Днес разгръщаме страниците на „Приспивна песен в Аушвиц” от Марио Ескобар – красив разказ за надеждата в едно от най-мрачните кътчета на планетата – лагера на смъртта Аушвиц-Биркенау.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Ескобар разказва незабравима история за оцеляване и силата на любовта в лицето на бруталността и ужаса на лагерите на смъртта.

Когато SS пристигат, за да отведат съпруга ѝ и петте им деца, на Хелене Ханеман е даден избор да остане на свобода като чистокръвна германка. Тя обаче решава да последва семейството си в самия ад – лагера на смъртта за затворници с циганско потекло Биркенау, защото съпругът ѝ не е ариец.

Там един от висшите служители в лагера предлага работа на Хелене – да отговаря за детското училище и да се грижи за най-малките деца. Той е доктор… доктор, който редовно извършва експерименти върху затворниците. Доктор, когото историята познава под името Йозеф Менгеле.

Въпреки че Хелене успява да открие човешкото у Менгеле, когото всички виждат като чудовище, когато тя разбира същността на експериментите му върху близнаци, собственото ѝ семейство се озовава в по-голяма опасност, отколкото когато и да било.

На смразяващия фон на ежедневния живот в циганския концентрационен лагер, базиран на свидетелства на оцелелите жертви на нацизма, Хелене няма друг избор освен да продължи борбата за собствения си живот, водена от вярата в човечеството.

„Приспивна песен в Аушвиц” (Изд. „Сиела“) е дълбоко трогателен разказ за любовта и отдадеността; история, която трябва да помним, за да не се повтори и днес.

Приспивна песен в Аушвиц

Марио Ескобар

Полицаите се сблъскаха с нас точно по средата на стълбите между първия и втория етаж. Агентите бяха млади, облечени в тъмнозелени униформи с кожени колани и златни копчета. Спряха точно пред нас. За миг децата се втренчиха с мълчаливо страхопочитание в островърхите им шлемове със златния орел, но после сведоха погледи към лъснатите им ботуши. Един сержант пристъпи напред, леко задъхан, огледа ни и заговори. Дългите му като на пруски войник мустаци потрепваха в такт с любезно заплашителните му думи.

– Фрау Ханеман, боя се, че всички трябва да се върнете в апартамента ви с нас.

Погледнах го право в очите, преди да кажа нещо. Студеният отговор на зелените му зеници ме изпълни със страх, но се опитах да остана спокойна и да се усмихна.

– Сержант, страхувам се, че не разбирам какво става. Трябва да заведа децата на училище и след това да отида на работа. Случило ли се е нещо?

– Фрау Ханеман, предпочитам да говорим в апартамента ви – отговори той и ме хвана рязко за лакътя.

Движението му стресна децата, въпреки че бе имал намерение да действа незабелязано. Години бяхме ставали свидетели на грубостта и агресията на нацистите, но сега за първи път се почувствах лично застрашена. Толкова дълго се бях надявала, че просто няма да ни забележат. Най-добрият начин да оцелееш в новата Германия, беше да си невидим.

Вратата на едни съседи, семейство Вегенер, се отвори съвсем леко и през пролуката видях едно бледо, набръчкано лице. Жената ме погледна с изпълнени с болка очи и след това отвори вратата докрай.

– Хер  Polizei, съседката ми фрау Ханеман е прекрасна съпруга и майка. Тя и семейството ѝ са пример за доброта и учтивост. Надявам се, че някой човек с лоши намерения не ги е охулил – каза фрау Вегенер.

При тази проява на смелост очите ми се насълзиха. Никой не рискуваше да се навира в очите на властта по време на война. Погледнах замъглените от катаракта очи на съседката ми и стиснах рамото ѝ с благодарност.

– Просто изпълняваме заповеди. Искаме само да говорим със съседката ви. Моля да се върнете вътре и да ни позволете да си свършим работата на спокойствие – каза сержантът, сграбчи дръжката на вратата и я затвори с трясък.

Децата подскочиха и Емили се разплака. Взех я в прегръдките си и я притиснах до гърдите си. Единствените думи, които успяха да преминат през скръбта и да се оформят в мозъка ми, бяха:

– Няма да позволя никой да ви нарани, деца.

След няколко секунди стояхме пред нашия апартамент. Започнах да ровя за ключа в чантата си, пълна с крекери, кърпички, хартийки и гримове, но един от полицаите ме бутна настрани и започна да чука силно с юмрук по вратата.

