Авторката на носителя на приза „Young Adult Fiction” на Goodreads за 2016 г. „Сол при солта” – Рута Сепетис – се завръща на български език с нова стряскаща и едновременно с това вдъхновяваща история за Испания под диктатурата на генерал Франко – „Фонтани на мълчанието” (Изд. „Сиела“).
Книгата може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.
Годината е 1957 и Гражданската война продължава да хвърля злокобната си сянка върху Испания.
Политиката на генерал Франко и могъщата католическа църква са създали общество, в което жените са малко повече от притежание, медицинската грижа е крайно недостатъчна, а симпатизантите на републиканците – опоненти на Франко – откупват политическата си вина с робски труд. Страх и бедност са завзели улиците.
Независимо от това знойното испанско слънце привлича чуждестранни бизнесмени от богати държави като Америка с обещанието за безоблачно време, хубаво вино и екзотика. Луксозният хотел „Кастеяна Хилтън” в Мадрид има особена притегателна сила за американските туристи. Младата испанка Ана, която работи като камериерка в него, се запознава с Даниъл – син на петролен магнат от Тексас, който се стреми към печалба от новите политики на диктатора.
За разлика от баща си, Даниъл – с помощта на своя фотоапарат – се заема със задачата да покаже грозното лице на Испания, което режимът се опитва да укрие. А новозародилото му се приятелство с Ана бързо прераства в любов. Но действията на двамата млади заплашват крехката сигурност не само на семейството на Ана, но и на всички около тях. И когато Даниъл прави снимка, която никога не е трябвало да съществува, той е притиснат в ъгъла и поставен пред трудно решение, което ще определи съдбите на двамата за десетилетия напред.
Наситен с неочаквани обрати, „Фонтани на мълчанието” разкрива мрачната и проядена сърцевина на Мадрид под яркото испанско слънце. Базирана на исторически събития, нежна и тъжна, книгата на Рута Сепетис остава с читателя дълго след отгръщането на последната страница.
Фонтани на мълчанието
Рута Сепетис
Ана изважда картата от джоба на престилката си и прочита името на госта, чийто апартамент трябва да почисти:
Даниъл Матесън.
Тя чука леко на вратата. След като не чува отговор, отключва вратата и влиза в апартамента.
Топлина. Спокойствие. Климатичната инсталация е изключена и вратата на балкона е отворена. Прозрачната перленобяла завеса се вее на горещия вятър.
Освен лед, повечето гости искат стаите им да бъдат охлаждани. Но този гост не е като тях. Той явно предпочита горещия сух дъх на Мадрид, който изпълва просторния апартамент. Дрехите му не са прибрани в чекмеджетата, нито в гардероба. Те висят от отворените куфари на пода сред останалите неща, които е използвал по време на пътуването. Върху масичката има купчини от вестници и списания. „ЛАЙФ“ – името на едно от списанията – привлича вниманието на Ана. До една от купчините е поставена жълта кутия с етикет „Крушки за светкавици“, а фирмата производител е „Дженерал Илектрик“.
Гостите на хотела носят със себе си всякакви скъпи вещи. Един мъж от Илинойс работи в компания, която се нарича „Зенит“. Той има „транзистори“ в различни цветове. Всеки от тях е толкова малък, че може да се побере в джоба на панталона му. Музикантът, чиято стая е в другия коридор, е дошъл с монтиран в куфарче грамофон. По какъв начин изкарват тези хора парите, с които си купуват подобни неща? Малката порция на предястието от омар в менюто на хотела струва повече, отколкото мнозинството от испанците изкарват за няколко месеца.
– Те често оставят храната недокосната върху подноса – казва Ана на брат си Рафаел.
– За тях тук не е скъпо – обяснява ѝ той. – Американците получават „минимална надница“ от един долар на час. И това е най-ниското заплащане. Представяш ли си? – Рафа се навежда към Ана. – Богатите американци са щастливи. Те не са гладни. Пъхни един омар в джоба си за мен – добавя той и кимва заговорнически на Ана.
Ана се смее на шегата на брат си. Хулия, по-голямата им сестра, не се смее. Тя се тревожи. Когато не държи бебето си, стиска ръцете си в скута си.
– Вече сме пет гърла за изхранване – казва Хулия. – Никой не може да си позволи да си загуби работата.
Ана обича работата си и часовете по английски, както и царящата в хотела приятна американска атмосфера. Тя не би понесла да я загуби. Но Рафа е прав. Повечето от гостите на хотела не знаят какво представлява гладът, нито жаждата за живот.
Нейното семейство познава и едното, и другото.
Върху един стол лежи списание. От страницата, на която е отворено, едно американско семейство гледа към Ана. Ана оставя кърпите на масичката и взема списанието в ръце.
Американските момичета са с къси чорапи с рипсени маншети и обувки в черно и бяло. Те се взират в снимки на музикантите, които изпълняват рокендрол – музика, смятана за неприлична в Испания. Какво би станало, ако испанските момичета тръгнат по улиците, облечени с панталони? Дали ще бъдат арестувани? Дали неомъжените жени в Испания някога ще получат правото да притежават паспорти?
