Поредица „Световна класика“ на издателство „Колибри“ набъбва с още едно интригуващо заглавие: „Характери“ на Жан дьо Лабрюйер.

Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

„Характери“ (превод: Стоян Атанасов) е последната значима творба на френския ХVІІ век, наричан век на моралистите.

Тя продължава вече утвърдилата се традиция с творчеството на Ларошфуко, Молиер, Паскал, Лафонтен и много други.

Всички тези писатели се вдъхновяват от Монтеновите Опити от предишното столетие и размишляват върху човешките нрави. Всички те вярват, че в дълбоката си същност човешката природа е неизменна.

Писателите моралисти от ХVІІ век споделят със своите предходници от ренесансовия ХVІ век убеждението, че гръко-латинското наследство и християнската духовна традиция са проправили пътя, който те трябва да следват в изучаването и изобразяването на човешката природа.

По думите на преводача Стоян Атанасов портретите на Жан дьо Лабрюйер са събирателни образи в истинския смисъл на думата. Авторът описва нравствени недостатъци, без да обвързва своя морален песимизъм с обществено-политическата система. Колкото по-малко сме склонни да виждаме тези черти у себе си, толкова повече ги приписваме на трети лица.

Характери

Жан дьо Лабрюйер

I.

ЗА ТВОРЕНИЯТА НА ЧОВЕШКИЯ УМ

Всичко е казано вече, ние сме дошли твърде късно – седем хиляди години, откакто свят светува и умува. Що се отнася до нравите, най-красивото, най-доброто в тях е отминало; можем само да събираме остатъците от древните и от по-надарените съвременници.

2

Нека само да мислим и говорим вярно, без да се стремим да налагаме на другите своя вкус и своите възгледи; това би било непосилно начинание.

3

Да напишеш книга или да изработиш стенен часовник, е въпрос на умение: нужно е нещо повече от интелигентност, за да бъдеш истински писател. Качествата на един магистрат щяха да му донесат най-високо признание; в своите дела той бе опитен и компетентен човек: но публикува рядко посредствено съчинение върху нравите.

4

По-трудно е да си създадеш име с едно съвършено произведение, отколкото да прокараш някаква бездарна творба благодарение на изградения вече престиж.

5

Едно сатирично или изпълнено с факти произведение може да е посредствено; разпространяваш ли го тайно или на части, то ще мине за нещо прекрасно; публикуването му ще бъде пагубно за него.

6

Ако на повечето от съчиненията върху морала премахнем обръщението към читателя, посвещението, предговора, съдържанието, одобрението на цензорите, едва ли ще останат достатъчно страници, за да можем да ги назовем книга.

7

Има неща, които не търпят посредственост: поезията, музиката, живописта, красноречието. Какво наказание е да слушаш надутото изговаряне на сухо слово или тържественото декламиране на слаби стихове, изпълнявани с бездарна приповдигнатост!

8

Някои драматични автори имат слабост към дълги нанизи от помпозни стихове, които изглеждат силни, възвишени и изпълнени с велики чувства. Хората слушат жадно, с отворени очи и уста, мислят, че им харесва, и колкото по-малко разбират, толкова повече се възхищават: дъх не могат да си поемат, само току се провикват и аплодират. На младини смятах, че тези тиради са ясни и разбираеми единствено за актьорите, за зрителите от партера и балкона и за самите автори; пък аз, въпреки че напрягах цялото си внимание, не схващах нищо: но съм се лъгал.

9

Досега не сме видели няколко автори да създадат заедно шедьовър: Омир е написал сам Илиада, Вергилий  – Енеида, Тит Ливий  – Декади, а римският оратор  – своите Речи.

10

Изкуството съдържа момент на съвършенство, така както в природата срещаме и добри, и зрели неща. Онзи, който го усеща и цени, има перфектен вкус; мерилото на човек, комуто това убягва и който обича нещо друго, е несъвършено. Следователно има добър и лош вкус и да се говори за това е напълно основателно.

11

Сред хората се среща повече порив, отколкото вкус; или, по-точно казано, малко са онези, чийто ум върви ведно със сигурен вкус и вярно чувство за критичност.

12

Животът на героите е обогатил историята, тя пък е разкрасила техните постъпки: и не знам в крайна сметка кой на кого е задължен – историците на тези, които са им дали такъв благодатен материал, или великите люде на своите историци.

13

Много епитети – лошо хвалене: истинската възхвала е във фактите и в начина на тяхното представяне.

14

Талантът на писателя се състои в умението да назове точно и да онагледи ярко. Мойсей, Омир, Платон, Вергилий, Хораций стоят над останалите заради своята изразителност и образност: да пишеш естествено, силно и дълбоко, значи да казваш истината.

15

По отношение на стила би трябвало да се направи това, което бе сторено в архитектурата. Готическият стил, въведен от варварите за построяване на дворци и храмове, бе изоставен; върнахме се отново към дорийския, йонийския и коринтския стил. Това, което преди можеше да се види само по руините на Стария Рим и Древна Гърция, сега е на мода, изпъква на преден план по нашите портики и перистили. По същия начин писателят не може да постигне съвършенство или евентуално да задмине древните, ако не им подражава.

Колко века са изминали, преди познанието и изкуството на хората да се върнат към мярката на древните и да приемат простото и естественото!

Авторите от древността и начетените съвременници са наша храна: изстискваме ги, изтръгваме максималното от тях и пълним с това нашите произведения; а когато самите станем автори и добием самоувереност, надигаме се срещу тях, малтретираме ги, подобно на здравите и силни от кърмата деца, които бият своята дойка.

Един съвременен автор доказва, че ние превъзхождаме древните в две неща – в теорията и в образците: теорията той черпи от собствения си вкус, а образците – от произведенията си.

Той признава, че макар и да са неравностойни и да не съблюдават правилата, древните имат някои добри страни; той привежда цитати от тях, които са толкова хубави, че заради тях хората четат и неговата критика. Някои талантливи автори се обявяват в подкрепа на древните и против съвременните; но техните становища са съмнителни, тъй като творбите им следват до такава степен античния вкус, че те сякаш защитават собствената си кауза: затова ги и отхвърлят.