Творецът на ангели (корица)

Ако религията, науката и литературата имат пресечна точка, то тя се намира в сърцевината на най-новия роман на издателство ICU„Творецът на ангели“ от белгийския писател Стефан Брайс.

Книгата кани читателите да навлязат дълбоко в моралните дебри на човешката душа и да си отговорят на въпроса кои граници са готови да престъпят в името на своите идеали.

„Творецът на ангели“ започва като пасторален роман, който гравитира около отношението на селяните към новопристигналия семеен лекар. Виктор Хопе е потаен до мистериозност и буди подозрение в малката затворена общност на Волфхайм – забравено от Бога местенце, скътано между Белгия, Германия и Нидерландия. Той се завръща в бащиния си дом заедно с бебетата си тризнаци Михаил, Гавраил и Рафаил. Децата са с видими физически малформации, което местните хора тълкуват като белег за дяволско наказание, което не приляга на ангелските им имена.

Постепенно в историята се примесват все повече теми: религията и науката, любовта и отхвърлянето, гениалността и лудостта, доброто и злото, етичното.

Основната тема обаче е очертаването и изместването на личните граници. Предвид напредъка на науката и технологиите, всички тези тематични пластове звучат особено актуално.

Дали обаче човекът е готов да бъде Творец и какво ще се случи, ако си го позволи?

С този роман майсторското перо на Стефан Брайс дава възможен отговор на този въпрос. Когато доктор Виктор Хопе клонира мишки в лабораторията си в Аахенския университет пред очите на удивената академична общност, той доказва, че е изпреварил далеч времето си. Колегите му не изключват възможността Виктор да създаде живи същества и от яйцеклетка и наследствен материал. А дали вече не е успял да го стори?

“Творецът на ангели” носи на автора си редица важни номинации и литературни награди у дома и в чужбина, включително наградата на читателите Gouden Uil 2006 (Белгия) и на читателските клубове на Фландрия и Нидерландия 2007. Номиниран е за Libris Literature Prize 2006 и AKO Literature Prize 2006. През 2010 френският превод на романа получава Prix des Lecteurs Cognac, а година по-късно идва и Euregio-Schüler – литературна награда, давана от студенти от Белгия, Нидерландия и Германия.

По пътя

Стефан Брайс

– Дишай! Дишай!

Фъфленето на Карл Хопе се разнесе из къщата на Наполеонщрасе 1 във Волфхайм. Докторът помагаше на жена си да роди. Беше 4 юни 1945 година, понеделник сутринта. Болките бяха започнали два дни по-рано. Същинското раждане продължи девет часа.

Беше момче. Щеше да се казва Виктор. Бяха го решили предварително. Пола бащата установи чак при второ вглеждане. Най-напред надникна към лицето на детето си. Под воала от слуз и кръв, който покриваше устата, носа и бузите, доктор Хопе тутакси съзря онова, от което се опасяваше: детето имаше заешката устна, която и той беше наследил от своя баща.

Мнозина в селото вярваха, че бебето се сдобива с тая деформация, ако в десетата седмица от бременността си майката види мъртъв заек. Дори собствената му жена вярваше в подобни врели-некипели, колкото и да ѝ повтаряше докторът, че отклонението е в кръвта на рода Хопе, както е в кръвта му и рижата коса, която се срещаше у почти всички негови потомци. При все това, докато носеше детето, жена му не се осмели да отиде ни веднъж до месаря, а ако ѝ се наложеше да премине покрай отрупаната с месо витрина, забиваше поглед в обувките си.

Нищо не помогна. Детето имаше заешка устна. Това беше и първото, за което попита жената на доктор Хопе. Не дали е момче, или момиче, а дали…

Тя докосна с трепереща ръка собствената си уста, обрамчена с капчици пот. Докторът кимна; чак после обяви, че е момче. Може би това щеше да е утеха за жена му. Ала тя замижа и простена.

Бебето дишаше неравномерно, затова върху разкривената му уста тутакси кацна кислородна маска. На всеки три секунди доктор Хопе стискаше черния балон, който вкарваше въздух в дробовете на сина му.

– Дишай! Дишай! – крещеше той.

Спреше ли да обдишва детето, то най-вероятно щеше да умре, преди още да е разбрало какво е то животът. Докато помпаше инструмента, докторът се зачуди дали не е по-добре за всички им бебето да не оцелее. Тази мисъл го смути. И преди беше израждал деформирани деца, деца с отклонения, далеч по-сериозни от една заешка устна, но никога не си беше задавал подобен въпрос. Всеки път се бореше за живота на детето, както го бяха учили. Но ето че с появата на сина му, на първородното му чедо, го обзеха съмнения. Изведнъж докторът се изправи пред собственото си минало. С всяко стисване на балона се чувстваше така, сякаш нанася на бебето удар с нож. Когато спря за кратко, внушавайки си, че го прави, за да провери дали синът му вече диша самостоятелно, се почувства като подлец.