Звукът отекна надолу по стълбите. Беше доста рано и градът все още не бе излязъл от тишината на нощта. Хората едва започваха ежедневните си занимания, като се опитваха да се скрият в една нормалност, която бе престанала да съществува преди много време.

Чухме забързани стъпки, след това вратата се отвори и хвърли светлина на площадката. Гъстите, рошави къдрици на Йохан закриваха отчасти очите му, което му придаваше определено раздърпан вид. Той погледна първо към полицаите, после към нас. Очите ни го молеха мълчаливо да ни защити по някакъв начин, но всичко, което той можеше да направи, беше да отвори вратата докрай и да ни пусне да влезем.

– Йохан Ханщайн? – попита сержантът.

– Да, хер Polizei – отговори съпругът ми с разтреперен глас.

– По заповед на Reichsführer-SS Хайнрих Химлер всички синти и роми трябва да бъдат отведени в специални лагери – изрецитира сержантът. Със сигурност през последните дни бе повтарял тази реч десетки пъти.

– Но… – започна съпругът ми. Големите му черни очи сякаш поглъщаха безкрайния миг, след това полицаят направи знак и колегите му заобиколиха съпруга ми и хванаха ръцете му.

Докоснах с пръсти рамото на сержанта.

– Моля ви, недейте. Плашите децата.

За момент усетих едва забележимо колебание в погледа му. Идеите никога не успяват да задушат напълно чувствата. Към него се обръщаше една германска жена, която можеше да е негова сестра или братовчедка, а не опасна престъпница, решена да го измами.

– Моля ви, позволете на съпруга ми да се облече. Аз ще отведа децата в другата стая – помолих го тихо, опитвайки се да смекча ужасната ситуация.

Сержантът направи знак на хората си да пуснат Йохан, но след това добави рязко:

– Децата също идват с нас.

Тези думи разрязаха вътрешностите ми като нож. Превих се на две, обзета от желанието да повърна, и разтърсих глава, за да разбера по-ясно това, което очевидно не бях чула правилно. Къде искаха да отведат семейството ми?

– Децата също са роми. Заповедта включва и тях. Не се тревожете, вие самата може да останете – каза сержантът в опит да ми обясни новата ситуация.

На лицето ми със сигурност вече беше изписано отчаянието, което чувствах от много години. Опитах се да възразя.

– Но майка им е германка.

– Това няма значение. Едно дете липсва. В документите ми пише, че има пет деца и един баща.

Тонът на сержанта беше сериозен. Не можех да отговоря. Бях парализирана от страх. Опитах се да преглътна сълзите си. Очите на децата бяха приковани в мен през цялото време.

– Ще ги приготвя за минутка. Всички ще дойдем с вас. Най-малката още спи.

Учудих се, че чувам гласа си. Думите сякаш излизаха от устата на друга жена.

– Вие няма да идвате, фрау Ханеман, само тези с циганска кръв – отговори сухо сержантът.

– Хер  Polizei, и аз ще отида там, където отиват децата ми. Моля ви, позволете ми да събера багажа ни и да облека най-малката си дъщеря.

Полицаят се намръщи, но ми махна да излизам от стаята заедно с децата. Отидохме в голямата спалня, аз се качих на един стол и свалих двата големи картонени куфара, които държахме отгоре на гардероба. Сложих ги на леглото и започнах да събирам дрехи в тях. Децата стояха мълчаливо около мен. Не се разплакаха, въпреки че разтревожените им лица не скриваха притеснението им.

– Къде отиваме, мамо? – попита Блаз, най-големият.

– Ще ни отведат в нещо като летен лагер, като онзи, който ти показах веднъж, когато беше малък. Помниш ли? – отговорих аз и се насилих да се усмихна.

– На лагер ли отиваме? – попита Отис, следващият по възраст. Гласът му се извиси от вълнение и объркване.

– Да, миличък. Ще останем там известно време. Помниш ли, че преди няколко години ти казах за братовчедите ти, които също ги заведоха там? Може дори да ги видим – казах аз, като се опитвах да звуча бодро.

Тогава близнаците се развълнуваха истински, сякаш думите ми ги бяха накарали да забравят всичко, което току-що бяха видели.

– Може ли да вземем топката? И кънки и други играчки? – попита Ернст, винаги готов да прави планове за игра.

– Ще вземем само най-необходимото. Сигурна съм, че там, където отиваме, има достатъчно неща за децата. – Отчаяно исках да повярвам, че това може да е истина.

