Излезе дългоочакваната автобиографична книга „Един живот за киното“, подписана от всепризнатия режисьор, сценарист и продуцент, носител на пет награди „Сезар“ и още много отличия – Жан-Жак Ано. Книгата е написана в съавторство с Мари-Франсоаз Льоклер.

---

Книгата може да поръчате с промокод за читателите ни и 5% отстъпка от Ozone.bg тук.

---

Животът в киното е разказан от първо лице в тази изумителна книга (превод: Владимир Атанасов, Георги Ангелов, Красимир Петров, Изд. „Колибри“). Ненадминат техничар, който винаги е в крак с новите технологии, Жан-Жак Ано започва кариерата си в рекламата, където бързо се превръща в звезда, впечатлила дори жив класик като Франсоа Трюфо.

Когато стига до голямото кино, триумфира още с дебюта си – през 1976 г. Победа с песен на уста му носи „Оскар” за най-добър чуждоезичен филм. След това почти всички проекти на този неуморен пътешественик ще го отвеждат в четирите краища на света – до Кот д’Ивоар, Канада, Аржентина, Испания, Кения, Италия, Шотландия, Виетнам, Тунис…

Темите на филмите му са различни, но посланията им са универсални, защото великите произведения на изкуството са породени от велики мечти. Резултатът: Ано безспорно е най-световният от френските режисьори.

Един живот за киното

Жан-Жак Ано, Мари Франсоаз Льоклер

Раждането на една страст

Роден съм в болницата на Жювизи сюр Орж на 1 октомври 1943 г., а израснах в парижкото предградие Дравей (департамент Есон). Бях единственото, закъсняло и драгоценно дете на Пиер, служител в железниците, и на Мадлен, секретарка в дирекция. Живеехме в къща с основи от дялан камък – основите бяха много важни! – и сутерен, който беше мое владение, с изход към градината. Жилището ни беше скромно, спокойно, добре подредено, донякъде невзрачно – подобно на много други, строени в предградията след войната.

Бях самотно, тихо, любознателно дете, което се разпалваше при поредното увлечение. Указателят на железниците например. Професията на баща ми ни предоставяше улеснения при пътуването с влак и щом ни останеха три свободни дни, веднага заминавахме нанякъде. Бяхме пребродили цяла Франция и аз всеки път изучавах маршрута, разписанието, смяната на влаковете и за тези неща нямах равен! Скоро това ми се видя недостатъчно и започнах да събирам документи за местата, които бяхме посетили, с изрязани от списания снимки, а след като навърших 7 години, със снимки, които самият аз бях правил. В папките имаше сведения от областта на геологията, географията, историята… с една дума, вече избирах места за заснемане на филми!

За седмия ми рожден ден получих фотоапарат „Браунинг“, но прибягвах до него пестеливо, защото лентите бяха скъпи. До такава степен, че когато веднъж мама ме помоли да снимам нея и баща ми, аз отвърнах: „Няма, аз снимам само красиви неща!“. Двамата първо се засмяха, после започнаха да настояват, но аз не отстъпих. Изобщо. Все пак не можеха да претендират, че могат да съперничат на църквата в Сент Пазан (департамент Лоар Атлантик), първия обект от „Общо описание на малко известните църкви във Франция“, с който се бях захванал! Да не говоря за стенописите в „Сен Савен“ и за разпятията в Бретан!

Магическото изкуство на братовчеда Рьоне

Киното много скоро се превърна в част от моя свят. Това ставаше в неделя, в „Дравей Палас“. Беше същинско чудо. Ала седмото изкуство ме привлече истински чрез братовчеда Рьоне. Митичен персонаж, образец и в същото време ужасът на моето детство. Беше син на медникар и начална учителка, по-голяма сестра на мама. Приет бе в Политехниката, в Училището за изкуства и манифактура и в Минно-геоложкия институт. Спрял се бе на специалността аеронавтика. Мама, която се надпреварваше със сестра си, държеше нейният Жан-Жак на всяка цена да постигне същото, ако не и нещо повече. Не приемаше дори мисълта, че нейният син може да бъде втори в класа: трябваше непременно да стигна по-далече от братовчеда Рьоне! При това въпросният братовчед пътуваше непрекъснато, беше си купил камера „Пайар“, върха на 8-милиметровите. Когато отидехме у тях, а това ставаше два пъти в годината, спускаха завесите и следваше прожекция. Още си спомням едно „Циганско лято в Канада“ с обилие от жълтеещи листа, което ме изуми. Представете си мечтите на хлапе от онова време с произход като моя в сравнение с братовчед, който се завръща от далечни страни и умее да прави вълшебства като онези, които гледах в „Дравей Палас“!

