– Има различни начини да преживеем тези времена, Дабълдик, и мисля, че един от тях е формата, която приема историята, разказвана от нас.
Това твърди един от героите на романа „Пролет“ на Али Смит (вероятно и самата му авторка не е безразлична към подобна мисъл).
Някои критици сравняват Смит с Фокнър, Джойс и Улф. Други отвръщат, че това сравнение може да „издържи“ само защото е „добра, много добра“. Че Али Смит е прекалено оригинална, за да бъде сравнена с някого.
Писането ѝ се отличава с политическа и социална чувствителност, както и със силно експериментален дух. Все пак това е автор, написал и роман в две части, които могат да се четат в произволен ред и също така на произволен принцип се разпространяват по книжарниците – във всяка можеш да попаднеш само на една от частите, за да се наложи… да търсиш (във всякакъв смисъл). Автор, когото окичват с прозвището шотландският боец в днешната англоезична литература, както и
„Нобеловият лауреат на Шотландия в режим „очакване”.
Когато, преди години, е поканена да изнесе серия от лекции в Оксфорд, Али Смит предлага на слушателите си размисъл за изкуствата и умението да се разказват истории, за любовта и паметта, за времето и смъртта.
Това получаваме и сега. Фикционалната рамка на тетралогията ѝ „Сезони“ е побрала тези и много други теми. А ние разгръщаме „Пролет“ за едно, както твърди във възторженото си ревю The New York Times, „пролетно почистване в стил Али Смит“.
По повод на предишен, награден за експерименталната си структура роман, шотландската писателка споделя, че е вдъхновена от… фреските. От това, че на повърхността си имат един образ, но под него лежат много, невидими слоеве. И решава, че иска да пише така – да има пластове от наративи. И пластове от казани и неказани думи. Колко хубаво, че все още пише „наслоявайки“, в тази „Пролет“, която е натежала от цветове – от препитащи се сюжетни линии, от препратки към други изкуства, дори от (горчив за преглъщане) политически дискурс.
Българската ѝ преводачка (на „Есен“, „Зима“, „Пролет“, както и, надяваме се, на престоящото „Лято“) – Паулина Мичева, споделя, че въпреки мрачния фон на световните събития, третият роман от поредицата „Сезони“ е побрал най-много емпатия към хората и най-много надежда. Вижда текста като „колаж от събития, колаж от отношения“, а на политическия, глобален фон, открива много културна памет, много пластове, изкуство и литература.
Писателят и журналист Алекс Престън, в ревю за британския вестник „Обзървър“, нарича „Пролет“ „необикновен мета-роман“ и изтъква:
„Има толкова много да се каже за този сияен, щедър роман, изпълнен с надежда…
Целият този богат материал се усилва от ехото и резонансите, които барабанят между „Пролет“ и нейните предшественици. Смит винаги е била дълбоко морален писател, но в тази поредица от романи тя прави нещо повече от проста дисекция на беззаконията на своята епоха. Тя ни осветява диря през кошмара“.
Повествованието следва няколко сюжетни линии, които от време на време майсторски се преплитат и предизвикват неочакван обрат. Особено любопитно е изграждането на персонажите, чиято дълбочина и всеобхватност, парадоксално, не зависи от натрупването на описания на външни черти, вътрешни монолози и речева характеристика.
Основният носител на промяната, на надеждата, на посланията на Смит дори, е 12-годишно момиче, за чиято външност не знаем нищо. Колко въздействащи главни герои познавате, чиито черти не са описани? Според критикът на The New York Times Ребека Макай „това не би трябвало да работи. И все пак функционира блестящо“.
Някои от героите на Али Смит са жестоки и в същото време раними, безкрайно крехки – иска ти се да ги прегърнеш. Други са уязвими (малки на възраст или принадлежащи към „малки“, малцинствени групи), но невъобразимо твърди и смели в устрема си, в правотата и правото си на свобода.