Знаех, че нацистите измъкват евреи от домовете им, а също и политически дисиденти и предатели. Бяхме чули слухове, че „враговете“ на Райха се отвеждат в концентрационни лагери, но ние не бяхме заплаха за нацистите. Вероятно щяха да искат да останем в рамките на някакъв импровизиран лагер до края на войната.

Адалия се събуди и се изплаши, когато видя бъркотията на леглото. Взех я на ръце. Тя беше слабичко тригодишно момиченце с нежни черти и много бледа кожа. Беше съвсем различна от по-големите си братя и сестра си, които приличаха повече на баща си.

– Всичко е наред, миличка, всичко е наред. Ще пътуваме – казах аз, притискайки я силно до гърдите си.

Усетих голяма буца в гърлото си и отново ме обзе тревога. Помислих си, че трябва да позвъня на родителите си, че те трябва поне да знаят къде ни изпращат, но се съмнявах, че полицаите ще ми позволят да се обадя.

След като облякох Адалия, довърших куфарите и отидох в кухнята. Взех няколко консерви, малкото останало мляко, хляб, останалите парченца месо и малко солени бисквити. Нямах представа колко време ще отнеме пътуването ни и исках да съм подготвена.

Когато се върнах в миниатюрната ни всекидневна, осъзнах, че съпругът ми все още е по пижама. Оставих двата тежки куфара на пода и се върнах в стаята, за да му намеря някакви дрехи. Взех най-хубавия му костюм, кафява вратовръзка, шапка и палто. Докато той се преобличаше под строгите погледи на полицаите, аз се върнах в стаята ни и свалих сестринската си униформа. Децата се бяха подредили до вратата и не ме изпускаха от поглед. Избрах костюм с кафяво сако и синя блуза и се облякох както можах, докато трите най-малки деца стояха скупчени около мен. Върнахме се във всекидневната и аз се загледах в Йохан за момент. Облечен така елегантно, приличаше на цигански принц. Когато влязох в стаята, той си сложи шапката, а тримата полицаи се обърнаха към мен.

– Вие няма нужда на идвате, фрау Ханеман – повтори сержантът.

Аз го погледнах право в очите и попитах:

– Мислите ли, че една майка ще остави децата си в подобна ситуация?

– Ще се шокирате, ако ви разкажа всичко, което съм видял през последните няколко години – отговори той. – Добре тогава, елате с нас до гарата. Трябва да ги откараме до влака преди десет часа.

Коментарът му ме накара да си помисля, че пътуването ще е по-дълго, отколкото бях предположила. Семейството на съпруга ми беше депортирано някъде на север, но бях решила, че нас ще откарат в лагера за цигани, който бяха построили близо до Берлин.

Тръгнахме през всекидневната към входната врата. Пръв вървеше съпругът ми с куфарите, а зад него бяха двамата по-млади полицаи. След това двамата ми по-големи синове, близнаците, вкопчени в палтото ми, а аз носех Адалия на ръце. Когато минахме през вратата и излязохме на площадката, аз се обърнах да погледна за последен път към апартамента ни. Сутринта се бях събудила с безгрижната увереност, че ни предстои един обикновен ден. Блаз се притесняваше малко за едно контролно, което щеше да има преди ваканцията; Отис се оплакваше от силна болка в ухото, сигурен знак, че ще се разболее; близнаците бяха здрави като камък, но пък се оплакваха, че трябва да стават толкова рано за училище; Адалия беше едно малко ангелче, което винаги се държеше добре и се опитваше доколкото може да не изостава от братята и сестрите си в техните игри. Нямаше никакъв знак, никакво предзнаменование, че цялата тази нормалност ще изчезне съвсем скоро.

Стълбището не беше добре осветено, но слабата светлина на утринното слънце достигаше до нас от входа долу. За момент ме прониза остра болка при мисълта, че напускам дома си, но не, това не беше съвсем вярно – домът ми бяха петте ми деца и Йохан. Затворих вратата на апартамента ни и тръгнах надолу по стълбите, тананикайки си приспивната песен, която децата ми искаха винаги, когато бяха разстроени или не можеха да заспят. Неизречените думи се понесоха по стълбището и успокоиха душите на децата, докато вървяхме към неизвестното.

Лека нощ и лек сън,
веч е тъмно навън
и в небето звезди
тихо шепнат „Заспи“.

Утре с чудни лъчи
пак денят ще блести!
Утре с чудни лъчи
пак денят ще блести!

Лека нощ и лек сън,
всичко стихва навън,
ти очички затвори,
сън сладък заспи.Утре пак призори
ще започнат игри!
Утре пак призори
ще започнат игри!