30 години след първото българско издание, излиза хумористичният шедьовър „Как да бъдеш чужденец / Как да бъдеш упадъчен“ на Джордж Майкс, роден в Будапеща като Дьорд Микеш (превод: Жечка Георгиева, Изд. „Колибри“).

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

Да си чужденец, е срамотно, няма как да не се съгласите.

Да си чужденец, е проява на лош вкус.

Престъпникът може да се поправи и да стане почтен член на обществото. Чужденецът не може да се поправи. Чужденец ли си, то е за цял живот. За него, чужденеца, изход няма. Той може да стане британец. Но англичанин – никога.

Заглавието на книгата „Как да бъдеш чужденец“ изразява повече от необходимото. Човек изобщо не бива да е чужденец. Но има определени правила, които трябва да се спазват, ако искате да сте приемлив и цивилизован в рамките на възможното.

Що се отнася до упадъчността, важни са добродетелите, които англичаните продължават да притежават. Търпимост, вежливост, все още поносими обноски при храненето, малко чудноватото чувство за хумор, страстта да се редят на опашки, самоиронията и непоносимостта към всякакво ласкателство, трезвомислието (че и студенокръвието – много си е хубаво дори да не се вдига олелия до небето за всичко, свързано със секса), дарбата да се мисли в две измерения, което ти позволява да друснеш някому в двора летище или автомагистрала, но да не допуснеш друг да ги построи в твоя двор…

Как да бъдеш чужденец /
Как да бъдеш упадъчен

Джордж Майкс

КАК ДА СЕ ПАНИКЬОСВАШ СПОКОЙНО

Чуждестранните вестници и списания постоянно ни изпращат кореспондентите си да проучват „английската болест“, да анализират нашето падение, отчаяние и паника, докато се валяме в икономическата канавка. Пристигат тук и какво да видят – никаква следа от отчаяние или паника. Логиката ясно им говори какво трябва да открият, а то не е така. Когато говорят по въпроса с англичаните, очакват да чуят оправдания за тази вялост или поне някакво обяснение. Ала единственото, произнесено в отговор, е: „Да, напълно съм съгласен. Страхотна каша сме забъркали“, или пък „Ужасни сме, нали?“, след което англичанинът си поръчва още едно двойно уиски. Опитайте се тактично да поговорите за лирата стерлинга и ще чуете радостното, почти гордо: „Да, наистина. Интересно дали е възможно по-ниско падение?“, след което звънят на пътническия агент да им организира ски ваканция в Швейцария. Чуждестранният наблюдател очаква от британската нация да потъва в дълбока покруса всеки път, когато лирата пада с два цента спрямо долара, и да дава банкети, щом се качи с един цент. Ала мнозинството англичани си нямат и представа – освен в дните на най-дълбоката криза – дали лирата се е качила, или е паднала и народът е обзет от същото спокойствие, както през 1940 г., когато Хитлер аха да мине Ламанша, ама така и не го направи.

Един ден може да попаднете на някой от тези чужди журналисти, затова ви обръщам внимание на дежурните им въпроси и ви предлагам достойни английски отговори. ВЪПРОС: Защо англичаните не се паникьосват?

ОТГОВОР: Паникьосват се, но много спокойно. Невъоръженото око не е в състояние да долови разликата между паниката и въодушевлението.

В.: А защо не се трудят по-усърдно?

О.: Защото не обичат тежката работа. Немците се славят като работяги и трябва да се грижат за тази си репутация, да я поддържат. За англичаните работата е крайно досадна. Пък и с изключение на едно презряно малцинство, на англичаните никак не им допада надпреварата кой пръв да се изкачи на върха. Те с готовност биха се отказали от някои преимущества – в пълно съзнание и с широко отворени очи – само и само да се придържат към някои свои си ценности и начин на живот.

В.: Ала сигурен ли сте, че се придържат към ценностите си? В състояние ли са да го сторят? Та нали голяма част от традиционните им добродетели – търпение, толерантност, хладнокръвие, чувство за хумор, добри обноски – са продукти на богатството и властта. Не съществува ли осезаема опасност, че заедно с богатството и властта ще си отидат и тези добродетели?

О.: Да, такава опасност съществува.

В.: Тогава защо не се паникьосват?

О.: Нали ви казах вече – паникьосват се, но много спокойно.

В.: Профсъюзите представляват ли реална опасност?

О.: Как да не представляват!

В.: Тогава какво предприемат англичаните?

О.: В английската история, както и в историите на всички народи има периоди, когато една или друга прослойка на обществото, дадена група или дори личност придобиват прекалено голяма власт. Това може да е Силната власт на духовенството, кралят, парламентът, бароните или индустриалците, може да е феодалната аристокрация, банкерите или духовенството. Тогава тази власт трябва да им бъде отнета. В Англия това се случва неизменно. В единия случай ще се води гражданска война, в другия – няма. Така че и проблемът с профсъюзите ще бъде решен. Вероятно, за жалост, без гражданска война. Една гражданска война поне би пооживила английската сцена.

В.: Как ще се бият те в гражданската война?

О.: Много, много спокойно.

В.: Няма ли опасност да надделеят някои екстремисти?

О.: Трудно може да се каже. Вероятно не. Англичаните като цяло са крайно умерени и страстни пацифисти, яростни поддръжници на златната среда. Но знае ли човек?

В.: Няма ли тогава опасност от диктатура или друг тоталитарен режим?

О.: Опасността е малко вероятна. Англичаните са прекалено навикнали да решават проблемите си на открити обсъждания. На тях им дай да не гласуват доверие, да пишат до редакции или просто да казват каквото си мислят. Освен това ще прогонят с подигравки всеки кандидат-диктатор. Когато руснаците прогонили царя, не настъпила демокрация, защото забравили да прогонят царските традиции. Или вземете Уганда. Постоянно повтаряме: „Там не може да има парламентарна демокрация, липсват им традиции“. Така и на нас ни липсват тоталитарни традиции. На Англия ѝ липсва тоталитарна практика. Англичаните не умеят да бъдат диктатори, роби, да се боят от властта или поне от полицията.

В.: При всички тези великолепни принципи и липса на тоталитарни традиции не съществува ли опасност страната да отиде по дяволите?

О.: Че тя нали тъкмо натам се е запътила. Но нека не забравяме, че англичаните обичат всякакви животинки – кучета, котки, дяволи. Така че повод за тревога няма.

За автора

Джордж Майкс (1912–1987) е роден в Будапеща като Дьорд Микеш и гради успешна журналистическа кариера до 1941 г., когато вестникът, за който работи, го изпраща за две седмици в Лондон да отрази Мюнхенската криза.

Майкс се влюбва в Англия и остава там за цял живот, за да се прослави като един от най-големите английски хумористи редом с Джером К. Джером и П. Г. Удхаус.

Неговият сатиричен стил е издържан изцяло в британската традиция, макар че той самият се надявал да не е толкова безобиден, тъй като прицелът на жилото му са самите англичани с техните неповторими чудатости. Ала жертвите на присмеха му го оценили толкова високо, че още първата му книга – „Как да бъдеш чужденец“ (в Англия, то се знае), излязла през 1946 г., до днес е преиздавана над 40 пъти в над 20-милионен тираж.