Жан-Пиер, другият ми братовчед по бащина линия, бе получил за 15-ия си рожден ден 9,5 мм камера „Пате“ и също снимаше кратки филми. Така моето удивление се удвои. Постепенно започнах да си давам сметка, че киното е нещо съвсем реално. Просветлението дойде един четвъртък, когато навърших 8 години. Баща ми беше абониран за „Животът на железниците“, а аз – за „Списанието на Мики“, в което се прехласвах по комикс адаптацията на „Война за огъня“. Въпросната сутрин пощальонът остави в кутията моя „Мики“ и голям жълт плик с годишен каталог на „Одеон Фото“ – едно от най-реномираните парижки списания за фотография, където майка ми бе направила своя дебют. Преди още да се зачета в „Мики“, прегледах каталога и какво да видя накрая? Чудните камери на моите братовчеди, 8 и 9,5 мм и дори една 16 мм! Когато мама се прибра да обядваме заедно, аз ѝ съобщих, че намерението ми е един ден да правя кино.

Тя не реагира; когато се отнасяше за мен, ѝ бе необходим далеч по-голям дразнител, за да бъде извадена от релси. Отиде до най-близката книжарница, обясни на продавачката току-що откритото от мен призвание и се абонира за сп. „Авенир“, което публикуваше във всеки брой подробни описания на всякакви обучения, специалности, поприща и приблизителните възнаграждения за една или друга професия. Година по-късно излезе брой, посветен на свързаните с киното професии. Първата работа на мама бе да го прелисти, да сравни възнагражденията, но сумите ѝ се сториха толкова грамадни, че се обади в редакцията на списанието, за да поправят печатните грешки. След като ѝ обясниха, че грешка няма, тя съвсем се обърка. Допита се до приятелките си, които в един глас възкликнаха: „Колко жалко, такъв добър ученик!“. Това я накара да изпадне в жестоки колебания: когато имаш шанс синчето ти да е отличник, в никакъв случай не бива да го насочваш към несигурни професии, които при това не са дотам почтени. За нея всичко това намирисваше на измама. От друга страна обаче, искаше на всяка цена да ми достави удоволствие. Тя си отбеляза названието на най-престижното училище – ВИК (Висш институт за кинематография), и по телефона уреди среща с директора Реми Тесоно.

ВИК на 9 години?

И така, в четвъртък сутринта се запътихме за срещата. Бях с къси панталонки и чорапи и отчаян, че ластикът на един от тези проклети чорапи се беше разхлабил и той непрекъснато се смъкваше надолу. Мислех си, че така ще направя много лошо впечатление на директора на ВИК. Тъй или инак, ние се озовахме на „Шанз-Елизе“, в кабинета на прочутия директор. Той изобщо не погледна към мен и зададе на майка ми няколко въпроса от рода на „Какво накара вашия син да избере киното?“. Тя даде някакви обяснения, които той си записа, и неочаквано запита за възрастта на кандидата. Мама се обърна към мен и каза: „На 9 години е“. Директорът: „Той ли иска да се занимава с кино?“. Мама, невъзмутимо: „Да, да. Имайте предвид, че той е много последователен“. Директорът избухна в смях и натисна някакво копче. Зад мен се появи една дама, на която директорът ни показа като някакви редки птици. Дамата любезно ме заразпитва. Казваше се г-ца Никола и щеше да изиграе важна роля в живота ми.

