(Маргьорит Дюрас разказва на Жером Божур).
Превод от френски: Тодорка Минева,
художник на корицата: Софи Унг,
издателство СОНМ
Материалният живот е книга с кратки автобиографични и есеистични текстове, които Маргьорит Дюрас излага устно пред Жером Божур от началото на есента до края на зимата на 1987 г., а после заедно редактират и предлагат за публикуване на издателство P.O.L. В тях Дюрас говори за литературата, театъра и киното и се връща към основните теми в своето творчество: жената любовница, майка, домакиня, алкохолизма, срещата си с Ян Андреа, героите в своите романи – китайския любовник, Лол В. Щайн и др.
„Тази книга няма нито начало, нито край, няма и среда.
Доколкото няма книга без основание за съществуване, тази книга не е такава. Тя не е дневник, не е журналистически материал, а е извлечена от всекидневните събития. Да речем, че е прочитна книга“ – пише Дюрас в предговора към френското издание.
Книгата може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.
За авторите на книгата
Маргьорит Дюрас (1914 – 1996) е ярка фигура във френския културен живот от втората половина на XX век преди всичко благодарение на преосмислянето на жанра на романа и отхвърлянето на редица театрални и кинематографични конвенции в собственото си творчество. Българският читател я познава от преводите на Любовникът, Похищението на Лол В. Щайн, Любовта, Модерато кантабиле, Бараж срещу Пасифика, Хирошима, моя любов (киноповест), Емили Л. и др., които представят характерното за нейното писане съсредоточаване не толкова върху самото развитие на историята, колкото върху човешките отношения, които съставляват вътъка й, и по-специално върху любовните отношения между герои, поставени често в банални ситуации.
Жером Божур (1946) е френски писател, сценарист и режисьор, един от най-добрите познавачи на филмовото творчество на Дюрас, автор на поредица интервюта с нея, осъществени през 1984 г. и съсредоточени върху нейната филмография, както и на документалния среднометражен филм Дюрас снима филм, направен през 1981 г.
Материалният живот
Комините на India Song [1]
Един ден повече няма да пиша, ако доживея дълбока старост. Несъмнено това ще ми се струва сякаш нереално, неизпълнимо. И абсурдно.
Един ден си помислих, че се е случило и няма да пиша никога вече. Беше по времето на онова лечение от алкохолизъм. Добре си спомням. Случи се в Американската болница. Бях се изправила до прозореца, Ян ме подкрепяше. Гледах червените покриви отсреща с русата жена със сините очи, която излизаше от един комин, и нейния съпруг, капитана от India Song, обезумял, който гледаше небето и излизаше от друг комин. Внезапно се разплаках, очевидността ме завладя, казах на Ян, че несъмнено няма да пиша никога вече, че съм приключила с писането. Бях искрена, изпитвах огромна мъка, за която още си спомням. Но това не изличи виденията в комините. Те наблюдаваха страданието ми.
Когато се прибрах от Американската болница, веднага се опитах да пиша в тефтера си, имам предвид чисто материално, да държа химикалката и да пиша. Отначало не успявах да очертавам буквите, но после умението ми се върна. Ала този нов временен почерк откъде произхождаше? – Подобно на дупката, която зейна под къщата, когато надстроиха стъпалото – това беше почеркът на петгодишно дете, разкривен, зацапан, той приличаше на почерка на престъпниците, едва ли не.
Бих искала да напиша книга, така както пиша в този момент, както ви говоря в този момент. Почти не усещам как думите се отронват от мене. Привидно нищо не е казано освен нищото, което се съдържа във всичките слова.
Човек не знае кога са тук нещата в живота. Това му убягва. Оня ден ми казвахте, че животът често изглежда сякаш дублиран. Именно това чувствам: животът ми е дублиран, зле монтиран, лошо интерпретиран, недобре сглобен филм, накратко грешка. Полар без убийства, без ченгета и без жертви, без сюжет, нищо и никакъв. Той би могъл да бъде истински филм при тези условия, а не мним. Хайде, вижте какво би било необходимо, за да не бъде той такъв. Да стоя на сцената и нищо да не казвам, никакъв жест, да се оставя да ме гледат, без да мисля специално за нещо. Това е.
Късно в живота човек извлича някакви поуки от преживяното. Ще видите. Имам предвид да се осмели да си го каже и да пише за това. Така много късно той открива, че чувството за щастие, което е изпитвал с някого, не е било свидетелство непременно за любовта, която е хранел към този човек. В не толкова яркия, не толкова бъбривия спомен откривам сега очевидността на любовта. Обичала съм най-много мъжете, които най-много съм мамила.
Понякога, дори много често, да речем повечето време, се разиграва една комедия на любовта, която е валидна за почти всички двойки. И по този въпрос си промених мнението, и то много. Повечето хора остават заедно било защото заедно по-малко се страхуват, било защото с две заплати се живее по-добре, отколкото само с една, било заради децата, било поради множество причини, които не се изтъкват ясно, но свидетелстват за избор, дори ако е неподвластен на разума, и за заемане на ясна позиция, дори ако е мъчна, ако не и невъзможна за изразяване. „Вие не можете да го разберете“ – казват те. Или: „И аз не знам какво ме кара да остана тук, но не мога да постъпя другояче“. Тези хора не се харесват, но между тях съществува любов. Да обичаш някого по една или друга причина, поради практическа причина или за удобство, това е вече любов. Повечето време тя не се декларира и несъмнено не се забелязва, но това е любов. Именно за тази любов се казва, че продължава до смъртта. Понякога сме ужасени от някои двойки: мъжът е груб, брутален, жената се жалва на всеки склонен да я изслуша, че живее в ад. Хората често се лъжат за подобни двойки. Смятаме любовния театър за чужд на любовта, а това често е погрешно. Когато Бернар Пиво[2] ме попита какво ме е задържало при китайския ми любовник, аз му казах: парите. Бих могла да добавя: поразителният комфорт на автомобила му, който си беше истински салон. Шофьорът. Свободното разполагане с автомобила и шофьора. Секси мирисът на копринения тюсор и на неговата кожа, тази на любовника. Това са все предпоставки да обичаш някого, ако щете. Аз го обичах, след като го напуснах, и със сигурност в онзи момент, в който ми съобщиха за самоубийството на този млад човек, за онова изчезване в морето. Трябваше да го разбера насред пътуването. Мисля, че любовта върви винаги ръка за ръка с любов, не можеш да обича само ти, от своя страна, не вярвам в това, не вярвам в безнадеждната любов, която човек преживява сам. Той ме обичаше толкова, колкото навярно и аз го обичах, желаеше ме толкова, колкото навярно и аз го желаех. Не е възможно да обичате някого, на когото изобщо не се харесвате, когото отегчавате, изобщо не вярвам в подобно нещо.
[1] Песента на Индия – театрална пиеса (1973) и едноименен филм (1975) на Дюрас, създадени по мотиви от нейния роман Вицеконсулът (1966). – Б. пр.
[2] Бернар Пиво (1935) – френски телевизионен журналист и писател, водещ на култови телевизионни предавания, посветени на културата, в това число „Апострофи“, в което през 1984 година представя Дюрас. – Б. пр.
Художничката на корицата на това значимо издание може да срещнете тук:
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.