Днес четем „Мъртва точка“, един съкрушително красив, дълбоко проницателен и затрогващ роман, подписан от ненадминатия телевизионен комик Греъм Нортън.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

С присъщата на автора язвителна откровеност „Мъртва точка“ (Изд. „Колибри“, превод: Надежда Розова) анализира болезнено противоречивата човешка природа.

Нортън е създал покъртителен, мрачно комичен роман за различните лица на любовта, за изгубени и бъдещи възможности, за вероломство и почтеност, населен с пълнокръвни герои, които неусетно ще обикнете.

Животът в отдалеченото ирландско село Дънийн е спокоен и монотонен, но само привидно. Брид Риърдан посяга към чашката за утеха, изисканата Ивлин Рос смята живота си за пълен провал, а симпатичният сержант Колинс се е превърнал в лаком шишко. Тъмните тайни на селото постепенно започват да излизат наяве, когато на строителен обект случайно са открити човешки кости…

Мъртва точка

Греъм Нортън

В Дънийн бяха убедени, че ако след извършването на престъпление сержант Колинс е успял да залови нарушителя, арестът едва ли е включвал преследване пеша. Хората харесваха сержанта и не му се подиграваха, но бяха сериозно обезпокоени от факта, че сигурността им зависи от човек, който плувва в пот дори докато стигне до олтара да се причести.

Онази сутрин обаче никой не изглеждаше особено притеснен. Повечето събития се разиграваха на главната, защото тя беше и единствената улица. Селото все още очакваше пристигането на зимата, но Сюзан Хики вече се беше навлякла като за експедиция до Северния полюс. Приведена непохватно, тя се мъчеше да изстърже с телена четка няколко ръждиви петна от портата си. И броеше наум винените бутилки, които Брид Риърдан изхвърляше в контейнера за рециклиране. Шестнайсет! Няма ли срам тази жена? От отсрещната страна на улицата, пред кръчмата, Кормак Бърн доволно изкашля голяма храчка, изстреля я във въздуха и тя се приземи в канавката. До телефонната кабина прашното черно-бяло коли на семейство Лайън от автосервиза вдигна поглед, увери се, че цари пълна скука точно както бе очаквало, и отново отпусна глава между лапите си.

Пред магазина на О’Дрискол, който беше и поща, и кафене, полицейската патрулка, отпусната тежко на гумите си, създаваше впечатление, че е там от доста време. На шофьорското място седеше сержант Патрик Джеймс Колинс, натикал шкембето си пред волана. Бяха му избрали тези имена, защото бащата на майка му, Патрик, беше починал само шест седмици преди раждането на сина ѝ и защото майка му беше голяма почитателка на Джеймс Гарнър, звездата от „Досиетата Рокфорд“. Фамилията беше на баща му. От днешна гледна точка старанието, вложено в избора на името му, изглеждаше неуместно, защото всички го знаеха просто като Пи Джей.

Пи Джей Колинс не беше дебел, откакто се помни. Като малък в дългите летни вечери си беше играл с другите деца на улицата зад магазина на родителите си в Лимерик. „Ритни консервата“, криеница, „Колко е часът, господин Фокс?“. Писклив смях, обвинения в хитруване и понякога плач отекваха в неподвижния въздух по здрач, докато тракането на гевгир или цвърченето на пържен лук не подмамеше хлапетата да се прибират за вечеря. Липсваше му усещането да бъде част от тайфата. Почти не помнеше какво е никой да не те забелязва и да не те съди. Пубертетът му донесе съчетание от апетит и мудност, което го направи дебелокож и сложи край на принадлежността му към тайфата. И без натякването на майка си Патрик схващаше какво се случва, но незнайно защо, въпреки постоянните обещания да овладее теглото си, той наедряваше все повече и повече, а когато завърши училище, вече му беше непосилно да отслабне.

Припомняйки си миналото, установяваше, че е използвал едрото си тяло като щит, като извинение да не се нагърбва с изпитанията на възмъжаването. Не се налагаше да събира смелост да покани момиче на среща, защото коя Маргарет или Фиона с дълга бяла шия и лъскава коса ще пожелае топлите му и лепкави ръце да я прегръщат на дансинга? Другите момчета си съперничеха с модерните си кожени обувки или ярките стикери на велосипедите си, но Пи Джей знаеше, че каквото и да направи, никога няма да стане готин. Наднорменото тегло не му донесе щастие, но му помогна да избегне доста главоболия. Спести му неприятности.

