„Албум с истории“ (2014) е една от забележителните творби на съвременната кипърска литература. Удостоена е с Държавната награда на Кипър и с Европейската награда за литература.
Полифоничен по своята структура, в романа се преплитат истории за любов, смърт, загуба, война, бежанци и емигранти; стари и нови истории, на гръцки език и на кипърски диалект.
Допълнени са с цитати от вестници, рецепти, детски рисунки, фолклорни песни, стихотворения и множество фотографии от семейни албуми, за да се създаде една постмодерна амалгама от текстуални и визуални внушения.
Понякога историите се застъпват и читателят е озадачен: къде свършва едната и къде започва следващата? Има ли значение? Или може би животът ни е просто наниз от истории, които понякога си спомняме и съотнасяме с разказите на други хора. И така градим една обща история – историята на нашите загуби, минало и надежди.
Нима нашият живот не е просто един албум с истории?
Андонис Георгиу е роден в Лимасол, Кипър. Учи право в Москва и работи като адвокат.
През 2006 г. издава стихосбирка и сборник с разкази. Негови разкази са включени в няколко антологии. Георгиу пише и пиеси, някои от които са поставяни от театрални трупи в Кипър. Романът му „Албум с истории“ също е поставян на сцена – през 2016 г., когато получава и Европейската награда за литература.
Преводачката на Георгиу, Ирена Алексиева, е сред много малкото професионалисти в България, които владеят свободно и гръцки, и кипърски диалект. Благодарение на нея, българският превод на „Албум от истории“ (Издетелство ICU) е достоен на оригинала.
Из Албум с истории
Андонис Георгиу
до Австралия стигнала с кораб, пътувала цял месец, разправяше ми, че го взела от Ливърпул – RHMS ELLINIS! намерих го в интернет и го видях, истински презокеански лайнер, имам и една нейна снимка на борда с капитана и с други хора от екипажа, отпред една непозната жена, зад нея майка ми – красоти, прически, тоалети, мъжете в костюми; напуснала малкото си село едва на осемнайсет сам-сама, качила се на самолет за Англия, а оттам на презокеански кораб с басейни, трапезарии, салони, барове и стотици непознати, за да се озове в мегаполисите на Австралия
– в Австралия отидох с кораб… мисля, че имам някъде една снимка от пътуването, там веднага започнах работа в един шивашки цех и шиех от сутрин до вечер, от осемнайсетата до двайсет и шестата ми годишнина, когато заминах за Южна Африка да се омъжа за баща ти; не му бях виждала очите дотогава, но беше от наше село и приятел на вуйчо ти
шев и кройка беше научила при някоя си Теано от Малакаса, която имала шивашка школа в центъра на Лимасол, баба я пратила; първата рокля, която се наела да ушие в село, била за Хрисанти, не знам на колко години е била майка ми тогава, но със сигурност е била още дете, извела малкото кози, които имали, на паша, взела със себе си и кошницата с плата, иглите и конците, какво се разсеяла и как е станало, нямам представа, но едно палаво яре нагънало недовършената рокля и останала Хрисанти без нова премяна за Великден! въпреки този „инцидент“, майка ми не се отказала и добре направила, защото много пъти ѝ бил от полза тоя занаят
– Хрисанти обаче хартиса без рокля
– ако знаеш какво научих напоследък за Хрисанти
– какво?
– ще ни кажеш после, сега говорим за шиене!
– беше и епохата на Бурда тогава, нали? с нейните кройки и моди
– тя и сега си я има, ако не се лъжа, даже май в електронно издание
– вярно ли? брей, колко е дръпнала тая Бурда! откъм възгледи имат ли напредък, или са си все същите? помня разни статии от едно време, пълни с клишета
– щото пък днешните женски списания са по-различни, освен да възпроизвеждат клишета, друго правят ли?
сещам се сега за шивачката на моята майка, водеше ме понякога със себе си, когато ходеше на проби за някоя нова рокля, прекарвахме часове там, кира Троодия имаше много работа по онова време, даже си беше наела помощничка, едва по-късно, години по-късно, след като вече си беше отгледала децата, заряза и игли, и кройки, и конци, и клиентките си, и мъжа си, и всичко и стана монахиня, но това е друга история; докато чаках майка да свърши с пробата, в малката стаичка влизаха и излизаха жени, бях малък и не се притесняваха да се събличат и обличат пред мен, за да пробват дрехите си, смееха се, клюкарстваха… харесваше ми цялата тази суматоха, платовете, цветовете, кокетниченето на жените, докато в един момент, без да се усетя, вече не се заглеждах по роклите, а по комбинезоните и търсех да зърна скришом някое бедро, нечия гръд, преглъщах на сухо и чувствах някакъв трепет, който още не можех да определя, не знаех на какво се дължи, но някои от жените го забелязаха и разбраха: „абе, Зои, май порасна синът ти, взе да се заглежда“, казаха на майка ми, „шарят му вече очите, сестро“, подхвърли една, „пък нали знаеш какво казват хората: зашарят ли му очите, тежко им на момите“[1], всички се разсмяха, подсмихнах се и аз, засрамен и червен като рак, майка ми уж ме нахока, но имах чувството, че се възгордя; във всеки случай повече не ме заведе при шивачката
естествено, майка ми не шиеше само за да си вади хляба, нито само за баба ми Деспина; шиеше и собствените си дрехи, не знам дали пази някои от тях още, но има много снимки, на които позира с разни свои тоалети, изглеждат много добре ушити, а и тя е толкова млада и хубава, ще ти донеса семейните ни албуми някой път да ги видиш, червено и бяло – това май са били любимите ѝ цветове, има я снимана като модел с дълги поли и блузи на цветя, с една яркочервена рокля с гол гръб и бял карамфил на гърдите, а също и с една бяла тясна рокля, с която изглежда много шик, носи и перлено колие, изкуствено, разбира се, но усмивката ѝ е блестяща, широка и напълно естествена
когато видях последната снимка на майка му, си помислих, че тази красива, лъчезарна млада жена, която позира толкова елегантно пред обектива, би изглеждала съвсем на място навсякъде, би подхождала на всеки интериор и ако някой обработеше снимката с фотошоп
или с някаква подобна компютърна програма и премахнеше онова, което се виждаше наоколо – скромната стая, бюрото с книги и помади, железния креват, малкото огледало без рамка, подпряно в ъгъла, ковьорчето на стената – от ония велурените, с картата на Кипър, оградена от колони, – ако с помощта на технологиите сложеше на тяхно място един тежък декор на ренесансов будоар, кристални полилеи, канапе и кресла Луи еди-кой си, нищо не би стояло неестествено край нея, би паснала идеално във всякаква обстановка, дори на някой важен прием, на голямо светско събитие, като онези от страниците на списанията, или на космополитна и изискана официална церемония; в живота обаче няма фотошоп, за да се намесва човек, да променя тоновете и цветовете, да ретушира недостатъците, да премахне петната, драскотините, горчилката, дори следите на времето
[1] Текстовете в курсив тук и по-нататък в книгата са цитати от кипърски пословици, поговорки, народни песни или други произведения на народното творчество, както и от стихотворения и други творби на кипърски автори. В оригиналното издание на романа авторът е включил подробна библиографска справка за източниците на тези цитати, която не присъства в българското издание, тъй като не би била от полза за българския читател. Част от сведенията, съдържащи се в нея, са предадени в бележки под линия, където е необходимо. Б. пр.
От каталога на Издателство ICU препоръчваме също
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.