Ана мечтае да напусне Испания. Всичко, което е извън пределите на страната, е недостъпно за семейства като нейното. Вече няколко десетилетия Франко смята, че външното влияние ще унищожи праведността и идентичността на Испания. В Испания железопътните релси са по-широки от релсите в останалата част на Европа, за да бъде предотвратено придвижването на нежелани влакове през нея.
– Тъй като Испания се нуждае от чуждестранни инвестиции, Франко даде разрешение за създаването на този американски хотел – твърди Рафа. – Ay, замък заамериканци в Испания – смее се той.
Това наистина е така. След години на изолация някои индустрии от Америка навлязоха в Испания – туризмът, филмовата индустрия и нефтената индустрия. Американците отсядат в „Кастеяна Хилтън“. „Хилтън“ обаче има не само стаи и апартаменти, но и офиси. Английският на Ана е добър. След като работи две години като камериерка, тя може да кандидатства за някаква друга длъжност. Секретарските в търговския отдел пътуват с мениджърите из цяла Испания. Момичетата излизат извън Мадрид.
В ключалката се превърта ключ и в апартамента влиза млад тъмнокос мъж. Ана и мъжът подскачат стреснато. Списанието пада на земята.
– Добър ден, señor – поздравява Ана госта, спазвайки правилата.
Мъжът държи в ръцете си фотоапарат. Той оглежда нервно стаята. Дрехите му са различни от дрехите, които Ана е виждала в списанията. Повечето американци са спретнати и елегантни. Това момче е красиво, но е размъкнато. Косата му стърчи на всички страни. Тихият му глас нарушава тишината
– Lo siento. No era mi intención asustarte.
– Не ме уплашихте – отвръща Ана, усмихвайки се.
– О, ти говориш английски – изрича тихо мъжът.
– А Вие говорите испански много добре, señor. Испанският Ви обаче не е от Испания. Може би е – Ана замълчава за миг, – от Мексико?
В ъгълчетата на устата на момчето се появява едва забележима усмивка.
– От Тексас е. Вероятно е заради акцента ми. Майка ми е испанка. – Той сочи към вратата. – Апартаментът на родителите ми е в другия край на коридора – добавя и докато се опитва да приглади рошавата си коса, Ана забелязва, че ръкавът на ризата му е съдран.
Той оставя фотоапарата на масичката и се навежда, за да вдигне списанието от пода. Ана го изпреварва.
Тя усеща погледа му върху себе си, докато слага на масата списанието и вдига кърпите от нея.
– А, да. Семейство Матисън от Далас. Пристигнахте вчера. Добре дошли в „Кастеяна Хилтън“, señor. Надявам се, че се чувствате добре.
– Да, госпожо.
Вместо „захарче“ или „кукло“ той я нарече „госпожо“, което е почтително обращение, а не ласкаво. Ана поглежда към младия мъж. По-голяма е от него с не повече от две години.
– Родителите ми идвали ли са да ме търсят в апартамента? – пита тихо мъжът.
– Не, señor.
Раменете на Даниъл се отпускат облекчено.
Почукване по вратата. Сините очи на Даниъл се ококорват и той доближава пръст до устните си, давайки знак на Ана да мълчи. Ана стои неподвижно, обърната с лице към него, и стиска кърпите в ръцете си.
Чукането се повтаря, следвано от женски глас.
– Даниъл, върна ли се?
Даниъл поглежда към Ана и поклаща глава. Устите му оформят думата „не“, последвана от срамежлива усмивка.
Ана едва се сдържа да не се изсмее. Тя не харесва златната коронка върху един от задните си долни зъби.
– Може би е оставил радиото включено – изрича мъжки глас.
– Радиото? – прошепва Даниъл.
Ана сочи към апарата. Даниъл се навежда, включва радиото и намалява звука. Той мирише… хубаво.
След малко Даниъл доближава ухо до вратата.
– Мисля, че си тръгнаха – изрича тихо той и издишва дълбоко, за да се успокои. – Извинявам се. Опитвам се да избегна срещата с родителите си.
– Виждам – отвръща Ана, смеейки се, преди да отнесе кърпите в банята.
Телефонът започва да звъни.
– Пфу, родителите ми сигурно се опитват да се свържат с мен по телефона от апартамента си.
На Ана ѝ се иска да бъде разговорчива – да разбере защо той избягва родителите си, – но се сеща за предупреждението на сестра си.
– Нуждаете ли се от нещо, señor? – пита тя Даниъл.
– Не се нуждая от нищо. Благодаря ти за помощта. – Даниъл замълчава, взирайки се в нея. – Английският ти е по-добър от моя испански. От Мадрид ли си?
Ана го поглежда в очите, усмихва се и го излъгва:
– Sí, señor, от Мадрид съм.
Когато за първи път отидох в Испания – беше през 1955 година, – се почувствах потиснат от жестоките репресии. Значи, беше вярно. Всеки внимаваше какво говори и какво прави и никой не смееше да се забавлява.
УИЛЯМ У. ЛЕФЪЛД, вицеконсул на САЩ в Билбао (1955 – 1957)
Откъс от интервю, април 1994 г.
Сборник от интервюта на служители от Държавния департамент на САЩ
Асоциация за дипломатически изследвания и обучение
Арлингтън, Вирджиния, www.adst.org
Още от/ за Рута Сепетис
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.