Животът на полицай допадаше на Пи Джей. Униформата и колата не го караха да се чувства по-изолиран от обикновено, а строгата професионална дистанция с жителите на селото, в което беше призван да поддържа реда, не беше сериозно предизвикателство за него. Погледна през прозореца към дългия и полегат склон, който отвеждаше автомобилите на туристите към брега и прелестите, които им беше обещано, че ги очакват там. Никой не спираше в Дънийн. В защита на пътешествениците ще кажем, че нямаше и причина да се отбиват. Селото беше като всяко друго. Сгушено в спокойна зелена долина, то се състоеше от неравни редици дву- и триетажни постройки край пътя, боядисани отдавна в пастелни цветове, каквито обикновено свързваш с бебешки дрешки. В края на главната улица имаше стар мост над река Торн. Отвъд него масивният сив параклис стоеше като страж на върха на ниско възвишение. Никой от живите не помнеше мястото да е изглеждало различно. В Дънийн времето не течеше, то се процеждаше.

Пи Джей докосна с влажен пръст трохите в скута си, поднесе го към устата си и въздъхна. Тъкмо бе станало единайсет. До обяд имаше още час и половина. Кой ден беше? Сряда. Свински пържоли. Сигурно щеше да дояде и шарлотата от предната вечер, но после си спомни, че вече я бе излапал прав пред високия хладилник точно преди да си легне. Поизчерви се, като си представи как икономката, госпожа Мийни, намира купата в мивката. Вероятно щеше да цъка с език, докато я мие под топлата струя, но и вече щеше да крои с каква нова сладост да го изкуши. Патрик знаеше, че без нея щеше да е два пъти по-слаб. Разбира се, можеше да обядва и само един сандвич. Нямаше нужда от две основни хранения, нито от два пудинга. Всяка сутрин излапваше топлата закуска само защото госпожа Мийни му я поднасяше, преди той да смогне да ѝ възрази. Ръката му потрепна, като си представи как блъска крехкото ѝ тяло с вратата на хладилника, как тя се свлича на пода и вече не може да се кокори, докато му вдига чинията и подмята: „Е, излишно е да питам дали ви е харесало, сержант!“.

Потропване по прозореца на колата го изтръгна от свирепите му фантазии. Лично госпожа О’Дрискол от магазина. Обикновено идваше дъщерята Марийд или кльощавото полякинче, чието име Патрик все не можеше да запомни, а му беше неудобно да попита отново. Той завъртя ключа, натисна копчето, за да смъкне стъклото на прозореца, и се прокашля. Не беше обелил и дума, откакто каза „довиждане“ на госпожа Мийни в девет без петнайсет.

– И днес имаме хубаво време.

– Да, слава богу. Нося ви чаша чай да не излизате.

Госпожа О’Дрискол оголи ситните си зъби и се засмя. Държеше се мило, но въпреки това Пи Джей чуваше само как жената се присмива на едрото мъжко тяло, натъпкано на шофьорското място, щастлива от собствената си слаба фигура. Тя му подаде чаша, от която се издигаше пара. После другата ѝ ръка се изстреля напред и натика под носа му чиния с кифличка, намазана с конфитюр.

– Тъкмо ги извадихме от фурната, а конфитюрът е от съпругата на свещеника.

– Глезите ме – усмихна се сержантът насила. Кой да допусне, че най-обикновена кифличка ще предизвика такъв душевен смут? Почувства се обект на снизхождение, ядоса се, усети се едновременно лаком, гладен и победен.

– Да ви е вкусно и не се тревожете, след малко ще изпратя Петра за чинията. След вас надали ще има нужда от миене! – подметна жената и отново се засмя, после пъргаво се отдалечи към магазина.

Пи Джей остави чашата и чинийката на другата предна седалка и взе кифличката. Застави се да я излапа на две хапки, не на една, и облиза конфитюра в ъгълчетата на устните си. Вдигна само чашата, без чинийката, и сръбна от чая. Радиоводещият задаваше въпроси от областта на киното. Назовете имената на първите „Ловци на духове“. Е, това не беше трудно. Бил Мъри, Дан Акройд и… кой беше третият? Пи Джей затвори очи, за да си представи лицето на актьора, но вместо това пред очите му изникна ухилената физиономия на Ема Фицморис. Заведе я на „Ловци на духове“, когато двамата излязоха на среща. Патрик пламна от срам, все едно се бе случило предния ден. Непохватният му опит да се наклони на тясната седалка в киното, за да обгърне раменете ѝ с ръка… Как го изгледа тя, как се засмя… Явен присмех, никакъв опит да пощади чувствата му. Защо се беше съгласила да излезе с него? Колкото и унизителен или неловък да беше отказът, щеше да е за предпочитане пред това да седи, вперил очи в екрана, и да се мъчи да не ревне, докато нейните рамене се тресат от смях до него. Пи Джей не повтори тази грешка.