Излезе ново издание на романа „Мъже без мустаци” (Изд. „Сиела“) от класиците на българската детска литература Братя Мормареви, за да върне спомена за смелостта и непокорството на родителите на днешните родители – някогашните деца.

---

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Романът за деца „Мъже без мустаци“, излязъл през 1986 г., възкресява първите години след Втората световна война, когато в България всичко, наистина всичко се променя. А на фона на политическия ураган четири деца с безгранично въображение влизат в ролята на квартални детективи.

Във възрастта, в която торба откраднати наполеони не са по-важни от шепа гумени отпадъци, един радиоапарат може да се превърне в цял нов свят. Заподозрени се разхождат на свобода, съмнителни пакети, съдържащи великденски козунаци, сменят собствениците си, крадци отмъкват документи, а някъде по старите тайници се укрива зъболекарско злато.

Светът на Братя Мормареви е населен със смели таралежи, които воюват за баскетболното игрище между блоковете, с храбри мореплаватели, които приключенстват по моретата, и неудържими деветгодишни момичета на име Лили, които могат да обърнат цялата държава надолу с главата. Но в „Мъже без мустаци” – екранизиран в телевизионен сериал, показан години след излизането на книгата – всичко се променя освен детството. Детството е вечно.

„Мъже без мустаци” – шеметна история с цяла лавина от приключения от класическия тандем Братя Мормареви, излиза в ново издание за децата на някогашните деца. Несъмнено някои таралежи се раждат с повече бодли от други – но дяволитото непокорство винаги побеждава над всяко зло.

Мъже без мустаци

Братя Мормареви

Щом зърнаха Карагьозов с непознатия млад мъж, трите момчета станаха от бордюра. Индустриалецът отключи външната врата и пропусна Божан Митков пред себе си. Докато се усети, намъкнаха се и тримата. Идеята бе на Илко. От онзи случай с гумената изтривалка все му се щеше да надникне в богаташкия дом на индустриалеца и да види какво има и какво няма.

Още от стълбището замириса на валериан. Вратата на апартамента зееше. Винтовете на секретната брава не бяха издържали на натиска. Влязоха в обширно антре с красива подова мозайка и дървена ламперия. Божан Митков прокара пръсти по нея, вгледа се и каза:

– Чудесен дъбов фурнир!

– Да! – призна Карагьозов.

Дъбова беше и столовата – голяма маса, удобни столове и нисък масивен бюфет, над който висеше „Тайната вечеря“, прочутият Вилеров гоблен. Божан Митков огледа обстановката и заби поглед в един от столовете. Обърна го.

– Сглобката е малко афиф – предупреди той Карагьозов – Трябва да внимавате да не се люлеете на два крака.

– Ще внимаваме! – съгласи се Карагьозов. Това странно държание на представителя на властта го обезпокои. Не знаеше, че Божан Митков е дърводелец и сърцето му го тегли все към старата професия.

– А долната врата не е разбита! – отбеляза Божан Митков.

– Да, наистина! – сепна се Карагьозов. Това и през ум не му бе минало. Виж го ти колко наблюдателен бил този… следовател ли, милиционер ли, или криминалист – един господ знае!

– И как си го обяснявате това?

Карагьозов се запъна:

– Ами де да знам, може би не съм я заключил.

– А, заключихте я – обади се Илко. – Аз Ви видях, че я заключихте.

Карагьозов изпита желание да му зашлеви шамар – какво се навира дето не му е работата!

– Да започнем тогава! – каза Божан Митков.

– Да започваме какво?

– Огледа.

– А да, най-напред кухнята, брашното е взето оттам.

– А наполеоните?

– От спалнята.

– Тогава да започнем от спалнята!

Там лежеше Карагьозова. Като ги видя, надигна се на лакти. До нея на нощното шкафче отпушено шишенце с валериан пръскаше успокоителната си миризма из цялата къща.

– Ще извинявате, но аз не съм добре! – каза тя с мъртвешки глас.

– Добре, добре – кимна ѝ Митков и застана пред разтворения гардероб, стар, махагонов, отлично запазен. Не по-малко го впечатли съдържанието му – толкова много и такива хубави дрехи в тези бедни военни години! Мамка ѝ и буржоазия!

– Дрехи липсват ли?

– Не!

– Странно! А наполеоните къде точно държахте?

Карагьозов придърпа встрани закачалките и оголи дъното на гардероба.

– Ей там, на фишеци по двайсет парчета.

– Да-а-а! – проточи „а“-то Божан Митков. Нищо не му беше ясно и не знаеше какво трябва да прави по-нататък. Погледът му спря на трите момчета. – Внуци ли?

– А, не, комшийчета. Много добри момчета! – И той се опита да погали Илко по главата, но Илко се дръпна.

– Кога излязохте? – попита Божан Митков.

– В осем и трийсет. Тъкмо загасях радиото и съобщиха точното време.

– Къде отидохте?

– На църква, с жена ми, двамата.

– Тримата! – обади се Илко.

– Кои трима?

– Те двамата и Златан.

– Кой Златан?

– Кучето, така се казва, Златан.

Златан изджафка от балкона, за да потвърди показанията на Илко.

– Значи, кучето! – мислеше на глас Божан Митков. – На църква с куче! Обикновено на църква с кучето си ли ходите?

Ужасен следовател! Такива въпроси! И зададени толкова сериозно! Просто може да ти разстрои нервите.

– Не, обикновено не! Но този път…

– Добре, случва се! – прекъсна го Митков. – Сега слушайте какво!

Загледа се в Карагьозов и се замисли. Не знаеше какво да прави. Погледът му отново смути индустриалеца.

– Какво? – попита съвсем глупаво Карагьозов.

– Сядате и пишете всичко както си е било!

– В какъв смисъл всичко? – примигна Карагьозов.

– Не знам – вдигна рамене Божан Митков. – Мене в полицията така ми казваха: „Сядай и пиши всичко, което знаеш!“. Аз пишех всичко, което не интересуваше полицията, прикривах другарите си. Биеха ме, изтезаваха ме и пак ме караха да пиша.

– Но аз не зная нищо! – възкликна уплашено Карагьозов. – Ще си припомните – рече Божан Митков. – Човек като седне да пише, и си припомня!

Още от / за Братя Мормареви

Откъс от “Еврейски вицове” на Братя Мормареви