„Кървавият портокал” на британската авторка Хариет Тайс е сложна и скандална интрига, преплитаща секс, убийства и съдебни машинации, за да разкаже историята на жена на пътя на самоунищожението.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

Каква е цената на успеха и докъде сме склонни да достигнем, за да я платим?

На пръв поглед Алисън има всичко. Любящ съпруг, очарователна дъщеря, кариера във възход. Току-що е поела като защитник първото си дело за убийство. Въпреки това младата жена е хваната в ноктите на опасна извънбрачна афера и тежка алкохолна зависимост. Нещата в текущото ѝ дело също не са каквито изглеждат. Клиентката ѝ иска да се признае за виновна, но нещо в историята ѝ не пасва съвсем. А от сенките дебне някой – някой, който знае тайните на Алисън и няма да спре, докато тя не изгуби всичко.

Едновременно плашещ и неустоим, токсичен и покоряващ, трилърът „Кървавият портокал” (Изд. „Сиела“) изследва силата на страха, желанието, ревността и предателството. 

В духа на други съвременни ноар сензации като „Жената на прозореца” на Ей Джей Фин и „Момичето от влака” на Паула Хоукинс „Кървавият портокал” дава заявка за смайващ нов глас в жанра на психологическия съспенс.

Кървавият портокал

Хариет Тайс

Отиваме заедно до клуба. На няколко пъти се опитвам да подхвана ръката му, но той се дръпва и преди да стигнем до входа, избутва ме в тъмен ъгъл помежду две офис сгради и сграбчва брадичката ми, за да подчертае думите си:

– Няма да ме докосваш, като влезем вътре.

– Никога не те докосвам.

– Я стига глупости, Алисън. Последния път, като бяхме тук, буквално се опита да ме опипваш. Направи го толкова очевидно. Просто се опитвам да те предпазя.

– По-скоро да предпазиш себе си. Не искаш да те виждат с мен. Твърде стара съм… – Гласът ми пресеква.

– Ако ще говориш така, най-добре си върви у дома. Старая се да защитя репутацията ти. Всичките ти колеги са тук.

– Искаш да сваляш Алексия и затова се мъчиш да ме разкараш. – От очите ми бликват сълзи, напълно съм зарязала достойнството си.

– Не прави сцена. – Устата му е близо до ухото ми, говори тихо. – Иначе никога повече няма да ти проговоря. А сега се дръпни от мен.

Изтласква ме встрани и заобикаля ъгъла. Препъвам се подире му на високите си токове, опирам ръка в стената, за да пазя равновесие. Но вместо грубата повърхност на тухли и цимент дланта ми докосва нещо лепкаво. Вече съм по-стабилна на краката си, поднасям ръка под носа си и ми се повдига. Гадост. Някакъв шегаджия е размазал лайна по цялата стена. Вонята ме отрезвява по-ефикасно от всичко, просъскано от Патрик.

Дали да приема това като знак, че трябва да си вървя? По дяволите, не. Няма да оставя Патрик да си разиграва коня в нощен клуб, не и при всички тези настървени млади жени, отчаяни да направят добро впечатление на един от най-авторитетните надзорни адвокати в професията. Остъргвам донякъде гадостта в чист участък от стена, тръгвам уверено към „Шик“ и се усмихвам на портиера. Ако мия ръцете си достатъчно продължително, ще прогоня вонята. Така и никой няма да разбере.

Текила? Да, текила. Още един шот. Да, трети. Музиката гърми. Танцувам ту с Робърт и Санкар, ту с техническите сътрудници, ту показвам на стажантите как се прави, усмихвам се, улавям ги в кръг, после се въртя, вече танцувам сама с ръце, размахани над главата, отново съм на двайсет, свободна от грижи. Още един шот, джин с тоник, главата ми е отпусната назад в танца, а косата е паднала върху лицето ми.

