шотландското градче Инвърнес, тръгва от Нюнам колидж в Кеймбридж, където между 1985-1990-а подготвя докторат по американски и ирландски модернизъм. Не успява да го завърши, понеже започва да пише пиеси и някои от тях са реализирани на сцена по време на Фриндж фестивала в Единбург. Заплащането не е кой знае какво и за да си помага финансово Али работи почасово като сервитьорка, миячка на марули, асистент в туристическа фирма, рецепционистка в BBC Highland и текстописец на реклами.

Бъдещата звезда на британската литература в Единбург посреща 1990 г. като лектор по шотландска, английска и американска литература в университета Стратклайд в Глазгоу. Две години по-късно обаче напуска заради синдрома на хроничната преумора и се връща в Кембридж, за да се отдаде само на писането. Създава не само художествени текстове, но и ревюта за всекидневника „Скотсман”, а по-късно и статии за „Гардиън” и „Ню Стейтсман”. Славата я спохожда през 1995-а, когато публикува сборника с 12 разказа Free Love and Other Stories и печели наградите Saltire First Book of the Year award и Scottish Arts Council Book Award.

Още от/ за Али Смит

Откъс от “Зима” на Али Смит