Езерата Охрид и Преспа. Две древни езера, свързани с подземни реки. Две езера, които пазят трудни спомени за миналото на тези земи и тайната на непомръкващото им привличане. Две езера, които са изиграли важна роля в семейната история на майчиния род на Капка Касабова.

Докато пътува към родното място на баба си, Касабова стига до един кръстопът на историята: две езера, разположени в пограничния планински район между Северна Македония, Албания и Гърция. Тук минава древния римски път Виа Eгнация, който свързва Рим с Константинопол. Някогашен търговски и духовен център на южните Балкани, този езерен район и днес е едно от най многообразните кътчета на Евразийския континент. Със своите усамотени църкви, променливи течения и огромни поселения от прелетни птици, езерата сякаш обитават своя собствена епоха.

Като изследва по вода и земя историите на поети, рибари и пазачи, на управници и хора, отхвърлени от цивилизацията, наследници на война и изгнаничество, Касабова разголва човешките съдби, оформени от живота край езерата.  Потегляйки с намерението да проучи родовото си наследство, тя стига до дълбинни наблюдения за начина, по който географията и политиката оставят своя отпечатък върху семейства и народи – и до универсални въпроси за човешкото страдание и способността ни да приемаме промяната.

Отзиви

Капка Касабова се завръща с нова съкровищница,

пълна с необикновени житейски съдби и разкази за оцеляване. Под нейния взор човешкото блести във всички свои аспекти.
Филип Марсдън

…Завладяващо.

Охридското езеро е дълбоко и изпълнено с отражения. Такава е и прекрасната книга на Касабова, преплитането на лични спомени, културна история и география, което тя прави с несравнима яркост, благородно състрадание и своеобразна иронична острота.
Саймън Шама, Financial Times Summer Books of 2020: critic’s picks

Към езерото е населена със запомнящи се герои.

Тези земи пазят преживяното от безброй хора, истории за големи страдания и трудности, за жестокост и смях. Ако се струват невероятни на някого, то е защото са прекалено истински, а не защото са твърде измислени.
The New Statesman

Касабова е поет и това се вижда в нейната чувствена връзка със света наоколо.

Повествованието й тече така изкусно, че не осъзнаваш напълно обхвата на неговата амбициозност до самия край. Можеш да разгърнеш книгата на която и да е страница и мигновено ще те завладее красотата на нейната проза.
Open Democracy

Касабова прави лични и съкровени величествените абстракции от балканската история…

Тя уж ви води Към езерото, а всъщност прониква много, много по-дълбоко в земетръсната душа на Балканите.
The Times

Целта на Към езерото е помирение, търсене на духовна цялост.

„Нашата трагедия – пише тя в края на книгата – е разпокъсването.“ Романът Към езерото е търпелив, плавен и неумолим като подземните реки, които свързват двете езера. И успява да помири по един вълнуващ начин това, което двете езера-близнаци олицетворяват според Касабова: несъзнаваното и съзнаваното; мрака на историята и сиянието на живота и любовта.
The Guardian

Книга, която не ти дава покой …

Благодарение на майсторството на Касабова романът обаче ни най-малко не е тежък или потискащ, той е наслада, изящно написан и изпълнен със състрадание… Чудесен.
The Sunday Times

Поетическото призвание на Касабова се вижда в кратките фрази, наситени със смисъл,

и в склонността й да усеща тежестта на всички символи. Към езерото е изящно написан, сплотяващ повик да се приеме идеята, че общото между хората на Балканите – а всъщност и между всички хора по света – е повече  от това, което ги разделя.
The Financial Times

Прозата на Касабова е очароваща и предизвикваща, поетична и рязка едновременно.

Като разказва историята на предците си през историята на земята, която ги е формирала, тя превръща конкретното в универсално и приканва читателя да размишлява върху значението на паметта, идентичността и мястото в по-широкия контекст на човешкото съществуване.
Irish Times

Постига идеалното равновесие,

разкривайки как колелото на историята смазва огромния човешки потенциал, но невинаги успява да го унищожи.
Миша Глени, The Times Literary Supplement

В тези човешки истории е показан с пълна сила случайният и безмилостен антагонизъм на национално-държавните граници. Тази прекрасна книга е урок за фанатичните националисти, които обсебиха националния разказ [във Великобритания] и доведоха до резултата от референдума през 2016 г. Достатъчна е една глобална пандемия, за да се види безполезността на изкуствените граници.
Чарли Конъли, The New European

Просвещаваща, изненадваща и елегична…

много фино написана книга. В духа на Зебалд, осеяна с поезия и откъси от романи от региона. Винаги харесвам книги, след които сякаш душата ми става по-голяма, а Касабова със сигурност постига това.
Стюарт Кели, Scotland on Sunday

Към езерото

Капка Касабова

Подкарах колата обратно към безименния хотел. През планинския проход, покрай безмълвните мъже и жени с мулетата и мотиките и покрай един словоохотлив селянин с маниер на благородник, който ми каза къде да търся Завир. Но не преди да ми предложи вода от къщата си, като го питах къде мога да пия. От албанската страна на Преспанското езеро нямаше нито една крайпътна чешма. Човекът, който се казваше Евтим и говореше поразително литературен български, ми разказа как като дете скачал в езерото направо от шосето, а като вървял по пътя, виждал рибите във водата.