Патрик е тук някъде, но не ща и да знам, не го търся с поглед, все едно нямам представа, че танцува много близо до мен с Алексия с усмивка на лицето, която би трябвало да е само за мен. Мога да я играя тази игра. Отивам до бара с чупка в кръста. Бива си ме. Тъмната коса е умело разпръсната около лицето ми в прическа, уместна за жена на близо четиресет – но пък не се давам за никоя двайсетгодишна в този клуб. Включително Алексия. Особено Алексия. На Патрик ще му просветне и ще се кае, о, как ще се кае, че е пропилял шанса си…

Започва нова песен с по-рязък ритъм и двама мъже леко ме избутват, за да излязат на дансинга. Олюлявам се, после падам, неспособна да удържа инерцията, а телефонът пада от джоба ми и шумно изтраква на пода. Блъсвам се в жена, която държи червено вино и то се разпръсква навсякъде, олива жълтата ѝ рокля и моите обувки. Жената ме поглежда с погнуса и се извръща. Коленете ми са натопени в локва разлят алкохол и аз се опитвам да се поосвестя малко, преди да се изправя.

– Ставай.

Поглеждам нагоре, после пак надолу.

– Остави ме на мира.

– Не и като си в това състояние. Хайде.

Патрик. Иска ми се да ревна.

– Престани да ми се смееш.

– Изобщо не ти се смея. Искам да се изправиш и да си тръгнеш оттук. Това беше достатъчно за една вечер.

– Защо искаш да ми помагаш?

– Някой трябва да го направи. Колегите ти си намериха маса и се наливат с просеко. Няма да забележат, че си отиваме.

– Ще дойдеш с мен?

– Ако побързаш. – Той протяга ръка и ме издърпва от земята. – Сега върви навън. Там ще се срещнем.

– Телефонът ми… – Оглеждам пода.

– Какво?

– Изпуснах го.

Зървам го под маса до дансинга. Екранът е пукнат и лепкав от бира. Избърсвам го в полата си и се изнизвам от клуба.

Той не ме докосва, докато вървим към кантората. Не говорим, не обсъждаме станалото. Отключвам вратата и нацелвам кода за алармата от третия опит. Той ме следва в кабинета ми, смъква дрехите ми, без да ме целува, и ме захлупва по лице върху бюрото. Надигам се и го поглеждам.

– Не е редно да го правим.

– Казваш го всеки път.

– Говоря сериозно.

– И това го казваш всеки път.

Той се засмива, придърпва ме към себе си и ме целува. Извръщам глава, но той обхваща с длан брадичката ми и лицето ми отново гледа неговото. Устата ми за момент е неподатлива под устните му, но после мирисът му, вкусът му ме превземат.

По-силно. По-бързо. Главата ми се блъска в папките върху бюрото, докато той ме обладава изотзад, спира за момент, отмества се.

– Не казах… – понечвам да заговоря, но той се разсмива и издава звук да ме прикани да млъкна. С една ръка ме тегли за косата, а с другата ме притиска към бюрото и думите ми са удавени в изхлипване. Отново и отново се блъскам в бюрото и накрая папките се пръсват и при падането си повличат снимката в рамка, тя също пада, стъклото се счупва и това вече ми е в повече, но не мога да го спра и не искам, но в същото време искам, и се продължава, и не, не спирай, не спирай, спри, боли ме, не спирай, докато той изръмжава и вече е свършил, надига се от мен, обърсва се, изправя се.

– Трябва да престанем с това, Патрик.

Ставам от бюрото, вдигам си бикините и чорапогащника, изпъвам полата до коленете си. Той си закопчава панталоните, напъхва ризата в тях. Аз се мъча да се справя с блузата си.

– Откъснал си ми копче – съобщавам, а пръстите ми треперят.

– И какво толкова, ще го зашиеш.

– Не мога да го зашия точно сега.

– Никой няма да забележи. Сградата е празна. Всички спят. Почти три през нощта е.

Оглеждам пода и откривам копчето.

– Сериозно говоря. Това трябва да престане. – Мъча се да не се разплача.

– Както отбелязах, винаги го казваш. – Не ме поглежда, докато облича сакото си.

– Слагам край. Не мога повече така. – Сега рева открито.

Той идва до мен и хваща лицето ми между дланите си.

– Алисън, пияна си. И си уморена. Знаеш, че не искаш да престанем. И аз не го искам.

– Този път съм категорична. – Дръпвам се от него и се старая да изглеждам убедителна.

– Ще видим. – Той се навежда напред и ме целува по челото. – Сега си тръгвам. Ще говорим другата седмица. Патрик излиза, преди да съм продължила да споря. Отпускам се на креслото в ъгъла. Само да не бях се напила така. Обърсвам лицето си от сълзите и слюнката с ръкава на сакото си, а главата ми се отпуска и изпадам в забрава.