Майка ми изобщо не схвана комизма на ситуацията и продължи да настоява. Директорът все пак я предупреди, че повечето студенти са учили три или четири години след зрелостния изпит, но това изобщо не ѝ направи впечатление. Той обясни: „Киното е съчетание от литература и техника, от изкуство и индустрия. Ето защо той трябва да изучава литература и точни науки“.  – „Отлично“, съгласи се майка ми и си записа всичко. Г-н Тесоно препоръча зрелостен изпит А’ (латински, гръцки), след това училището „Вожирар“ и едва тогава да кандидатствам във ВИК. Програмата щеше да бъде изпълнена точка по точка.

Вманиачено хлапе

След завършването на началното училище имах късмета да мина успешно изпита за лицея в Монжерон, един от трите или четири „водещи“ във Франция, където на учениците се предлагаха всякакви дейности в рамките на задълбочени изследвания в областта на педагогиката. В киноклуба един чудесен младеж на име Клод Бейли ни представяше всяка седмица филм от кинокласиката. По-късно той стана главен редактор на списанието „Авансен“ и председател на Синдиката на кинокритиците. Благодарение на него желанието ми прерасна в увереност. Бях толкова непоколебим, че научавах едва ли не наизуст енциклопедиите за любители, брошури, посветени на монтажа, на кадрирането, на цветовете, на контраста, на лабораторната работа и на специалните ефекти.

С моята камера 8 мм марка „Кристен“, която впрочем все още пазя, започнах да правя „мои“ филми и си спомням, все едно е било вчера, деня, когато отидохме в „Одеон Фото“ да купим моя пръв прожекционен апарат. Бях на 11 години. Кутията имаше особена миризма на кинолента. Помня също така колко плаках, защото апаратът се оказа дефектен и двата филма на Чаплин, дадени като премия, бяха издраскани още при първата прожекция.

Тази камера и апаратът ме отнесоха в страната на чудесата. След часовете не се шляех със съучениците, а бързах да отида при моето кино. Бях си изработил плот за монтаж и часове наред размишлявах как да разположа различните планове, какво да изрежа, кое да залепя и прочие. На 15 години озвучавах моите филми с помощта на магнетофон. Бях като вманиачен. Три години преди да завърша, предизвиках миниреволюция в класа, като обявих, че имам намерение да стана „главен оператор на късометражни филми“.

Много скоро по примера на братовчедите започнах да организирам прожекции у дома: отначало двайсетина диапозитива, а след това филма. Представленията бяха платени и аз дори бях приготвил билети, които подпечатвах. До такава степен се бях увлякъл, че дори исках да имам машинка за перфориране, каквато бях видял в метрото, и мама сериозно се зае да ми набави такава.

Мисля си, че никога не бих могъл да се отблагодаря на моите родители за подкрепата, която ми оказаха. Правилата бяха ясни: „Ако вземеш изпита, ще получиш вариообектив. Ако получиш висока оценка, ще получиш и филтрите към него“. По този начин смених камерата „Кристен“ с модел „Ерксам“, сетне с „Пате“ 16 мм с професионален статив. След зрелостния изпит през 1962 г. кандидатствах в училище „Вожирар“ и се класирах първи, може би защото нямаше особена конкуренция.

За Жан-Жак Ано

Жан-Жак Ано е един от малкото европейски режисьори с международна кариера, която обхваща повече от пет десетилетия. Едва 9-годишен, той заявява на майка си, че ще бъде кинорежисьор и нищо друго.

Целта отдавна е постигната и някои от филмите му – Името на розата, Мечката, Любовникът, Седем години в Тибет, Братята тигри, са любими на милиони зрители по целия свят. Жан-Жак Ано е и забележителен режисьор на актьори, уловил таланта на някои от най-великите, от Патрик Дьовер до Шон Конъри, от Брад Пит до Рейчъл Вайс.  

През 2018 г. Ано режисира Патрик Демпси в телевизионна адаптация на бестселъра на Жоел Дикер Истината за случая „Хари Куебърт“. Същата година излиза неговата автобиография Един живот за киното, написана в съавторство с Мари-Франсоаз Льоклер.

Жан-Жак Ано е почетен председател на тазгодишното издание на Международния кино-литературен фестивал Синелибри. Премиерата на книгата ще се състои на 24 октомври в кино „Люмиер Лидл“.