Слънчев ден, пейка под чинарите, любящ баща, дете, ягодов сладолед…

Привидно идиличната картина не предполага литературен шедьовър. Не и такъв, който по смущаващ и завидно оригинален начин саботира конвенциите на жанра, с който на пръв поглед и прочит се е съгласил.

„Моята история, историята на това как станах монахиня, започва съвсем рано в живота ми – току що бях навършила шест години.

Началото е белязано от един ярък спомен, който мога да възстановя в най-малки подробности.

Преди това няма нищо, а след това всичко продължи да доизгражда този един-единствен ярък, последователен и непрекъснат спомен, в който се включваха дори моментите на сън – докато не се замонаших“.

Прилича на биографичен роман, нали? В „Как станах монахиня” разказвач на име Сесар разказва спомени от детството си. В десет кратки, наситени на събития и интроспекции глави той извиква събития от своята шестгодишна възраст: първото си посещение в магазин за сладолед, кавгата между баща му и продавача, смъртта на втория в ръцете на първия, затвора за любимия родител, лечението на отровеното от разваления ягодов сладолед хлапе, самотния живот с майката, късното тръгване на училище и болезнените отношения с другите ученици и учителката, необичайното приятелство с Артурито и отмъщението на жената на сладоледаджията.

В този роман обаче нищо не е такова, каквото изглежда на пръв поглед.

Любящ баща, дете, ягодов сладолед и монахиня.

Всъщност момчето съвсем естествено и непринудено говори и се отнася към себе си като към момиче (без сексуален подтекст, без намек за андрогинност, без тук да е намесен злополучно коментираният у нас „джендър“; романът е писан през 1993 г.), обикновеният ягодов сладолед предизвиква конфликти и въздействието му върху детето е описано толкова майсторски, че прочитът в края на сцената е почти физически болезнен, но и носещ неустоима красота.

А и в романа никой не става монахиня.

Начинът, по който текстът е конструиран, непрекъснато разбива очакванията на читателя (за биографична проза) с противопоставянето между реалност и (авто)фикция.

Изглежда, че всичко придобива друго значение, когато знаем, че наративът е воден от Сесар Айра. Считан за един от най-добрите съвременни аржентински писатели, „чудакът“ Айра се откроява като със всяка своя книга се впуска в различни жанрове, стилистики и литературни експерименти. И все пак, някои общи елементи в текстове му, според редица изследователи и критици, са автобиографичната проекция, саморефлексията, пародията и абсурда.

„Наричат ме „странен“… но ако не странни, какви да са писателите?

Нормални? Конвенционални? Предвидими?“, пита Айра в интервю за в. El Periódico. И в неговият случай въпросите са реторични.

В „Как станах монахиня“ (а и в останалите, преведените от Нева Мичева на български език романи „Мрамор“ и „Разговорите“, издадени от „Лист“) Айра не постъпва с текста и читателите си предвидимо. Конвенцията е нарушена още когато поредицата от метанаративни индикации, сочещи реални имена на страни, градове, личности и др. се оказва само обвивка на един роман, който не се побира и разрушава отвътре устоите на биографията.

Без никакво вътрешно напрежение, в текста и между героите, Сесар е ту момиче, ту момче, в зависимост от това кой говори за него, сладоледът предизвиква убийства и замонашването така и не се случва. Паратекстът работи като маскировка, която обгръща текста с жанр, към който той не принадлежи.

Нева Мичева, на която принадлежи не само блестящия превод на романа от испански, но и неговия задълбочен и любопитен послеслов, пояснява:

„В едно интервю авторът каза, че няма обяснение за женския род или за монахинята от заглавието и че (за разлика от другите си романи, които „се раждат от определена идея и са по-скоро концепруални експерименти, които после да обсъждаме с читателите“) е написал „Как станах…“ за няколко дни „под диктовката на несъзнаването си“ в състояние на голяма възбуда, сякаш му се е разкривала някаква тайна. „Всичко, което разказвам тук, ми се е случвало по един или по друг начин.

Баща ми никога не е убивал сладоледаджия, нито е бил в затвора, но усещанията за страх и угроза са съвършено автентични…“

Отвъд играта на реалност и фикция обаче, отвъд конфликта на романа с конвенционалното, едно от най-големите му достойнства е дълбокият психологизъм. Той е съсредоточен в серия интензивни епизоди, описващи различни пропасти в общуването между хората. Откриваме ги в трудностите, които момичето-момче Сесар изпитва, за да се разбере с медицинската сестра, учителката и съучениците си, собствената си майка и вдовицата на сладоледаджията.

За да преодолее пропастите детето влиза в една поредица от (често болезнени) игри – на жестове, на преструвки, на въображаеми приятели, оплетени в сложна система на даване на наставления. Епизодът със сложната система от измисляне и даване от наставления е един от най-трогателните в романа. Също толкова въздействащи и трогателни са описанията на радиопрограмите, които за детето са „евтино придобит рай“, „подобен на ад“ и в които Бог му изглежда „като радио в радиото“.

Любящ баща, дете, ягодов сладолед… След „Как станах монахиня“ няма как да използваме изрази като „с просто око“. Романът изглежда автобиографичен разказ, но не е; разказвачът прилича на автора, но не е; приятелят му Артурито прилича на приятеля на писателя, поета Артуро Карера, но не е; заглавията подсказва, че някой ще стане монахиня, но това не се случва… Точно като малкия конус със сладолед, който съдържа отрова, романът е по-тъмен и сложен, отколкото очакваме. А възможните прочити на тези 120 страници са безброй.

„Мисля, че може би цялото ми творчество е една бележка под линия към Борхес“.

Айра в интервю за сп. The New Yorker, 27 януари 2017 г.

Аржентинският писател Сесар Айра, навършил седемдесет години през 2019 г., публикува около два романа на година. Заглавията, подписани от Айра вече са сто, макар изследователите му често да се затрудняват при изброяването.

Обикновено книгите на Айра са не по-дълги от 100-120 страници. Но пък какви страници! Плътни, непредсказуеми, написани в леещ се, прикрито лиричен стил, способен да побере привързаността на Айра към смесването на метафизика, реализъм, криминална, приключенска и фантастична литература и дори дадаизъм.

Прословут е пламенния предговор към една от книгите на Айра, издадена в САЩ, и написан от може би най-известния му съвременник, чилийския романист и поет Роберто Боланьо. Той нарича аржентинеца

„един от тримата или четиримата най-добри писатели, работещи на испански днес.“

И това, казано от писател, известен с бруталните си литературни оценки (Айра обаче е заявявал в интервю, че симпатията не е взаимна). На Роберто Боланьо критиците приписват изместването на оста на латиноамериканската литература от магическия реализъм към по-експериментални нагласи. И поне в това отношение двамата големи писатели споделят обща страст.

„Айра е нещо като детето чудо на Борхес и Кортасар. „Творбите му са пропити с с красота и мрачна истина“, както правилно отбеляза Пати Смит, и се отличават още с иронията и усета за абсурд, характерни за двамата велики аржентинци…“ (Les Inrockuptibles)

„Синът ми след всяка моя нова книга пита: „Какво си пушил пък сега?“. Грешка. На мен халюциногенните вещества са ми в тялото по рождение.“ (Айра в интервю за El Espectador)

Избрани цитати от Как станах монахиня

• … прикована към една болка, която многократно ме надхвърляше и чрез моето детство, дребната ми фигурка и крайната ми уязвимост задаваше мярата за цялата вселена.

Тъкмо техните мечти я превръщаха в призрак. Аз, която иначе нищо не разбирах, това го разбирах отлично, понеже бях мечтателка.

• Тогава ми хрумна, че… при редовните си разпадания мога да стигна дотам… че да загубя вяра в джуджето. Аз! Точно аз, която вярвах във всичко! И зависех от съхраняването на вярата си в пълната ѝ цялост! […] Ами ако джуджето беше илюзия? Ако не можех да вярвам в него? Нима същото не ставаше и с мен? Не бях ли аз една обективна невъзможност за вярване?
• Бях отнесена до степен трудна за схващане. Бях отнесена, не защото ми липсваше интелект, а защото нещата не ме вълнуваха. Огромен парадокс, понеже всъщност всичко ме вълнуваше до монументална степен – проблемът ми беше по-скоро в това, отколкото в каквото и са било друго…
• Не можех да стигна по-нататък, понеже мястото нямаше излаз. Но не ми хрумваше да тръгна по обратния път… В това поне проявих постоянство. В отношението на нашите към мен винаги се подразбираше едно „този път отиде прекалено далеч“. То така и не стана „върна се от прекалено далеч“, сигурно защото от там нямаше връщане.
• Въпросните вечери (даже нощи, понеже се смрачаваше рано-рано, особено в нашата квартира) създаваха атмосферата на убежище, на подслон и специално аз и се наслаждавах безмерно, не знам защо. То беше нещо като рай, който – както всеки евтино придобит рай – приличаше на ад. Гладенето обричаше мама на тази изолация, на която тя, от друга страна, се отдаваше с охота, доволна от привидния рай (понеже не беше човек, който ще прозре нещо отвъд привидното. […] Аз пък се нахвърлях като вампир върху илюзията: живеех от кръвта на призрачния рай.
• Радиото ми помагаше да живея. Повторенията, които понякога се излъчваха, а понякога – не, ми даваха живот като нечакан подарък, който разопаковах обезумяла от щастие, щом звуковият поток решеше дали ще е същият, или различен… Тогава възбудената ми памет се уталожваше… Чувството вече не беше сякаш едва започвам да живея – с дивото ожесточение на всяко начало, – а сякаш продължавам…
• Това занимание ме поглъщаше. Дотам, че взе да ми доставя удоволствие – първото продължително и управляемо удоволствие, което изпитвах през живота си, болезнено, почти смазващо, но аз си бях такава.
• Без никакво съмнение той бе момче с ярка индивидуалност. И невъзможността да се впише изглеждаше справедлива цена за яркостта му. Аз пък нямах индивидуалност.Бях готова да платя цената, но не се сещах каква може да е. Да подражавам на Артурито, освен че беше практически неосъществимо, за нищо нямаше да ми послужи. Но друг модел нямах. Затова отказвах да му подражавам, отказвах всяка индивидуалност и смътно долавях, че в отказа ми се съдържа единствената възможност да съм някой.

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.