Два любими романа за деца от обичания от няколко поколения Павел Вежинов – „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица” – оживяват в ново луксозно издание с меки корици – с логото на ИК „Сиела“ и приказното художествено оформление на Дамян Дамянов.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В едни други, по-различни и почти невъобразими времена децата нямат смартфони, нито следят в захлас новите интернет знаменитости. Те са на улицата, увлечени в своите въображаеми игри – и понякога попадат в съвсем истински приключения. И стават главните герои в тях.

 Първото издание на „Следите остават“ се появява на пазара далечната 1954 г. Това се оказа произведението на Павел Ве­жинов с най-голям тираж – почти 400 000 на български език. Ако се допълнят и тиражите на преводите, а само на руски официалните екземпляри са над 130 000, то броят на читателите се оказва неизмерим.  Две години след появата му романът оживява и в незабравимата едноименна екранизация на режисьора Петър Б. Василев.

„Произшествие на тихата улица” е другият приключенски роман от талантливия  писател, който развълнува сърцата на хиляди деца още с публикуването си. В един юлски ден едно дете изчезва мистериозно, а догадките какво се е случило с него развихрят въображението на неговите приятели. И загадката трябва да се реши както от тях, така и от властите, които не могат да си позволят просто така деца да изчезват от тихата улица.

И дори и всичко да се променя, а поколенията да идват и да си отиват, едно си остава същото – „поривите на младите хора към изява и подвизи”. „Следите остават” и „Произшествие на тихата улица” будят именно онова желание за дръзки приключения. А кой знае – може би те дебнат всеки един от нас зад ъгъла.

Павел Вежинов споделя: „Следите остават“ е една от книгите, които съм пи­сал с най-голяма обич и увлечение. Когато работех над нея, си спомнях за моите детски и юношески години, през които за мене бе истински празник, ако намерех някоя книга със странни и интересни приключения. Но това бяха творби от чужди автори, в тях се описваше чужд за нас живот.

А защо в нашата нова литература да няма такива интересни и занимателни книги? Нима те не могат да възпитават младия читател?

Произшествие на тихата улица

Павел Вежинов

В един юлски ден в дома на мебелиста Захари Пи­ронков се случи събитие, съвсем необикновено за времето, в което живеем. Колкото и да се стори това странно на младите читатели, именно в тоя ден изчез­на безследно и безизвестно шестгодишното момченце Васко – малкият син на мебелиста. Тая история раз­тревожи целия квартал и стана причина за какви ли не слухове и догадки. Та наистина – кой може да открадне шестгодишно дете? Такива работи отдавна не се случ­ват. Като бях малък, моята баба ме плашеше с грозната циганка с голямата парцалива торба. По-късно четяхме за американските гангстери, които крадат деца, за да искат срещу тях откуп. Но тия работи са минали, никой у нас не краде деца.

Но тогава къде изчезна Васко?

Цялата тая интересна и любопитна история ще се види на читателите още по-странна, ако се имат пред вид нейните герои. Работата беше в това, че в самите герои нямаше нищо интересно и странно. Те си бяха съвсем обикновени хорица с най-обикновени съдби и както сте чули да се казва, с най-простички и неинте­ресни биографии.

Впрочем да започнем от самия тоя Захари Пирон­ков. Както вече казахме, по професия той беше майстор мебелист в една хубава и добре уредена трудовопроиз­водителна кооперация. На възраст беше около триде­сет и пет годишен и във външността му нямаше нищо забележително. Беше нисичък, но набит и плещест, с добряшко румено лице и сини очи, които дори в тая възраст бяха запазили някакво детинско изражение. По-особено впечатление правеха мустаците му – рижи и редки като планинска ивица, засята без особена гри­жа и старание. Той беше веселяк, пийваше си, макар и не много, предпочиташе веселите филми пред трагич­ните и футболните мачове пред театралните спектакли. Не беше лаком, но обичаше да си похапва – по отноше­ние на любимата гозба се колебаеше между пържените кюфтета и попската яхния. Беше женен от десет годи­ни, с жена си живееше обикновено, щастливо. Случва­ше им се много рядко да се поспречкат или разсърдят – обикновено в неделен ден, когато той предпочиташе да отиде на някой глупав мач вместо на екскурзия из дефилето на Искъра.

Понеже трябва да бъдем докрай добросъвестни – дори и в незначителните подробности, нещо, което е от голямо значение за истории от криминален харак­тер, – ще съобщим, че дори в тоя крайно обикновен човек имаше нещо необикновено. Това беше неговият каскет от оранжевожълто кадифе с голямо копче на вър­ха. Наистина такъв чудноват каскет никой друг в града нямаше. От тоя каскет имаше единствена някаква полза жена му – лесно ѝ беше да открие по него мъжа си, ако го загубеше някъде в навалицата.

Тия прости и безинтересни данни за мебелиста дове­доха, както ще видим по-късно, до големи затруднения следствените власти. Те не подсказваха нищо, до нищо не водеха. Дори произходът на каскета беше веднага уяснен, Пиронков го беше получил още преди пет-шест години от един свой колега евреин, който пък от своя страна го бе получил – вече в доста поизносено състоя­ние – от еврейската помощна организация „Джойнт“. Не, и чудноватият каскет до нищо не водеше.

Може би нещо по-интересно имаше в жена му? Не, нямаше. Тя беше около тридесет и три годишна, руса и пълничка, с продълговата бенка под лявото око, сякаш на бузата ѝ постоянно беше кацнала някаква досадна муха. По характер беше добра, търпелива, умееше от­лично да готви. За разлика от мъжа ѝ нейното любимо ядене беше сарми с лозови листа. Това последно обсто­ятелство изигра фатална роля в цялата тая заплетена история, но ще бъдем крайно несправедливи, ако об­виним за това бедната жена. Ако човек обича лозовите сарми, това съвсем не означава, че не обича децата си.

Последният член на фамилията се казваше Васко и както вече споменахме, беше едва шестгодишен. На такава възраст мъчно е да имаш някакви особени пре­живелици или някакви що-годе забележителни връзки с обществото. Той се познаваше предимно с кучета, с котки и с няколко махленски деца, за които не можем да кажем нищо особено. Три по-забележителни неща се бяха случили в живота му, но и те не доведоха до ни­какви следи. Ще си позволим дда ги изброим, за да бъдат читателите ни съвсем наясно.

Когато беше едва едногодишно дете – или още по-точно бебе, – той страдаше от това, което народът на­рича „захласване“. Случи се, да речем, да залепи пръст на горещата печка и както трябва да се очаква, веднага да нададе ожесточен рев. Тоя рев водеше до „захласва­нето“ – т.е. до невъзможността да си поеме дъха. Васко целият посиняваше, опулваше страшно очи и оставаше така с раззинати уста, готов сякаш да глътне целия свят. Свестяваха го с една твърде изтънчена медицина – ле­пяха му енергични плесници по кръглите, сладки, по­синели бузи, или пък го обръщаха с главата надолу. Между впрочем Васко си взе навреме бележка от тоя спартански начин на лекуване и след година престана да плаши своите родители с лошите си прозевки.

Второто произшествие стана, когато беше на две години и половина. Веднъж той се покатери върху об­легалото на един стол и падна от него надолу с главата върху циментовата площадка. Като видя тая сцена, май­ка му едва не припадна от ужас, но последствията бяха незначителни – само една синьоморава цицина на че­лото, която носи близо цяла седмица. След тоя случай всички роднини решиха, че Васко наистина притежава една солидна наследствена пиронковска глава.

Третото произшествие с Васко беше сравнително най-опасно. В същия двор живееше каруцар частник, мълчаливец и пияница, на име бай Станко. По два пъти на година той биеше до смърт или жена си, или някой друг, който му паднеше. Когато Васко беше на пет годи­ни, бай Станко хвърли по жена си голямо парче тухла. Но кака Станковица беше жена препатила и ловка, тя се наведе бързо и тухлата улучи прозореца на Пирон­кови. Точно в тоя момент Васко седеше на масата и за­кусваше мляко с палачинки. Тухлата разби прозореца и падна точно върху порцелановата захарница, наслед­ствено владение на Пиронкови от петдесетина години. Захарницата стана едва ли не на прах, а палачинките се разлетяха из стаята. От цялата тая история Васко се изплаши толкова много, че почна лекичко да заеква – не винаги, но непременно, когато се опитваше нещо да излъже. Така майка му винаги ловко улавяше малките му лъжи, докато най-после Васко съвсем престана да лъже.

Както се вижда, и биографията на Васко не водеше до никакви следи.

За да попълним докрай картината, ще споменем и за близките роднини на семейството.

Мебелистът имаше брат и сестра. Сестра му беше омъжена за инженер, който в момента на разказа беше преподавател в софийската политехника. Това беше най-видният роднина на семейството Пиронкови, които се гордееха с него.

Братът на мебелиста беше майстор стругар във ва­гонно-локомотивния завод. Той имаше три деца, две от които ходеха на училище, и както ще видим по-късно, изиграха интересна роля в тая заплетена история. Бра­тът живееше през една улица и между двете семейства съществуваха най-искрени дружески отношения. Семейството Пиронкови живееше в един от тихите столични квартали в началото на Подуяне, някъде око­ло бившето Военно училище. На лицевата страна на двора имаше четириетажна кооперация, а вътре в са­мия двор две стари едноетажни къщи, вече доста нехи­гиенични. Едната от тях обитаваше каруцарят частник, другата – мебелистът, който се беше обзавел добре и нямаше никакво намерение да търси нова квартира. Из­общо семейството беше доволно от съдбата си и никой не подозираше, че върху него ще се струпат събитията, които ще опишем в нашата повест. Те ги приеха сериоз­но, като достойни граждани на нашето общество, които вярват в неговата сила и справедливост. Все пак Елена Пиронкова си поплакваше тайно нощем, мъжът дълго се въртеше в леглото си и пъшкаше. Но на сутринта и двамата бяха бодри, така че никой не разбра колко голя­ма е тяхната мъка.