Измамният живот на възрастните (корица)

На 1 септември излиза от печат „Измамният живот на възрастните“, трепетно очакваният нов роман на Елена Феранте, спечелила милиони читатели от всички краища на света.

Измамният живот на възрастните” (превод: Иво Йонков, Изд. “Колибри”) е не просто вълнуващ роман за трудното съзряване, а поредната творба на загадъчната италианска писателка, приковаваща вниманието на читателя до последния ред. 


Книгите на Елена Феранте може да поръчате с 5% отстъпка, с промокод JASMIN5, от Ozone.bg тук.

* Промокодът JASMIN5 важи за всички категории продукти в Ozone.bg, освен електроника и вече намалени артикули.


Красивото личице на момиченцето Джована се е променило, погрозняло е, а самата тя се е превърнала в непокорна тийнейджърка. Поне така изглежда. Но така ли е наистина? И в какво огледало трябва да се погледнеш, за да разбереш какъв си? Джована търси новото си лице в два града, които се ненавиждат и се боят един от друг: горният, лъскавият Неапол, надянал красива маска, и Неапол на низините, средище на крайности и вулгарност. Девойката се лута между тези два града, но в нито един от тях не намира отговор на терзаещите я въпроси.

Измамният живот на възрастните

Елена Феранте

Две години преди да напусне дома ни баща ми каза на мама, че съм много грозна. Произнесе фразата полугласно, в апартамента, който родителите ми, тогава наскоро женени, бяха купили в Рионе Алто, на върха  на улица Сан Джакомо деи Капри. Всичко – пространството над Неапол, синята светлина на мразовития февруари, бащините ми думи – всичко сякаш се вкамени. А аз се плъзнах надолу и продължавам да се плъзгам навътре в тези редове, които сега искат да ми подарят една история. Но в нея всъщност няма нищо, нищо мое, нищо, което да е започнало наистина, или наистина да е стигнало до завършека си: единствено някакво безредие; и никой, даже пишещата в момента не знае дали това безредие съдържа вярната нишка на разказа, или носи само непонятно страдание, без надежда за избавление. 

Обичах много баща ми, той винаги беше нежен с мен. Притежаваше изтънчени обноски, изцяло отговарящи на финото му  тяло. Беше толкова слаб, че дрехите му изглеждаха с една мярка отгоре, но в моите очи това му придаваше неподражаема елегантност. Лицето му имаше деликатни черти, и нищо – проницателните очи с дълги мигли, носът с безупречни очертания, пухкавите устни – нищо не нарушаваше хармонията. Винаги се обръщаше към мен с весело изражение, каквото и да беше неговото или моето настроение, и не се затваряше в кабинета си – винаги работеше – докато не изтръгне от мен поне една усмивка. Радваха го най-вече косите ми, но сега се затруднявам да кажа кога точно започна да ги хвали, може би още когато бях две-тригодишна. Знам само със сигурност, че през детството ми водехме разговори от този вид:

    – Какви красиви коси, какво класа, какъв блясък, ще ми ги подариш ли?

    – Не, те са си мои.

    – Мъничко щедрост?

    – Ако искаш, мога да ти ги дам назаем.

    – Чудесно, и без това после няма да ти ги върна.

    – Вече си имаш свои.

    – Тези, които имам, съм ги взел от теб.

    – Не е вярно, лъжеш.

    – Провери: бяха много красиви и ти ги откраднах.

Аз проверявах, но на шега, знаех, че никога не би ги откраднал. И се смеех, смеех се много, забавлявах се повече с него, отколкото с майка ми. Вечно искаше нещо мое: едно ушенце, нослето, брадичката – толкова били съвършени, че не можел да живее без тях. Обожавах начина, по който се държеше с мен, не спираше да ми показва колко съм му нужна.

Естествено, баща ми не беше такъв с всички. Понякога, когато нещо много го увлечеше, възбудено придружаваше изтънчените аргументи с неконтролирани изблици на емоции. В други случаи обаче прекъсваше разговора и прибягваше до къси, изключително  прецизни фрази, толкова наситени, че никой не ги оспорваше повече. Това бяха двама бащи, твърде различни от онзи, когото обичах. Започнах да откривам тяхното съществуване на възраст около седем-осем години, когато го слушах да разговаря с приятели и познати, които понякога идваха у дома и водеха доста разпалени спорове по неразбираеми за мен въпроси. Обикновено оставах заедно с майка ми в кухнята и обръщах малко внимание на караниците им на няколко метра оттам. Но понякога, когато майка ми имаше работа и също се затваряше в своята стая, аз оставах сама в коридора да си играя или да чета, преди всичко да чета, защото баща ми четеше извънредно много, майка ми също, и аз исках да съм като тях. Не обръщах внимание на дискусиите, прекъсвах играта или четенето само когато внезапно настъпваше тишина и се разнасяха онези непривични за моя баща думи. Това беше моментът, в който налагаше волята си, и аз очаквах събирането да свърши, за да разбера дали отново е станал познатият ми баща, онзи с вежливия и сърдечен тембър.

Вечерта когато произнесе онази фраза току-що беше разбрал, че не вървя добре в училище. Това беше нещо ново. Още от първи клас винаги се учех добре и единствено в последните два месеца бях започнала да изоставам. Но родителите ми държаха изключително много на успеха ми в училище и при първите слаби оценки най-напред се разтревожи майка ми.

    – Какво става?

    – Не знам.

    – Трябва да учиш.

    – Аз уча.

    – Тогава?

    – Някои неща си спомням, други не.

    – Учи, докато не запомниш всичко.

