Този декември ще бъде пламенен с новата книга от популярната Колекция „Музи” на издателство „Емас” – „Фрида Кало и цветовете на живота”. Талантливата авторка Каролине Бернард с изключителния си усет към детайла пресъздава жизнен, автентичен портрет на една от най-вдъхновяващите жени в историята – и отправя взор не към иконата, а към жената, дишала, творила, обичала, страдала, с всичките ѝ белези и триумфи.  

Надали има голяма, уважаваща себе си книжарница в света, на чиито лавици да липсва албум с характерния, наситеноцветен портрет. Надали съществува човек в Европа и Америка, който да не е виждал екзотичното лице със сключени вежди и огромни черни очи.

          Фрида Кало. Може би най-известната латиноамериканка на всички времена. Художничката от Латинска Америка с най-скъпо продадената картина в света. Жената, за чието творчество са изписани хиляди страници.

             Днес.

          Но не и допреди 35 години. Европа и Америка откриват националната гордост на Мексико едва 30 години след смъртта ѝ. И научават за ежедневния, тих героизъм на нейния живот, живот, бликащ от енергия и желание въпреки болката, и физическа, и душевна, въпреки отрицанието на критиката, въпреки неописуемите удари на съдбата…

           На 17 септември 1925 г. едно осемнайсетгодишно момиче, изпълнено с искряща жизненост, бива пронизано от железния прът на тролея, с който пътува за вкъщи. Никой не вярва, че ще оживее, но съдбата е предвидила друго за нея. Окована в гипс и железен корсет, прикована за месеци към леглото, Фрида взема решението на своя живот: след като няма да може да следва медицина, да се посвети на рисуването. И започва… макар и в легнало положение. За да продължи до края на следващите трийсет години на своя кратък житейски път.

            Трийсет години живот, в който няма момент на еднообразие, няма момент без съзидание, без тъга или радост. Трийсет години, 28 от които свързани с най-великия творец на Мексико – Диего Ривера. Мъжът, обсипвал я с най-нежна любов, но донесъл ѝ и най-дълбоката мъка. Геният, прозрял таланта и оценил личността, когато критиката гледа отвисоко на нейните на пръв поглед наивни рисунки. Защото Фрида Кало, неговата съпруга, не спазва никакви правила и не следва никакви течения. Тя следва своите виждания, това, което ѝ диктуват нейното въображение и нейните наблюдения. Претворява в образи и автопортрети своето душевно състояние. Макар да носи само четвърт от кръвта на местното население, Фрида Кало остава вярна на своята родина с нейната ярка образност и неповторими цветове. Съчетала дълбоко в себе си дисциплината, издръжливостта, целеустремеността на Севера, наследени от бащата германец, с емоционалността и импулсивността на Юга, наследени от майката испано-индианка, тя се чувства и остава мексиканка почти до фанатичност, дори в своето облекло, отличаващо я навсякъде по света.

            В своя роман „Фрида Кало и цветовете на живота” Каролине Бернард, позната ни от романите „Рандеву в „Кафе дьо Флор” и „Музата на Виена”, следва хода на събитията в живота на тази голяма жена, отразявайки както пътя на нейните картини от преживяването до платното, така и събитията в нейния изпълнен с любов и разочарования свят. Основаващ се на някологодишни проучвания и написан с много „цвят”, романът стана бестселър с излизането си и не слезе от най-престижната класация в Германия, тази на списание „Шпигел”,  в продължение на повече от 12 месеца.

Фрида Кало и цветовете на живота

Каролине Бернард

Изневярата

Годината едва бе започнала. Фрида се чувстваше щастлива и уравновесена както никога досега. Решението да загърби стария си живот за няколко месеца се бе оказало правилно. Запъти се към двореца „Кортес“ в приповдигнато настроение. Рано сутринта беше рисувала, после се затвори в огромната кухня на семейство Моро и приготви тортили с пилешки гърди и сладко-кисел сос от чили, както и палачинки с пресни ягоди. Повдигна избродираната салфетка и вдъхна дълбоко изкусителния аромат на тортилите. Днес се бяха получили особено добре.

           Носеше в кошницата и чаша от шлифовано синьо стъкло, специално купена за Диего от пазара. Както винаги бе добавила любовно послание. Когато нямаше друго подръка, пишеше върху използвани пликове. И днес стана така. „Диего, любов моя, не забравяй, че щом завършиш фреските, ще се обичаме завинаги. Твоята Фрида.“ Отдолу имаше отпечатък от начервените ѝ устни. Беше доволна от себе си.

         Отдалеч видя ярките стенописи по аркадите и въздъхна облекчено. Отвътре сградата изглеждаше много по-жива и въздушна, отколкото отвън с тази фасада без прозорци.

Поздрави с кимване Емилиано Сапата – Диего му беше отредил почетно място в една от нишите на партера. Водачът на Мексиканската революция бе вдигнал пушката към небето, в другата ръка стискаше сабя. Диего бе правил и други негови портрети, веднъж даже на бял кон.

              – Краката на коня не са истински, изглеждат ужасно тромави – каза му тогава Фрида.

              – Нарисувай ги – предложи ѝ той, тя направи скица и той я прие.

              Бързо изкачи стълбата, мина покрай картините, изобразяващи испанското владичество, и стигна до любимото си произведение – захарната фабрика. Брадат испански завоевател на кон подкарваше мексиканци с камшик. Лицата на облечените в бяло работници не се различаваха ясно, но движенията им излъчваха човечност, която винаги трогваше Фрида. Възхищаваше се на Диего за умението му да възвърне достойнството на потиснатите. Гореше от нетърпение да го види. Все още усещаше милувките му от сутрешното им любене.

            Качи се на втори етаж и огледа скелето. Диего не се виждаше никъде.

           – Виждал ли си Диего? – обърна се тя към един минаващ работник.

           Мъжът безмълвно поклати глава и се отдалечи бързо.

           Странно. Обикновено мъжете с удоволствие си бъбреха с нея. Днес беше пусто.

            Фрида мина под скелето и се запъти към стаичката, където съхраняваха инструменти и принадлежности за рисуване. И тогава го видя. Диего стоеше насреща ѝ и си вдигаше панталона. Индианката зад него тъкмо си закопчаваше блузата. Тя забеляза Фрида, изгледа я предизвикателно и се отдалечи, поклащайки бедра.

             Фрида се вцепени. Изведнъж се почувства празна. Задоволството от живота, което я окриляше допреди минута, мигом изчезна. „Значи е възможно да го прави едновременно – помисли си механично тя. – Аз стоя пред картината му, възхищавам му се, спомням си как се любихме сутринта, а той се люби с друга. Как можах да повярвам, че като се ожени за мен, ще престане да мисли за други? Боже, каква глупачка съм! Сляпа идиотка!“

             – Това няма значение, Фрида – проговори Диего.

              – За теб навярно няма, но за мен има. – Сама се учуди колко овладяно прозвуча гласът ѝ. Искаше да е силна. В никакъв случай не биваше да разголи чувствата си тук, където всички ги виждаха, така щеше да се почувства още по-унизена. Изпита диво желание да се нахвърли върху него с юмруци и да му издере очите, ала не събра сили. Мислеше единствено за рухването на своя свят, на илюзорните ѝ представи за брака и за любовта на Диего.

              Без да каже дума, тя остави кошницата, завъртя се рязко и си тръгна.

              Потърси убежище в просторната градина на семейство Моро. „Няма да плача – заповяда си. – Гордостта ми не го допуска.“ Сцената, на която бе станала неволна свидетелка, прогори сърцето ѝ. Диего изглеждаше толкова смешен със сваления панталон. „Недостойна гледка“ – заключи гневно тя. Погледът на индианката обаче я улучи болезнено. В очите ѝ светеше триумф. Незнайно как, но Фрида разбра, че това не се случва за първи път. Онази индианка не беше единствената, с която Диего ѝ изневеряваше. Сигурно бе спал с всички модели, които стояха полуголи пред него в предписаните им пози. Зяпаха го в устата и се гордееха, че прославеният мексикански майстор ги увековечава в картините си. Спомни си какво ѝ беше казала Тина при първата ѝ среща с Диего: „В това помещение надали има жена, с която Диего да не е спал.“

              Тогава не послуша предупрежденията ѝ. Затвори си очите и за многото американки, студентки по изкуство и колекционерки, за които една нощ с известния Диего Ривера беше задължителна част от програмата на пребиваването им в Мексико. Колко жени със зачервени бузи и блеснали очи бе заварвала в ателието му! Колко скрити погледи, потиснато кискане или стонове, когато минаваше покрай работното му място! Защо отказваше да го забележи, нима не беше очевидно? Беше сляпа и наивна до непоносимост. Това прозрение се оказа много по-болезнено от изневерите на Диего. Не виждаше очевидното, защото не желаеше да го види. Бе предала един важен принцип в живота си, без който не можеше да оцелее – не и с изтерзаното си тяло. Не беше останала вярна на себе си и сега предателството си отмъщаваше. Не бе в състояние да предотврати изневерите на Диего, но все още имаше сили да спре да лъже себе си.

            Заболя я, но си призна, че е живяла с фалшиво чувство за сигурност. То не съществуваше. Ставаше сигурна само когато разчиташе единствено и изцяло на себе си. Изпълнена с отчаяние, Фрида се удари с юмруци по бедрата. Прониза я болка. За съжаление физическата болка не бе в състояние да прогони болката в сърцето.

Още вдъхновение от Колекция „Музи“