Там, докъдето някога стигало езерото, днес имаше парцели обработваема земя, над които превиваха гръб мъже и жени.

Преливниците на Завир също бяха пресъхнали. Сушата превземаше водата. Този процес се дължеше на пестицидите, използвани в овощните градини от 50-те години насам, на климатичните промени и на други, все още неизяснени причини. Странно, но количеството вода от изворите на Ох-

ридското езеро беше същото като преди.

Дори пресъхнал, Завир си оставаше най-известният преливник. Връзката между езерата е официално потвърдена през 1925 г. от екип, който изсипал червена боя при Завир, а два дни по-късно тя изтекла при Свети Наум. Легендите, които съм чувала, за агнета и други дарове, пускани през преспанския преливник, за да се появят на Охридското езеро, са вдъхновени от Завир.

По залез от езерото към хоризонта сякаш се изливаше златна боя. Езерото беше открито, безгранично. Невъзможно бе да се каже къде започва и къде свършва всяка от трите държави, нито защо, за бога, е трябвало да се разделя езерото на три, да се откъсва Голем град от брат му Мали град. По

водата подскачаха пеликани, патици и гъски. Само хората се бяха затворили доброволно зад невидими граници. Дали защото седях и гледах изтляването на деня, но изведнъж усетих болката на Бойковите родители. Беше се просмукала в мен. Бях я погълнала заедно с гроздовите зърна. Набраздената от сълзи усмивка на майка му щеше да ме съпътства още дълго, и самият Бойко, седнал край езерото безучастно, сякаш в очакване родната матрица отново да го засмуче. Фатализмът му не беше изцяло негов – това бе наследен фатализъм, който се просмукваше в земята, в енергийното поле на хората.

Въпреки че срещах повече мъже, отколкото жени, присъствието на езерните жени сякаш беше по-осезаемо. Мъртви или живи, те въплъщаваха езерната стихия, детеродните дълбини, в които желанието и скръбта клокочат нескончаемо. Седях на напуканата от суша земя над Завир. Представих си шествие: жените от езерата. Селянки, които белят платно с привързани на гърба им бебета, кърпят рибарски мрежи, гребат срещу големите вълни в онези чунове, подобни на ковчези, с натоварени мулета; и гражданки на високи токчета, с учебници и тетрадки, и с мечти за истинска любов, истински постижения – съвършенство или смърт.

Водата е неунищожима. Сред всички стихии водата е тази, която надживява останалите: потушава огъня, попива в земята, разлага дървото, разяжда метала, изпарява се във въздуха, за да се завърне в първоначалния си вид. Водата, не огънят, навярно ще има последната дума на Земята, ще погълне островите – и малките, и големите. Истинските езерни жени и мъже притежават качествата на водата: безмълвие, издръжливост, приспособимост. Затова езерата са тяхната най-автентична летопис.

Водата също е и милост. Представях си как сълзите на всички езерни жени и мъже се всмукват в тези преливници, попиват в паметта на Земята и пречистени от примеси, се озовават в долното царство три дни по-късно, за да започнат цикъла наново.

За автора и преводача

Капка Касабова (1973) израства в София. На 18-годишна възраст eмигрира в Нова Зеландия със семейството си, където започва да пише на английски поезия, художествена проза и пътеписи. На български са издадени романите ѝ Вила Пасифика и Любов в земята на Мидас.

От 2005 г. Капка Касабова живее в Шотландия, където е известна най-вече с характерната си хибридна художествена документалистика: Улица без име, Дванайсет минути любов: история с танго, Граница и Към езерото. Граница е преведена на повечето европейски езици, печели множество британски награди включително на Британската Академия, и е номинирана за няколко европейски награди. 

Kъм езерото излиза на английски език през февруари 2020 г. и е класирана от много критици във Великобритания като една от значимите книги на годината. Представена е по БиБиСи като книга на седмицата и е номинирана е за шотландската награда Highland Book Prize. Предстои да бъде преведена на множество европейски езици, най-скорошните от които са немски, полски и френски.

Българското издание е първото преводно издание на книгата.

Невена Дишлиева-Кръстева е филолог с диплома от Софийския университет и магистърска степен по изкуствознание от НБУ. Преводач с вкус към литературата на ХХ век и особено влечение към автори, с които споделят общи ценности, свързани със съхраняването на човешкото у човека, преодоляването на травмите и протегнатата ръка към Другия.

Превеждала е Капка Касабова, Крис Клийв, Пиер Мейлак, Роуз Тримейн, Джефри Мур, Джефри Юдженидис, Мохсин Хамид, Зейди Смит, Джон Ъпдайк, Филип Рот, Рана Дасгупта и още над 40 автори от САЩ, Великобритания и Канада. Живее в София, вълнува я Пътят.