Трилогията „Ерата на безумието” започва с история за кръвожадност и милост, за магия и наука, за революции и заговори.

Джо Абъркромби се превърна в един от най-впечатляващите и бързо набиращите популярност автори, а трилогиите „Първият закон” „Разбито море”, няколкото самостоятелни романа като „Червена страна” и „Герои”, както и разпознаваемият му стил превърнаха младия писател в достоен съперник на безмилостния Джордж Р. Р. Мартин.

---

Книги на Джо Абъркромби може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Сега на български език отново в превод на Александър Ганчев се появява дългоочакваната „Малка омраза”, даваща началото  на нова трилогия от британския автор –  „Ерата на безумието”.

В един индустриализиращ се свят мястото на магията става все по-малко. Времето на героите и воинската слава сякаш е отминало, но дори и с поглед към бъдещето светът отказва да смени нрава си и кръвожадните порядки властват над Адуа.

Дъщерята на стария инквизитор Глокта –  красивата и арогантна Савин – е готова да извоюва признанието си в обществото благодарение на своя ум и бизнес нюх. Но извън лицемерните благороднически кръгове ѝ се налага да се сблъска с гнева на обикновените хора, жадуващи за промяна.

Във въздуха се носи екотът на предстоящата революция, а междувременно северняците са поели на поредното опостушително настъпление. Младият благородник Лео дан Брок трябва да се опълчи на Стаур Здрачния – бъдещия крал и наследник на престола на Севера. Над Света на Първия закон се спуска мрак и дори Риккъ, дъщерята на Кучето, не може да предвиди как ще завърши тази битка, дори да има дарбата да гледа в бъдното.

Развиваща се в Света на Първия закон, тази история за кръвожадност и смирение, за магия и наука, за революции и заговори може да се чете напълно самостоятелно от читателите, които за пръв път ще се потопят във вселената на Абъркромби.

Наситена с кръв, предателства, епични битки, много хумор и„Малка омраза” (ИК „Сиела“), Ерата на безумието започва. Но магията отказва да умре.

„Любовта, с малко насърчение, ще се превърне в безразличие или ненавист; омразата, омразата е безсмъртна.“

Уилям Хазлит

Малка омраза

Джо Абъркромби

ЧАСТ I

„С иновациите настъпват шантави времена. Сега всичко на този свят ще се прави поновому.“

Д-р Джонсън

Благословии и проклятия

– Риккъ.

Тя повдигна леко клепач. Тънкият сноп ослепителна светлина я прониза като нож.

– Връщай се.

Избута с език от устата си подгизналото от слюнка дървено трупче и изграчи единственото, на което беше способна в момента:

– Мамка му.

– Браво на момичето! – Изърн беше клекнала до нея. Огър-лицата є от руни и тънки кости беше провиснала над лицето на Риккъ. На физиономията є грееше онази нейна налудничава усмивка, така щедра откъм дупки между зъбите и така оскъдна откъм надежда и упование. – Какво видя?

Риккъ повдигна ръка и притисна длан към челото си. Имаше усещането, че ако не стиска здраво, главата є ще се пръсне. Образите бяха като жигосани от вътрешната страна на клепачите є, сякаш беше гледала право в слънцето.

– Видях хора да падат от висока кула. Десетки хора. – Образите на сгромолясващите се в подножието на кулата тела я накараха да стисне още по-здраво очи. – Видях обесени хора. Цели върволици от бесилки. – Стомахът є се сви на топка при спомена за поклащащи се тела и провиснали над земята стъпала. – Видях… битка като че ли? В подножието на облят в кръв хълм.

Изърн подсмръкна шумно:

– В Севера сме. Не се иска магия да се досетиш, че предстои битка. Друго какво видя?

– Видях Уфрит в пламъци. – Риккъ почти долавяше мириса на дима. Притисна длан към лявото си око. Беше горещо. Изгаряше.

– Друго какво?

– Видях вълк да поглъща слънцето. После лъв погълна вълка. След това агне погълна лъва. Накрая бухал погълна агнето.

– Огромен звяр ще да е този бухал.

– Или агнето много малко? Какво означава това?

Изърн постави върха на показалеца върху напуканите си устни, както обикновено правеше, когато бе напът да изрече една от онези свои дълбокомислени фрази.

– Нямам никаква идея. Вероятно колелото на времето ще отключи тайните на виденията ти.

Риккъ се изплю на земята, но вкусът на отчаяние си остана в устата є.

– Значи… просто чакаме да видим?

– В единайсет от дванайсет случая това е най-доброто решение. – Изърн се почеса по шията и є намигна. – Ама ако го кажа така просто, никой няма да ме мисли за голям мъдрец.

– За тайните на виденията ми не знам, но други две тайни мога да ти разкрия незабавно. – Риккъ изпъшка, надигайки се на лакът. – Главата ми ще се пръсне и съм се насрала.

– Второто не е тайна за никого с нос на главата.

– Риккъ дрислата, така ще кажат хората. – Тя сбърчи нос. – И няма да е за пръв път.

– Проблемът ти е, че те е грижа какво казват хората.

– Проблемът ми е, че съм проклета с тия гърчове.

Изърн почука с върха на показалеца си по скулата под лявото си око:

– Ти казваш проклета с гърчове, аз чувам благословена с дългото око.

– Хм. – Риккъ се претърколи и застана на четири крака. Стомахът є се надигна и запари в гърлото є. Мътните го взели, беше като изстискана. Дважди повече болка, отколкото след нощ в таверната, но нито един от сладките спомени от вечерта. – Не се чувствам много благословена – добави тя, след като успя да надделее над стомаха си и след като се оригна.

– Малко са благословиите, иззад които не се прокрадва проклятие, малко са и проклятията, в които не се спотайва пък макар и мъничко благословия.– Изърн извади парче суха дървесна гъба и отряза зрънце от него. – Като с всичко останало, въпрос на това откъде ще го погледнеш.

– Много дълбокомислено.

– Както винаги.

– Може би някой с по-малко главоболие ще се радва повече на мъдростите ти.

Изърн наплюнчи пръсти, смачка хубаво на топче дървесната гъба и я подаде на Риккъ:

– Аз съм неизчерпаем извор на мъдрост, но не можеш да накараш невежия да пие насила. А сега сваляй гащите. – И тя избухна в онзи свой дивашки смях. – Думите, които чакат с най-голямо нетърпение да чуят момчетата.

Риккъ седеше, облегнала гръб на един от побитите в земята камъни със снежни шапки, присвила очи срещу слънцето, надничащото през подгизналите от вода клони. Беше се загърнала в наметалото с кожена яка, което є даде на тръгване баща є, но то не успяваше да спре всички повеи на мразовития вятър и част от тях нахлуваха под него и щипеха голия є задник. Дъвчеше парчето дървесна гъба и то прогонваше една по една болките, които дращеха с черни нокти по цялото є тяло. Опитваше да се отърси от спомените за високата кула, обесените и горящия Уфрит.

– Видения – промърмори под нос. – Определено проклятия.

Изърн се изкатери по стръмния бряг с подгизналите панталони на Риккъ в ръка.

– Чисти като сълза! Сега единствената воня, която ще се носи от теб, ще е тази на буйна младост и горчиво разочарование.

– Ти, Изърн-и-Файл, ще ми говориш за воня?

Изърн вдигна кльощава, покрита с татуировки ръка, помириса подмишницата си и кимна доволно:

– Добър, неподправен, женствен аромат, така обичан от луната. Ако малко миризма те притеснява, избрала си грешния спътник.

Риккъ понечи да изплюе сока от дървесната гъба, но оплеска нещата и повечето плюнка потече по брадичката є.

– Ако си мислиш, че съм избирала каквото и да е от това тук, явно си напълно побъркана.

– Така казваха за тате.

– Той си беше луд за връзване, ти самата непрекъснато го повтаряш!

– Е, за един луд, за друг забележителен. Нужно ли е да ти напомням, че ти самата си далеч от каквото минава за нормален човек? Този път така рита, че ботушите ти насмалко да хвръкнат във въздуха. Май по-добре занапред да те връзвам, че да не си разцепиш кратуната и да свършиш като брат ми Брейт. Малоумен е, точи лиги, но да знаеш, поне не се насира в гащите.

– Много ти благодаря за това последното.

– Нямаш грижи. – Изърн събра палец и показалец на двете си ръце, допря върховете на пръстите и погледна през дупката към слънцето. – Трябваше да сме тръгнали вече. Велики дела ни чакат днес. Или долни, кой знае.– Тя хвърли панталоните в скута на Риккъ. – Хайде, обличай се.

– Така, мокри? Ще ми прежуля ужасно.

– Ще ти прежуля? – Изърн изсумтя презрително. – Това ли ти е най-големият проблем?

– Главата ми ще се пръсне, чак зъбите ми тръпнат от болка. – Риккъ искаше да изкрещи думите, но знаеше колко повече ще я заболи от това, и се задоволи с жално скимтене. – Не ми трябват повече дребни несгоди.

– Животът е върволица от дребни несгоди, момиче! Ако не са те, как ще знаеш, че си жива? – И Изърн се изсмя отново с пълно гърло, плесна жизнерадостно Риккъ по рамото и тя залитна силно настрани. – Върви с лъснал на показ бял задник, щом така предпочиташ, но ще вървиш.

– Проклятие – промърмори намусена Риккъ, докато намък-ваше мокрите панталони. – Определено проклятие.

– Значи… наистина мислиш, че имам дългото око?

Изърн крачеше през гората с обичайната си широка крачка и Риккъ колкото и да се стараеше, постоянно се оказваше изостанала зад нея.

– Мислиш ли, че иначе щях да си пилея усилията с теб?

– Не – въздъхна Риккъ, – предполагам, че не. Само дето… в песните това е нещо, което вещици, магуси и други мъдреци използват, за да прозрат в мъглата на бъдещето. А не нещо, което спохожда идиоти като мен, кара ги да се търкалят по земята и да се насират в гащите.

– В случай че не си забелязала, странстващите певци обичат да украсяват нещата. Хубави неща си случват в песните, вярно, но предимно на мъдрите вещици и тям подобни, на идио-тите, които се насират в гащите – не чак толкова.

Риккъ нямаше как да не се съгласи с това.

– Също така, ако наистина имаш дългото око, то не е проста работа. Насила не можеш го отвори. Трябва да го прикоткваш.  – Погъделичка Риккъ под брадичката и тя извърна рязко глава. – Да го заведеш до светите места, където стоят древните камъни, и да го огрее луната. И въпреки това окото ще види каквото си поиска и когато си поиска.

– Уфрит в пламъци обаче? – Колкото повече се отдалечаваха от Височините и колкото повече приближаваха до дома, толкова повече се усилваха тревогите на Риккъ от видяното. Мъртвите є бяха свидетели, невинаги беше щастлива в Уфрит, но при всички положения не искаше да го вижда в пламъци. – Как ли ще се стигне дотам?

– Малко невнимание с огъня за готвене ще свърши работа. – Изърн извърна очи и я погледна. – От друга страна, ако питаш мен, в Севера обикновено войната е причината градовете да избухнат в пламъци.

– Война?

– Това е, когато битката се разрасне толкова, че почти никой не излиза незасегнат от нея.

– Знам какво означава проклетата дума. – Страхът и тревогата се загнездиха между плешките на Риккъ така здраво, че колкото и да кършеше рамене, не можа да се отърси от тях. – Но в Севера цари мир, откакто се помня.

– Тате казваше, че мирът е времето, когато мъдрият се подготвя за война.

– Баща ти беше напълно изперкал.

– А твоят татко какво казва? Малцина са пò с всичкия си от Кучето.

Риккъ разкърши рамене. Не помогна.

– Той казва: „Надявай се на най-доброто, но се готви за най-лошото“.

– Мъдър съвет, ако питаш мен.

– Но той е живял в тъмни времена. От една битка в друга. С Бетод. С Дау Черния. Други времена са били тогава.

– Естествено, че не са – изсумтя Изърн. – Бях там, когато баща ти се би срещу Бетод във Височините заедно с Кървавия Девет.

Риккъ замига на парцали насреща є:

– Нямала си и десет тогава.

– Достатъчно голяма бях, за да убия човек.

– Какво?

– Тогава носех бойния чук на тате. Той казваше, че най-малкият трябва да мъкне най-големия товар. Но в онзи ден той се биеше с чука и аз носех копието му. Същото това копие. – Дървената дръжка на копието в ръката є отмерваше с удар в земята темпото, докато вървяха по пътеката. – Тате свали един на земята. Оня тръгна да се изправя и аз го наръгах право в задника.

– С това копие? – Риккъ почти беше забравила, че копието не е просто пръчка, която Изърн носи навсякъде със себе си. Пръчка, чийто край е увит в щавена еленова кожа. Не обичаше да се замисля, че под кожата има стоманено острие. Още повече сега, когато знаеше, че въпросното острие е било в задника на някакъв злощастник.

– Е, сменило е няколко дръжки оттогава, но… – Изърн закова на място, вдигна  татуирана ръка и присви очи. – Риккъ не чуваше нищо необичайно, само шумоленето на вятъра в клоните над главите им, капчуците от топящия се сняг и чуруликането на птички в разлистващите се дървета.

Тя се наведе към Изърн:

– Какво ста…

– Свали лъка, запъни стрела в тетивата и ги забаламосвай, гледай да не спират да говорят – прошепна є в отговор Изърн.

– Кого?

– Ако това не проработи, усмихни им се. Благословена си с хубави зъбки, покажи им ги. – При тези думи тя хукна встрани от пътеката и се втурна между дърветата.

– Зъбите ми? – изсъска Риккъ, но Изърн вече беше изчезнала в шубрака.

Още от / за Джо Абъркромби

Откъс от “Отмъщението на Монца” на Джо Абъркромби

Откъс от “Половин война” на Джо Абъркромби