– Жив ли е, Карл? – долетя отзад. – Кажи ми, че е жив, за бога!

Молбата в гласа на жена му го изтръгна от унеса. Той започна с все сила да помпа въздух в дробовете на сина си.

След малко бебето изрева в отговор на майчиния въпрос.

***

Въпреки усилията на Виктор мишката не оцеля. Равносметката беше тринайсет мъртви мишлета и нито едно живо. Огорчението, което обзе доктора, се оказа прибързано, тъй като половин час по-късно от третата мишка той извади шест живи малки. Вярно, две от тях бяха със сраснати черепи и умряха почти мигновено, но останалите четири изглеждаха отлично. Всяко мишле имаше размерите и формата на човешка фаланга, но с опашка, четири крачета и две уши. Кожата беше гола и розовееше. Затворените още очи изпъкваха напред. Устиците се разтваряха и затваряха в търсене на цица. Виктор си отдъхна. Три от шестте върнати ембриона бяха реконструирани. Тоест сред тези четири мишлета имаше поне един клониран екземпляр. Докато преместваше четирите животинки в леген, застлан с накъсана хартия, а легена преместваше под топлинна лампа, ръцете му трепереха. През първия ден щеше да ги храни с пипета, а по-нататък – да ги разпредели между мишките, които бяха родили няколко дни по-рано по естествен път. Неопитните майки понякога изяждаха бебетата си.

От четвъртата мишка той извади още четири живи мишлета; последната мишка също донесе повече надежда, отколкото разочарование, понеже пет от седемте ембриона се бяха превърнали в жизнеспособни мишлета. Така общият брой стигна седемнайсет – резултат, който надхвърляше всички очаквания.

Три дни по-късно, в нощта на 15-и срещу 16 декември 1980 година, Виктор забеляза, че три от единайсетте новородени – неясно защо две от бебетата бяха умрели ден след раждането си – са се сдобили с кафеникава козина, докато върху розовата кожа на останалите осем се открояваха бели косъмчета. Напрежението, което беше трупал докторът през последните седемдесет и два часа, изведнъж отстъпи място на възторг. В продължение на половин час докторът наблюдаваше смълчан трите сучещи мишлета. От време на време галеше някоя от животинките с върха на пръста си.

***

Йохана си беше представяла заешката устна на сина си съвсем различно. Очаквала беше в най-лошия случай тя да е повърхностна резка, дълга няколко сантиметра, която да изчезне с два-три шева. Та нали и у мъжа ѝ се забелязваше само белег? Не се беше замисляла как е изглеждала тази устна първоначално. Когато докторът положи бебето в ръцете ѝ, тя така се стъписа, че на мига го отблъсна.

– Махни го! – изкрещя родилката и вдигна ужасена ръце, при което детето се претърколи и опря лице в още голия ѝ корем.

Карл се поколеба, ала не защото и той като жена си изпитваше отвращение, а защото никога в кариерата си не беше изпадал в подобна ситуация. Всяка жена, на която помагаше да роди, незабавно прегръщаше детето си, та дори на бебето да му имаше нещо. Някои повече не се отделяха от рожбите си.

– Махни го, Карл!

Йохана имаше усещането, че устата на детето е захванала кожата ѝ като вендуза, и това усещане не изчезна дори когато мъжът ѝ най-сетне вдигна детето. Тя се вгледа в корема си, за да провери дали малкият наистина е махнат. На мястото, на което беше лежало бебето, имаше кървави следи от пъпната връв. Йохана си внуши, че е слуз от разцепената горна устна на сина ѝ, и запищя от погнуса. Ден след раждането си Виктор Хопе беше отведен в манастира на сестрите клариски в Ла Шапел, на няколко километра от Волфхайм, под претекст че е ухапан от Сатаната. Поне майка му така смяташе.

За автора

Стефан Брайс (1969) е белгийски писател, който пише на нидерландски.

Има педагогическо образование и известно време работи като учител. Започва да пише през 90-те и постепенно превръща писането в своя единствена професия.

Международния си пробив прави със звездния роман “Творецът на ангели” (2005), който се чете настървено от читатели на над 20 езика, като само в оригинал тиражите са вече 50. Брайс е автор на сборници с есета и романи, най-новият от които, “Без любов”, излиза през септември 2019 г.

Романът “Творецът на ангели” е включен в поредицата „По пътя“ на издателство ICU – колекция от творби на съвременни писатели от близо и далеч, които чертаят картата на новия литературен свят.

Любими заглавия от поредицата По пътя:

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук