„Монел ме намери в долината, където се скитах, и ме хвана за ръката.“

Така започва „Книгата на Монел“ – един от шедьоврите на Марсел Швоб и на френската литература.

В основата й лежи действителна история. Eдна дъждовна вечер в началото на 1891 г. Швоб среща в бедно парижко предградие млада уличница. Тя се казва Луиз и е болна от туберкулоза. Прибира я в дома си и се грижи за нея. Междувременно записва разказите й – получават се причудливи текстове с фантастични елементи, които момичето много харесва.

Две години по-късно Луиз умира. Швоб е смазан от мъка. Шест месеца не се докосва до белия лист. След това се появява „Книгата на Монел“. Съчетание от приказки, нихилистична философия и афоризми, плътно преплетени с дълбоко емоционално страдание, творбата се превръща в

неофициалната библия на френския символизъм.

Марсел Швоб (1867 – 1905) е френски писател, поет и преводач, ерудит, сподвижник на творци като Стефан Маларме, Пол Валери, Реми дьо Гурмон, Андре Жид, Пол Клодел, Алфред Жари, Оскар Уайлд и др., считан за предтеча на сюрреализма. Притчовата му фантастична проза е вдъхновявала писатели като Хорхе Луис Борхес и Роберто Боланьо. Познат е на българския читател със сборника „Царят със златната маска“ и други фантастични истории“ (изд. „Сонм“, 2014) и „Кръстоносният поход на децата“ (сп. „Християнство и култура“, бр. 4, 2012).

Книгата на Монел
откъс от първа част:
„Думи на Монел“

Марсел Швоб

Монел ме намери в долината, където се скитах, и ме хвана за ръката.

‒ Не се учудвай – каза ми тя, – и аз съм, и не съм аз.

Пак ще ме намериш и ще ме загубиш.

Ще дойда сред вас още веднъж ‒ защото малцина са ме видели и никой не ме е разбрал.

И ти ще ме забравиш, ще ме разпознаеш отново и пак ще ме забравиш.

И Монел каза още:

‒ Ще ти разкажа за малките проститутки и ще разбереш как беше отначало.

Когато бил деветнадесетгодишен, Бонапарт убиецът срещнал малка проститутка пред железните врати на Пале Роаял. Лицето й било бледо, тя треперела от студ. „Трябваше да се живее“ – рекла му тя. Нито аз, нито ти знаем името на момичето, което в онази ноемврийска нощ Бонапарт отвел в стаята си, в хотела в Шербург. Идвала от град Нант, в Бретан. Била слаба и измъчена, наскоро изоставена от любовника си. Била простодушна и добра. Имала изключително нежен глас. Бонапарт си спомнил всичко това. И струва ми се, че споменът за тембъра на гласа й го трогнал до сълзи и той дълго я търсил в зимните вечери, но никога повече не я видял.

Защото, виждаш ли, малките проститутки се откъсват един-единствен път от нощната тълпа, за да изпълнят благородната си задача. Клетата Ана притичала към Томас де Куинси, пушача на опиум, изнемогващ по широката оксфордска улица, под огромните запалени лампи. С насълзени очи тя поднесла към устните му чаша сладко вино, целунала го и го помилвала. После изчезнала в нощта. Навярно се е споминала скоро след това. „Кашляше – казва Де Куинси – последната вечер, когато я видях.“ Навярно още се е скитала по улиците. Но колкото и всеотдайно да я търсел, колкото и храбро да посрещал присмеха на хората, които разпитвал, никога не открил отново Ана. Когато по-късно се сдобил с уютен дом, той често си мислел със сълзи на очи, че клетата Ана би могла да живее при него, вместо да си я представя болна или умираща, или доведена до отчаяние в някой гнусен лондонски бардак ‒ тя била отнесла със себе си цялата милосърдна любов в сърцето му.

Виждаш ли, те отправят състрадателен вик към вас и милват ръката ви със своята измършавяла ръка. Разбират ви единствено тогава, когато сте крайно нещастни. Плачат заедно с вас и ви утешават. Малката Нели дошла при каторжника Достоевски от своя презрян дом и в предсмъртна треска дълго се взирала в него с големите си, черни, трепетни очи. Малката Соня (и тя е съществувала, както всички останали) целунала убиеца Родион, след като той си признал за престъплението. „Вие сте се погубили!“ – рекла му тя с отчаян глас. И внезапно се надигнала, хвърлила се на врата му и го целунала… „Не, няма по-нещастен човек от теб на земята!“ – възкликнала тя в порив на състрадание и на мига избухнала в ридания.

Също както Ана и онова безименно момиче, доближило се до младия и тъжен Бонапарт, малката Нели изчезнала в мъглата. Достоевски не ни е разказал какво се е случило с малката, бледа и безплътна Соня. Нито ти, нито аз знаем дали тя е успяла да помага докрай на Разколников в неговото изкупление. Не ми се вярва. Тихо се е отдръпнала от обятията му, след като прекалено много е страдала и прекалено много е обичала.

Виждаш ли, нито една от тях не може да остане с вас. Понесли прекалено много тъга в себе си, те се срамуват да останат. Когато не плачете, те не се осмеляват да ви погледнат. Предават ви урока, който са длъжни да ви предадат, и си тръгват. Появяват се в студ и дъжд, за да ви целунат по челото и да пресушат сълзите ви, а след това страховитият мрак отново ги поглъща. Защото навярно трябва да отидат някъде другаде.

Вие ги опознавате единствено в миговете, в които те ви засвидетелстват своето състрадание. Не е нужно да мислите за нищо друго. Не е нужно да мислите за това, какво са правили те в мрака. Нели – в отвратителния дом, Соня – пияна на пейката на булеварда, Ана – отнасяща празната чаша на търговеца на вино в тясната тъмна уличка, може да са били жестоки и непристойни. Те са създания от плът. Излезли са от някоя мрачна затънтена улица, за да дарят състрадателна целувка под запалената лампа на голямата улица. В тези мигове те са били божествени.

Трябва да забравим всичко останало.

Монел млъкна и ме погледна:

‒ Дойдох от нощта – каза тя – и ще се върна в нощта. Защото и аз съм една малка проститутка.