Режисьорът, когото срещаме на перона на забутана гара в Шотландия (докато води диалози с въображаемата си дъщеря и получава отговори от мъртвата си приятелка) – Ричард „Дабълдик“ Лийз , смята, че истории за разказване няма, че е загубеняк, изгубил смисъл и ориентир в живота си. И все пак успява да ни разкаже историята на поета Райнер Мария Рилке и писателката Катрин Мансфийлд по необикновен начин, изтръгвайки я от пошлия филмов проект, който са му поръчали и подарявайки ни мисълта за творците „авантюристи“.
Поредицата „Сезони“ е и фина плетеница от връзки между изграждащите я романи, както и вътрешни за всеки текст. В лабиринта от теми, наративи, образи и герои, Али Смит никога не изпуска нишката на голямата литература и на високо изкуство.
В „Пролет“ ни разказва за Рилке и Мансфийлд, но също така всеки от романите е свързан с една от късните пиеси на Шекспир (в последният издаден това е „Перикъл“). Всяка част от поредицата се позовава и на визуален артист.
В „Есен“ това е единствена жена в британското поп арт движение през 60-те Полин Боти, в „Зима“ британската скулпторка Барбара Хепуърт, а в „Пролет“ е художничката Тасита Дийн, една от чиито огромни „облачни картини“ е възпроизведена в романа. В едно от онези (не съвсем) съвпадения, които „подслаждат“ текстовете на Али Смит, картината е озаглавена „Защо облак“, което също така е реплика на Перикъл от цитираната в книгата Шекспирова пиеса.
Самата Смит открива облачните картини по време на скорошна мащабна изложба на Тасита Дийн, случваща се едновременно в няколко големи лондонски галерии. Един от героите на „Пролет“ пък – Ричард изпраща една от тях, във вид на картичка, на умиращата си приятелка Пади (отново жена-творец, описан със силно възхищение, но този път фикционален образ, за разлика от горните три действителни художнички).
Тасита Дийн имала детска мечта – да притежава колекция от облаци. На 30-годишна възраст измисля и план как да го постигне – да се издигне във въздуха с балон с горещ въздух и да улови облак в торба. Макар и да не успява да се сдобие с облак, от опита ѝ остава около 3-минутен филм, наречен „Торба с въздух“. И силните думи на Али Смит:
„После трите минути на черно-белия филм свършват и става само историята за хората и въздуха –
онова нещо, което почти никога не забелязваме и за което дори не мислим, но без което не бихме могли да живеем“
Облаците са благодатен символ за Али Смит. Романът също така си играе с модерното им въплъщение – облачните технологии. Или облаците, в които информацията се съхранява – но и губи – както осъзнават синовете на Пади, когато планират нейното погребение и откриват, че всичките им семейни снимки са изтрити от iCloud. Те отказват молбата на Ричард да прочете „Облакът” на Шели, твърде стар и непонятен за тях.
Последният роман на Али Смит, заради който някои я наричат „поет на надеждата“ носи за свое мото In hac spe vivo – „С тази надежда живея“, взето от второ действие на Шекспировия „Перикъл“. Но не е „постлан с цветя и рози“.
Веднага след оптимистичното „Вече търся признаци на пролетта“ (Катрин Мансфийлд) и „Годината невинно се протегна като дете, очите си потъркващо на светлината“ (Джордж Макей Браун), от началните страници на романа ни залива вълна от антиемигрантска реторика:
„Нужни са ни врагове на народа, искаме съдиите им да ги наричат врагове на народа, искаме журналистите да ги наричат врагове на народа […] Нужно ни е новините да са такива, каквито кажем. Нужно ни е думите да означават това, което ние кажем, че трябва да означават […] Нужен ни е добрият стар девиз Британия (а не Англия) / Америка / Италия / Франция / Германия / Унгария / Полша / Бразилия [впишете името на страната] над всичко.“
„Пролет“ на Али Смит е за истината и за историческата несправедливост, за изкуството и за екологията. В нея усещаме също магията на съвпадението, преплитаща съдби и събития, както и спешната необходимост да се прекъсне цикълът на дезинформация.
Може да изберете да четете и да се вълнувате от някой от пластовете или от всички. В „Пролет“ има и красива проза в „наслоили“ се наративи и магично събиращи се в един миг, макар и съвсем различни в нагласите и убежденията си, герои. Има история и изкуство. Има силно поетизирани, есеистични моменти. Както и нещо, напомнящо на филм на ужасите по страховитото си въздействие, макар да е съвсем реално – действителни политически речи, туитове и статуси, езикът на омразата. Защото в романа откриваме:
„Април анархистът, последният месец, великото свързващо звено на пролетта.
Минете покрай разцъфнал храст или раззеленило се дърво и непременно ще го чуете -бръмченето на двигателя, вече кипящия е тях нов живот. Фабриката на времето.“
Откъс и избрани цитати от Пролет
Той е човекът на перона. Няма никаква история.
Само дето има. Винаги има, да му се не види.
Добре. Добре, представете си някого или нещо, една или друга сила, която се стоварва върху главата ви и минава през вас от главата до петите, минава с нож за вадене на сърцевината на ябълка, а вие продължавате да стоите там, сякаш нищо не се е случило, а всъщност нещо се е случило: станали сте кух човек и там, където преди е била сърцевината ви, вече зее дупка Така по-ясно ли е?
– Тя е била авантюристка в абсолютно всички смисли на думата – обяснява Пади. – Авантюристка в секса, естетическа авантюристка, социална авантюристка. Обиколила е целия свят. В живота си е имала всякакви, пълноценни любови, много рисковани за своето време, имам предвид, тя е била безстрашна. (За Катрин Мансфийлд)
– Моля те – каза Пади. – Не ми натяквай, че знам нещо. Аз съм от онзи умиращ вид, от интересуващите се от неща, които вече никой не смята за важни. Книги. Знание. Години, преминали в четене. И какво означава това? Че просто знам разни неща.
Ричард се изпълва с физическо облекчение, сякаш някой току що е пуснал душа с топла вода, но не върху него, а вътре в него.
– Знам, че хората имат разногласия – каза тя. – Винаги е било така. Но хората никога не са били несправедливи. Даже британският расизъм е отстъпвал, когато се е появявала несправедливост.
– Май си живяла като под похлупак – каза Ричард.
– Не ме разсмивай. Аз съм ирландка. Бях ирландка през 50-те. Бях ирландка, когато да бъдеш ирландка в Лондон, бе все едно да си чернокож и куче едновременно.
…
– Не го наричай мигрантска криза – каза Пади. – Хиляди пъти съм ти го казвала. Това са хора. Конкретен човек, който въпреки всички обстоятелства е прекосил целия свят. Умножен по 60 милиона…
*
– Истина е, щом това искаш да чуеш от мен. Но истинската история е, че не възнамерявам да ти разказвам нищо. Можеш да седиш колкото си искаш в удобното пластмасово кресло, повтарящо формата на тялото ти, с вграден отвор за твоята кока-кола в топлата зала на големия киносалон на предубежденията ти и да си мислиш каквото си искаш за мен, докато го правиш.
– За мен няма никакво значение на какъв език минава времето – вмята момичето. – Стига да минава.
Това момиче е… Каква дума да използва?
Това е още една дума от миналото и от старите песни, която повече никой вече не употребява в реалния живот.
Това момиче е… добро.
Можете ли да си представите наистина гледката на сърце, което прескача? Ето така изглежда.
Младата жена прегръща детето.
Те стоят там и светът сякаш просто не може да не се слее в едно цяло в този момент.
После към тях по тревата се спускат хора. Отдалече изглежда, че снимат комедия, подобно на онези от старата поредица на нямото кино „Кийстоунските полицаи“: толкова много хора и с такова настървение са се втурнали към жената и детето.
Още от/ за Али Смит
Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.
Подарете си вдъхновение
Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.