Разгръщаме „Перфектна колода”, новият сборник с разкази на Деница Дилова („Дневният живот на нощните пеперуди”, „Безумецът от Таро”, „Тънкости на приготвянето”).

Пъстротата на живота, олицетворена от колода карти, заема централно място този път, а перото на Дилова не изневерява на хапливото си чувство за хумор и тънкото си познание на човешката природа.

Приятели, които ще направят всичко в името на своя другар, страстни комарджии, професионални майстори на картите и обикновени аматьори в търсене на победата заживяват съдбите си по страниците на „Перфектна колода” (Изд. „Сиела“).

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Когато животът раздава картите, всички ние можем само да се подчиним. И макар да е вярно, че щастливата случайност навестява най-често умните и тарикатите, дори те в крайна сметка не са нищо повече от картоиграчи.

Героите, които населяват света на Дилова, се борят да открият значението на любовта, приятелството, дълга и принадлежността. Други пък вече са намерили това, което хората търсят цял един живот. Съблазнителната случайност направлява ръцете им, а красотата на неизвестното, която граничи с мистерията на вечността, е (почти) достъпен лукс. Надеждата на раздаването, борбата на разиграването, отчаянието на загубата, щастието от победата – тези малки житейски ескизи съпровождат всеки наш ден. Какво прави това играта на карти по-различна от самия живот?

Едновременно изпълнен с действие, неповторимо чувство за хумор и дълбока философия, сборникът с разкази на Деница Дилова притегля читателя в причудливия, магнетичен свят на картите. Там, където ако нямаш време едни карти да изиграеш, значи си сбъркал нещо генерално някъде по пътя си.

Песен за сантасето

Стоически и фантазе,
студентски или пролетарски,
едно тесте за сантасе –
и времето минава царски.
То там си трябва майсторлък,
и опит, и късмет си трябва.
Един кибик, един карък
и петото асо в ръкава.

Във болница или в затвор,
на вързано или безплатно,
без да си даваш много зор,
минава времето приятно.

На крак, на кораб и във влак,
в покой и мир, в пиянска врява,
не се мотай, раздавай пак,
понеже времето минава.

На първата ръка си млад,
а после картите се месят.
Накрая всеки е валат,
без коз и без последно десет.

Изобщо, времето лети.
Сипи, цепи, раздай – и ето:
Наздраве, бог да го прости,
и ха-ха-ха за сантасето.

(Мария Донева за Деница Дилова, „Перфектна колода”)

Перфектна колода

Деница Дилова

Ха-ха-ха за сантасето

В памет на моя приятел Дулинко Дулев

[…] Дулинко обожаваше да рецитира едно весело сти­хотворение за сантасето, написано от любима негова поетеса от Стара Загора, даже му беше измислил ме­лодия и си го припяваше по цял ден.

Припяваше си той по някой куплет, така се за­бавляваха двамата, пийваха ракия, хапваха салата, понякога си забъркваха по един качамак или овесе­на каша със сирене. Веднъж Калпачки донесе кофа с раци от реката и ги направиха с лук и майонеза – мезе за чудо и приказ. Често ги виждаха да ходят за гъби. Може да се каже, че хората цял живот търсе­ха нещо, което те сякаш вече бяха открили. Дворът и домът на Дулинко сякаш бяха отделна вселена и нищо от случващото се наоколо не ги засягаше.

В селския хоремаг често ги обсъждаха, някой път свидетели на някоя игра разправяха надълго и нашироко украсена версия, за да разсмиват остана­лите. Малцина бяха допускани в двора да гледат от­близо. Обикновено бяха прогонвани с обвинение­то, че подсказват.

През младостта си Калпачки беше склададжия, математиката му беше добра и записваше точките. На разчертан бял лист на две колони, обозначени с инициалите им Д. Д. в лявата колона и С. К. в дяс­ната, правеше сметките, като отгоре прецизно из­писваше датата, да се знае кой ден кой побеждава. Обикновено в дясната колона точките бяха повече.

Ако Дулинко роптаеше срещу ненаписани точки, Калпачки го срязваше:

– Нямаш точки, нямааааш… Точките ти изгоряха с точките на народа още през 1992 г.

Коя новина първо долетя в хоремага не се се­щам. Дали за болестта на Дулинко, или за реше­нието селото да се превърне в язовир. Налагаше се земята да се отчужди, реката да се отклони, да се построи бент и селото да бъде залято. Може би и двете бедствия сполетяха селото едновременно, но тъй като се случваха бавно и тихо, никой не ги прие като беди. Все повече население в близкия град, все повече потребление налагаше това неприятно мероприятие – да се залее отдавна населено мяс­то, но самото му местоположение (добре оформена долина) беше на практика най-доброто като избор. Мина към половин година за одобрения, гласува­не, съгласуване и куп бумаги и подписи, а народът лека-полека започна да се изнася от домовете си. За всеки дом, отнет в полза на язовира, Общината даваше в замяна малък апартамент в града. Селя­ните продаваха животните и изпразваха къщите, за тях беше чест да станат граждани. Започна стро­ежът на бента. Архитекти и хидроинженери се мо­таеха с папки и моливи. На населението никой не обръщаше кой знае какво внимание.

Дулинко, ангажиран с новооткритата си болест, пък не обръщаше внимание на селото и на новостроящия се язовир, а играта на сантасе се поразреди, тъй като му се налагаше да ходи на химиотерапия в града.

– Предписаха ми, ако искам да се справя с бо­лестта, да живея на село на чист въздух и тишина, а нашите умници управници ме пращат в града на мръсотията, да умра в някаква кутийка. Не мърдам оттук! Освен това съм свикнал да ме буди петел. Ако ме събуди друго, денят ми е изхабен – беше катего­ричен Дулинко.

На Калпачки пък, който не притежаваше имот и се бе самонастанил в това село, изобщо не му се по­лагаше жилище и беше неясно къде ще живее и как­во ще прави, след като всички се изселят. Правеше се, че такъв проблем не съществува и съответно не го коментираше. Изтърколиха се още шест месеца, както и две химиотерапии. При един от престоите му в болницата се наложи на Дулинко да му източат вода от корема. Той разказа на приятеля си после, като го закле да не казва на никого: „Аз вода никога не съм пил, откъде се взе пущината, три литра вода. Да стана за смях“.

Дулинко беше ту добре, ту зле. Калпачки му гот­веше и го забавляваше, като продължаваше да го бие на карти. Веднъж го намери паднал на двора в една леха, не могъл да се изправи.

– Не ти ли стига, че падаш на карти, ами и из гра­дината си почнал да падаш – се мъчеше да го разве­селява Слави, докато го вдигаше.

– Докторът каза да ми даваш някоя игра и на мен, за да оздравея. Повишавал се имунитетът – пробва Дулинко да умилостиви противника.

– Като заумираш, може и да те оставя да биеш – отговаряше Калпачки.

– Гледай да не умирам, че без мен си жив зян! – му казваше Дулинко.

Бяха като бойци от едно и също воинство – между нищетата и рая, насред благоуханния двор с овошки­те, хипнотично отдадени на тази нескончаема игра. Селяните изнесоха всичко важно, позволиха им да пренесат и костите на починалите, тъй като и сел­ските гробища щяха да останат под водата. Камиони превозваха боклуци, дребни предмети, които биха изплували и затлачили бъдещия язовир. Хората бяха съвестни, организирани, бързаха да се нанесат в града. Всичко вървеше по план.

На 16 май река Червена беше отклонена и заля село Дъбно, а то тихо и безропотно се предаде на водната прегръдка. Къщите бяха потопени първо до прозорците, после до керемидите, последно стър­чеше кулата на селския параклис, а след два дни нямаше и следа от къщи. Едно огромно водно огле­дало стоеше кротко на мястото на селото, а в него учудено се оглеждаше луната.

Потръгна си животът с нова сила, селяните от Дъбно се превръщаха в граждани криво-ляво. Свик­ваха с градския транспорт, с тълпите от хора и без­различието на панелния човек. Рядко се търсеха и почти не се виждаха. Въпреки това нямаше как не­чие отсъствие дълго да остане скрито.

Първа се притесни касиерката от пощенския клон, в който по списък Дулинко Дулев трябваше да си получи пенсията. Дългият ѝ опит говореше, че ако десет дни пенсионер не си получи пенсия­та, обикновено означава едно. Жената се обади на кварталния, той мина покрай жилището на Дулин­ко (боксониера) – никой не отвори, а и не личеше някога там да е живяно. Разбиха в присъствието на още двама свидетели вратата – вътре беше необза­ведено, голо и празно. Разпитаха бивши комшии на Дулинко, провериха и в централния клон на поща­та – пенсията на Калпачки също не беше получена. Обявиха ги за издирване и двамата, завъртяха им се снимките в местния вестник.

Група ентусиасти – селяни от Дъбно, отидоха да огледат язовира, макар че нямаше особен смисъл от оглед, обаче намериха странна находка – изхвърлен от водата на брега накиснат лист от тефтер. Масти­лото, макар леко размазано, беше отчетливо. Позна­ваха много добре този маниер на писане. На листа се виждаха разчертани две колони и над тях инициа­ли: Д. Д. и С. К. Никой не обърна внимание, че на лявата колона точките бяха по-малко. Дъбничани се притесниха от датата на записаната игра – 16 май.

Наеха водолаз – местен, който се спусна и доста се забави. После излезе и не искаше да смъква аква­ланга, стоеше така в лодката, като отказа да говори с журналистите, очакващи развръзка, но потвърди пред служителите на МВР, че двамата издирвани са там, много надълбоко и че не могат да бъдат изва­дени.

– Как ги намери, къде бяха? – го попита жена му вечерта, докато си лягаха.

– Където са били винаги – на двора. Играеха сан­тасе – каза той.

Още от/ за Деница Дилова

Откъс от “Безумецът от Таро” на Деница Дилова