Учех до изнемогване, но резултатите продължаваха да бъдат разочароващи. Точно в онзи следобед майка ми беше ходила да разговаря с преподавателите и се върна много огорчена. Не ме упрекна, родителите ми никога не го правеха. Ограничи се с това да каже: най-разочарована е учителката по математика, но каза, че ако имаш желание, ще успееш. После отиде да приготвя вечерята в кухнята, където след това влезе и баща ми. От моята стая дочух само, че му резюмира оплакванията на преподавателите, разбрах, че за да ме оправдае, изтъква промените по време на настъпилото юношество. Но той я прекъсна и с тон, който никога не използваше с мен – дори заговори на диалект, нещо напълно забранено в дома ни – си позволи от устата му да излезе онова, което със сигурност не би искал да излезе:

    – Юношеството няма нищо общо. Започва да прилича на Виктория.

Ако знаеше, че го чувам, никога не би говорил по този начин, толкова различен от нашето обичайно игриво лекомислие. И двамата смятаха, че вратата на моята стая е затворена, винаги я затварях, и не си дадоха сметка, че някой от тях я е оставил отворена. Така на дванайсет години разбрах от гласа на баща ми, приглушен от усилието да говори тихо, че се превръщам в неговата сестра, една жена, в която – бях го чувала да го казва още откакто имах спомени – се сливаха до съвършенство злобата и грозотата.

Тук би могло да ми се възрази – може би прекаляваш, твоят баща не е казал буквално: Джована е грозна. Вярно, не му беше присъщо да произнася толкова груби думи. Но аз се намирах в много деликатен период. Имах менструация от почти година, гърдите ми бяха прекалено видими и се срамувах, опасявах се, че воня, непрекъснато се миех, заспивах неохотно и се събуждах неохотно. Единствената ми утеха по онова време, едничката ми увереност беше, че той обожава абсолютно всичко в мен. Затова в момента, в който ме оприличи на леля Виктория, се усетих по-зле, отколкото ако кажеше: преди Джована беше красива, сега е погрозняла. Името Виктория в нашата къща звучеше като име на отвратително същество, което осквернява и заразява когото докосне. За нея знаех малко или нищо, бях я виждала броени пъти, но – и това е същественото – от онези случаи си спомнях само отвращението и страха. Не отвращението и страха, които тя е предизвикала лично в мен, нямах такъв спомен. Плашеха ме отвращението и страхът на моите родители. Баща ми винаги говореше с недомлъвки за сестра си, сякаш тя практикуваше срамни ритуали, които я опозоряваха, опозорявайки всички около нея. Майка ми обаче никога не я споменаваше, а когато баща ми се разбеснееше, дори се опитваше да го накара да млъкне, сякаш се страхуваше, че онази – където и да се намира – ще ги чуе и веднага ще хукне нагоре по Сан Джакомо деи Капри с големи скокове, въпреки дължината и стръмнината на улицата, че нарочно ще повлече след себе си всички болести от околните болници, че ще долети чак до шестия етаж на нашата къща, за да изпотроши мебелите, докато мята черни пиянски мълнии от очите си, и ще я шамароса, ако дори само се опита да протестира.  

Естествено, долавях, че зад това напрежение трябва да има някаква история с нанесени и получени обиди, но по онова време знаех малко за семейните превратности, а и преди всичко не считах онази ужасна леля за човек от семейството. В крехката ми възраст тя беше плашило, съсухрен профил, обзет от зъл дух, настръхнала фигура, спотайваща се зад ъглите на къщите, когато падне мрак. Нима е възможно тогава просто така, без никакви предисловия, да открия, че започвам да приличам на нея? Аз? Аз, която до онзи момент вярвах, че съм красива, и благодарение на моя баща смятах, че ще остана завинаги такава? Аз, която заради неговата нестихваща убеденост мислех, че имам великолепни коси, аз, която исках да бъда обичана, както той ме обичаше, както ме беше свикнал да вярвам, аз, която вече страдах, защото чувах и двамата ми родители внезапно да са недоволни от мен, и това недоволство ме разстройваше, засенчвайки всичко останало?

Изчаках думите на майка ми, но реакцията ѝ не ме утеши. Макар да мразеше всичките роднини на мъжа си и да се отвращаваше от зълва си, както се отвращаваме от пълзящ по голия ни крак гущер, не му отвърна с вик: ти си луд, между дъщеря ми и твоята сестра няма нищо общо. Задоволи се с кратки, неубедителни думи: какви ги говориш, не е така. И аз, там в моята стая, изтичах да затворя вратата, за да не слушам повече. После си поплаках тихо и престанах чак когато баща ми се появи да ми съобщи, че вечерята е готова.

Отидох при тях в кухнята със сухи очи, трябваше да изтърпя с поглед в чинията серия от полезни съвети за подобряване на успеваемостта ми в училище. После отново започнах да се преструвам, че уча, докато те се настаняваха пред телевизора. Изпитвах истинска болка, която не преставаше, нито отслабваше. Защо баща ми беше произнесъл онази фраза, защо майка ми не му възрази енергично? Дали недоволството им се дължеше на слабите ми оценки, или тревогата им нямаше връзка с училището, а се беше зародила кой знае откога? И той, най-вече той: дали произнесе онези лоши думи заради моментно разочарование от мен, или със своя остър поглед на човек, който знае и вижда всичко, беше разпознал отдавна белезите на моето съсипано бъдеще, на настъпващото зло, и това го обезсърчаваше, защото самият той не знаеше как да се отнесе към него. Цялата нощ бях отчаяна. На сутринта се убедих, че ако искам да се спася, трябва да отида и да видя какво е в действителност лицето на леля Виктория.

Още от/ за Елена Феранте

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук