Метаморфозата (корица)

През 1883 г. в семейството на Херман Кафка – среднозаможен търговец от еврейски произход – се ражда Франц Кафка – момчето, чието литературно наследство ще преобрази историята на литературата и чието творчество и до днес остава загадка и вдъхновение за редица писатели.

Почти век след смъртта на немскоезичния автор на български език се появява сборникът „Метаморфозата“ , приютяващ 11 от най-знаковите му разкази. Луксозното издание (ИК “Сиела”) се появява в майсторския превод на Венцеслав Константинов и с въздействащите илюстрации на художника Дамян Дамянов.


Книгата може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.
* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


В тези текстове „поетът на отчуждението“ вплита страха, самотата, захвърлеността на „малкия човек“ в лабиринта на бюрократичния произвол и абсурдност, но също така и онези „неразрушимост и светлина“, които все пак проникват през паяжината от мрачни тонове.

„Присъдата”, „Огнярят”, „Метаморфозата”, „Грижата на бащата”, „Единадесет сина“, „Братоубийство“, „В наказателната колония“, „Малката жена“, „Селски лекар“, „Първа горест“ и „Издръжливец на гладуване“ са своебразният „метафизичен експеримент“ на писателя, опитът му чрез словото да улови „мистерията на съществуването“. А поместените в изданието илюстрации на талантливия художник Дамян Дамянов по безпогрешен начин улавят „кафкианската бездна“ и превеждат през мрачните лабиринти, населили художествения космос на Кафка.

Преплитайки  погнусата от бюрократичната машина, духовното и физическо осакатяване на малкия човек, полуреалните образи на града мъчител и града спасител, тези текстове създават един необясним, абсурден и плашещо реалистичен свят, в който читателят открива както собствнения си ад, така и надеждата.

Хумористични и „освобождаващо иронични“, невъзмутмо ведри по своему и дълбоко трагични, тези разкази притчи отварят широко вратите към несъзнаваното и „преправят пътя към вселената на надеждата“. А „Метаморфозата“ , която носят,  превръща Кафка в „писател на нашето време“, независимо от века и годината. В „пророк на мрака“, но и „пророк на светлината“, от чийто психологически „пъкъл“

„читателят излиза разтърсен, но докоснал се до истината“.

Метаморфозата

Франц Кафка

В НАКАЗАТЕЛНАТА КОЛОНИЯ

–Това е особен апарат – каза офи­церът на пътешественика изследовател и хвърли почти възхитен поглед към очевидно добре познатия му уред.

Пътешественикът, изглежда, само от уч­тивост бе приел поканата на коменданта да присъства при екзекуцията на един войник, осъ­ден за неподчинение и обида на началника. Тази екзекуция навярно не предизвикваше твърде голям интерес в наказателната колония. Поне тук, в дълбоката, песъчлива долчинка, затворе­на отвсякъде от голи склонове, освен офицера и пътешественика, се намираха само осъденият – глуповат човек с широка муцуна, мръсни коси и занемарено лице – и един войник, хванал в ръце тежката верига, в която преминаваха малките вериги, свързващи осъдения за глезените, китки­те и шията и освен това съединени помежду си с други допълнителни вериги. Впрочем осъденият имаше такъв кучешки покорен вид, че навярно можеха да го пуснат да се поразходи по склонове­те, а преди началото на екзекуцията трябваше само да му свирнат и той щеше да дотича.

Пътешественикът не проявяваше особено любопитство към апарата и почти безучаст­но крачеше насам-натам зад осъдения, докато офицерът извършваше последните пригото­вления – ту се завираше под вградения дълбоко в земята апарат, ту се изкачваше по една стълба, за да провери горните части. Тази работа всъщ­ност би могла да се възложи на някой техник, но офицерът я изпълняваше с голямо усърдие – било защото беше особен привърженик на апарата, било защото по други причини тази задача не биваше да се поверява на никого освен на него.

– Ето че всичко е готово! – извика той на­края и слезе от стълбата. Беше извънредно из­нурен, дишаше с широко отворена уста, а под яката на мундира си бе напъхал две фини дамски кърпички.

– Тези униформи наистина са прекалено тежки за тропиците – каза пътешественикът, вместо, както офицерът очакваше, да разпита за апарата.

– Така е – отвърна офицерът и изми изцапа­ните си с машинно масло и грес ръце в една пред­варително приготвена кофа с вода, – но те пред­ставляват за нас родината, а ние не искаме да загубим родината си… Но погледнете сега този апарат – добави той веднага, изтри с кърпа ръце­те си и заедно с това посочи апарата. – Дотук бе нужно да се работи на ръка, но от сега нататък апаратът ще действа напълно самостоятелно.

Пътешественикът кимна и последва покана­та на офицера. А той искаше да се подсигури за всякакви инциденти, затова накрая каза:

– Случват се, естествено, и повреди; ма­кар че се надявам днес да минем без тях, все пак трябва да сме готови. Та апаратът ще ра­боти дванайсет часа непрекъснато! Но дори да възникнат смущения, те ще са незначителни и веднага ще бъдат отстранени… Няма ли да сед­нете? – попита той най-после, измъкна от цяла купчина плетени столове един и го предложи на пътешественика; той не можа да откаже.

Сега пътешественикът седеше край една яма и хвърли в нея бегъл поглед. Тя не беше много дълбока. Изкопаната пръст бе натрупана като насип от едната страна на ямата, от другата страна се издигаше апаратът.

– Не зная – рече офицерът – дали комендан­тът вече ви е обяснил устройството на апарата.

Пътешественикът махна неопределено с ръка; това бе достатъчно за офицера, защото сега можеше сам да даде обясненията.

– Този апарат – започна той, вдигна една мо­товилка и се подпря на нея – е изобретение на предишния ни комендант. Аз му помагах още при първоначалните опити и участвах във всички работи до завършването му. Впрочем заслугата за това изобретение принадлежи единствено на него. Чували ли сте за предишния ни комендант? Не? Е, няма да преувелича, ако кажа, че уредба­та на цялата наказателна колония е негово дело. Ние, неговите приятели, знаехме още в часа на смъртта му; уредбата на колонията е тъй съ­вършена, че наследникът му, дори умът му да е пълен с хиляди нови проекти, поне в продължение на много години не ще съумее да промени нищо старо. И нашето предвиждане се сбъдна; новият комендант трябваше да схване това. Жалко, че не познавате предишния комендант!… Но – сеп­на се офицерът – аз се разбъбрих, а тук пред нас се издига неговият апарат. Състои се, както виждате, от три части. С течение на време­то за всяка от тези части се създадоха донякъде просторечни названия. Долната се нарича „лег­ло“, горната – „рисувач“, а ето тази, средната висяща част, се казва „брана“.

– Брана ли? – попита пътешественикът.

Той не бе слушал много внимателно, слънце­то в тази гола, лишена от сенки долина грееше тъй жарко, че човек трудно можеше да събере мислите си. Толкова по-достоен за възхищение му се виждаше офицерът, стегнат в тесния параден мундир с тежки еполети и висящи ак­селбанти, който тъй усърдно даваше обяснения и освен това, докато говореше, с един гаечен ключ затягаше тук-там някой винт. В подобно състояние като пътешественика, изглежда, се намираше и войникът. Той бе омотал веригата на осъдения около двете си китки, подпираше се с една ръка на пушката, бе провесил глава и не­хаеше за нищо. Това не учуди пътешественика, понеже офицерът говореше на френски, а сигур­но нито войникът, нито осъденият разбираха френски. Затова още по-силно впечатление правеше, че осъденият все пак се мъчеше да следи обясненията на офицера. С някаква сънлива настойчивост той постоянно насочваше погледа си натам, където в момента показваше офице­рът, а сега, когато пътешественикът прекъсна с въпрос офицера, осъденият също като него пог­ледна пътешественика.

– Да, брана – каза офицерът. – Названието подхожда. Иглите са наредени както при брана­та, пък и цялата част се движи като брана, но на едно място и много по-изкусно. Впрочем вие веднага ще разберете всичко. Ето тук, върху лег­лото, се полага осъденият… Първо искам да ви опиша апарата, а после ще наредя да се изпълни самата процедура. Така ще можете по-добре да я проследите: пък и едно зъбно колело в рисувача вече е доста изхабено, та когато е в ход, силно скърца и почти става невъзможно да се разго­варя; за жалост, тук много трудно се набавят резервни части… И така, както казах, това е леглото. Цялото е покрито с памучен слой; предназначението му ще узнаете след малко. Върху този памук се полага осъденият по корем, разбира се, гол; ето тези ремъци са за ръцете, тези за краката, а този за шията, за да го стег­нат здраво. Тук, в горния край на леглото, върху което човекът, както казах, най-напред ляга по лице, е прикрепена тази малка филцова затулка; тя лесно може да се регулира така, че да влезе право в устата на осъдения. Предназначена е да попречи на крещенето и прехапването на езика. Естествено, човекът трябва да поеме филца в устата си, иначе шийният ремък ще му скърши врата.

– Това памук ли е? – попита пътешествени­кът и се наведе.

– Да, разбира се – отвърна офицерът с усмив­ка, – пипнете сам. – Той хвана ръката на пъте­шественика и я прокара по леглото. – Този памук е обработен по особен начин, затова изглежда тъй неузнаваемо; ще дойде ред да поговоря и за неговото предназначение.

Пътешественикът вече бе донякъде заин­тересуван от апарата; заслонил с ръка очите си от слънцето, той огледа машината от долу до горе. Това бе голямо съоръжение. Леглото и ри­сувачът имаха еднакви размери и напомняха две тъмни ракли. Рисувачът бе поставен на около два метра над леглото; двата уреда се свързваха в ъглите посредством четири месингови щанги, които почти искряха на слънцето. Между ракли­те на една стоманена лента висеше браната.

Офицерът едва ли бе забелязал предишното безразличие на пътешественика, но сега усети проявения от него интерес, ето защо прекъсна обясненията си, за да му даде време спокойно да разгледа всичко. Осъденият повтаряше движени­ята на пътешественика; но понеже не можеше да вдигне ръка над челото си, запримигва нагоре с незащитени очи.

– Значи, човекът ляга тук – каза пътешест­веникът, изтегна се назад на стола и кръстоса крака.

– Да – отвърна офицерът, килна малко фу­ражката си към тила и изтри с длан сгорещено­то си лице. – Сега слушайте! И леглото, и рису­вачът имат свой собствен акумулатор; леглото го използва за себе си, а рисувачът – за браната. Щом човекът е стегнат с ремъците, леглото се привежда в движение. То започва да трепти едва забележимо, но много бързо, едновременно в хо­ризонтална и вертикална посока. Навярно сте виждали подобни апарати в лечебни заведения; но при нашето легло всички движения са точно изчислени: те трябва да бъдат строго съгласу­вани с движенията на браната. Именно на тази брана е предоставено самото изпълнение на при­съдата.

– А каква е присъдата? – попита пътешест­веникът.

– Нима и това не знаете? – удивено възкли­кна офицерът и прехапа устни. – Простете, ако обясненията ми са може би безредни; много моля да ме извините. По-рано обясненията обикно­вено даваше комендантът; новият комендант обаче се лиши от това почетно задължение; но да не уведоми такъв висок гост – пътешестве­никът се опита с две ръце да отклони ласкател­ството, офицерът обаче не се отказа от този израз, – да не уведоми такъв висок гост дори за формата на нашата присъда, това е пак някак­во нововъведение, което… – на езика му пареше ругатня, но той се овладя и само каза: – За това обстоятелство не ми бе съобщено, така че вина­та не е моя. Във всеки случай аз все пак съм най-добре подготвен да разясня разновидностите на нашите присъди, защото тук – той потупа вътрешния си джоб – нося съответните чертежи, изготвени от ръката на предишния комендант.

– От ръката на самия комендант? – попита пътешественикът. – Та нима той е обединявалв себе си всичко? Бил е едновременно войник, съ­дия, конструктор, химик, чертожник?

– Тъй вярно – кимна офицерът, а очите му бяха втренчени и замислени.

После придирчиво погледна ръцете си; не му се виждаха достатъчно чисти, за да се докоснат до чертежите; затова отиде до кофата и ги изми повторно. Сетне извади малка кожена пап­ка и каза:

– Нашата присъда не гласи строго. Върху тялото на осъдения се изписва с браната нару­шената от него заповед. Върху тялото на този осъден например – офицерът посочи човека – ще бъде написано: „Почитай началника си!“.

Пътешественикът хвърли бегъл поглед към осъдения; когато офицерът го посочи, той све­де глава и сякаш напрегна докрай слуха си, за да разбере нещо. Но движенията на дебелите му, здраво стиснати устни показаха ясно, че не про­умява нищо. Пътешественикът искаше да зада­де най-различни въпроси, но при вида на човека само попита:

– Той знае ли присъдата си?

– Не – каза офицерът и понечи веднага да продължи обясненията си.

Обаче пътешественикът го прекъсна:

– Не знае собствената си присъда?

– Не – повтори офицерът, запъна се за миг, сякаш очакваше от пътешественика да обосно­ве по-изчерпателно въпроса си, а после рече: – Би било безполезно да му се оповестява. Нали ще я узнае върху тялото си.

Пътешественикът вече искаше да замълчи, но почувства, че осъденият е отправил към него очи и сякаш го пита дали одобрява описаната процедура. Ето защо пътешественикът, който бе се изтегнал назад, отново се приведе и в добав­ка попита:

– Но все пак знае, че изобщо е осъден, нали?

– И това не знае – отговори офицерът и се усмихна на пътешественика, сякаш очакваше от него и други такива странни изявления.

– Е – каза пътешественикът и изтри с длан челото си, – в такъв случай човекът и досега ли не знае как е приета защитата му?

– Нямаше възможност да се защищава – от­върна офицерът, като гледаше встрани, сякаш говореше на себе си и не искаше да засрамва пъ­тешественика с изложението на такива самопо­нятни неща.

– Все пак е трябвало да му се даде възмож­ност да се защити – каза пътешественикът и стана от стола.

Повечето ни читатели намират статията за плашеща. А ти?
  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (100%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук