Как станах монахиня (корица)

Аржентинският чудак Сесар Айра, когото букмейкърите редовно слагат в листата с потенциални носители на Нобелова награда за литература, се промъква към българския читател с нова книга.

Тези дни с логото на „Лист” излезе романът му „Как станах монахиня”, нареждан сред най-добрите му произведения. Това е третото заглавие на Айра в каталога на издателството и както и другите две – „Мрамор” и „Разговорите”, също е в превод от Нева Мичева. Този път предизвикателството започва с

отвращението на едно момченце (или момиченце?)

някъде в Аржентина, което опитва сладолед за първи път – на вкус той е ягодов и кошмарен и ще промени живота му завинаги. В тази книга Сесар Айра вкарва читателя във водовъртеж със сцени от училището и затвора, впечатления от радиотеатъра и детските приятелства, прозрения за лъжата и вендетата.

За творчеството му критиците казват, че е библиотека и който го чете, получава достъп до нова глава не само от аржентинската литература, но и въобще от белетристиката и есеистиката на испански. Самият Айра пък определя нещата така:

„Невероятното се съдържа в романите, но романите се съдържат в реалността.“

Както отбелязва вестник El País: „Стратегията му е виртуозно да се откаже от всяка прозрачност и да постави под съмнение лесните тълкувания. Реалността присъства, но е неразгадаема”.

Айра е известен с това, че преобръща традиционната представа за смисъл. Той самият твърди, че го вдъхновява дзенбудизмът – неговата склонност към отклоняване от обикновеното и очакваното, както и централната идея за пустотата, пък е коментарът на „Нойе Цюрхер цайтунг”.

Как станах монахиня

Сесар Айра

Моята история, историята на това, как станах монахиня, започна съвсем рано в живота ми – току-що бях навършила шест години. Началото е белязано от един ярък спомен, който мога да възстановя в най-малки подробности. Преди това няма нищо, а след това всичко продължи да доизгражда този един-единствен ярък, последователен и непрекъснат спомен, в който се включваха дори моментите на сън – докато не се замонаших.

Тъкмо се бяхме преместили в Росарио. Първите ми шест години ги прекарахме – аз, мама и татко – в едно градче в провинция Буенос Айрес, от което в паметта ми не е останала следа и в което повече не съм се връщала: Коронел Принглес. Големият град (на такъв ни приличаше Росарио след мястото, откъдето идвахме) безкрайно ни впечатли. Минаха, не минаха ден-два и баща ми изпълни едно отдавна дадено обещание: заведе ме да ядем сладолед. На мен щеше да ми е за първи път, защото в Принглес нямаше. Татко, който на млади години къде ли не е ходил, неведнъж ми беше хвалил този деликатес: помнеше го като нещо вкусно и празнично, макар и да не успяваше да изрази вълшебството му с думи. Много точно го беше описвал като нещо невъобразимо за непосветените и това бе достатъчно сладоледът да пусне корени в детския ми ум и да се разрасне в него до величината на мит.

Отидохме пеша до една сладоледаджийница, която си бяхме набелязали предния ден. Влязохме. Татко поръча за себе си кофичка от петдесет сентавос с три вкуса: шамфъстък, ванилия и кумквати в уиски, а за мен от десет – ягода. Розовият цвят страшно ми хареса. Бях в чудесно настроение. Много обичах татко. Обожавах всичко, свързано с него. Седнахме на една пейка на тротоара под дърветата, които растяха тогава в центъра на Росарио: чинари. Погледнах какво прави татко, който за секунди видя сметката на зелената купчинка в своята кофичка. Гребнах изключително внимателно от моята с лъжичката и я поднесох към устата си.

Още щом първите частици се разтопиха върху езика ми, ми прилоша от погнуса. Никога не бях опитвала нещо толкова противно. Аз си бях доста злояда и ако не ми се ядеше, владеех до съвършенство театъра на отвращението, само че това надминаваше всичко, което някога бях изпитвала – дори най-крайните преигравания, онези, които не си бях позволявала, в този случай щяха да бъдат оправдани и още как. За част от секундата помислих да си замълча. Татко така се беше въодушевил да ми достави радост (голяма рядкост у него – дистанцирания, груб мъж без видими прояви на нежност), че да проваля момента ми се стори истински грях. През ума ми мина ужасяващата алтернатива да изгълтам сладоледа наведнъж, само и само да му угодя. Количеството беше колкото напръстник, най-малката кофичка за дребосъчета, но на мен изведнъж ми се видя цял тон.

Не знам дали щеше да ми стигне героизмът, а и не успях да го подложа на изпитание. Първата хапка изписа по лицето ми неволна гримаса на погнуса, която татко нямаше как да не забележи. Гримасата беше доста крайна и в нея се съчетаха физическата ми реакция и психическите ѝ следствия – разочарование, страх и трагичната тъга, че не мога да придружа баща си дори по пътя на насладите. Безсмислено беше да се мъча да се прикрия – и до днес не съм в състояние да го направя, понеже това изражение повече не слезе от лицето ми.

–Какво има?

В тона му вече се съдържаше всичко, което последва.

При нормални обстоятелства плачът щеше да ми попречи да му отговоря. И аз, както много свръхчувствителни деца, бях готова на мига да се облея в сълзи. Но едно надигане на кошмарния вкус, който се беше смъкнал към гърлото ми и сега се връщаше като камшичен удар, ме изправи на нокти.

–Гххх…

–Какво?

–Много е… гадно.

–Какво било?

–Гадно! – писнах отчаяно.

–Не ти ли харесва сладоледът?

Спомних си как по пътя натам беше подхвърлил, между други неща, пълни с приятни предчувствия: „Да видим дали ще ти хареса сладоледът“. Естествено, беше го казал с убеждението, че непременно ще ми хареса. Кое дете не обича сладолед? Някои възрастни си спомнят детството преди всичко с безкрайното врънкане за сладолед… Затова сега въпросът му прозвуча с отсянка на невярващ фатализъм, все едно значеше: „Не може да бъде, дори в това ме подвеждаш“.

Видях в очите му да се сгъстяват негодувание и омерзение, но той все пак се овладя. Реши да ми даде още един шанс.

–Изяж го. Вкусен е – каза и за да ми покаже как, вдигна към устата си лъжичка, пълна с неговия сладолед.

Нямаше връщане назад. Жребият беше хвърлен. А аз в известен смисъл и не желаех да се връщам. Осъзнах, че единственият изход, който ми остава, е да докажа на татко, че държа в ръцете си нещо скверно. Погледнах с ужас хладното розово. Комедията надничаше в реалността. Даже по-зле: комедията се превръщаше в реалност пред мен, чрез мен. Зави ми се свят, но нямаше място за отстъпление.

–Гадно е! Гнус! – опитах се да изпадна в истерия. – Отвратително е!

Нищо не каза. Гледаше празното пространство пред себе си и бързо лапаше своя сладолед. За пореден път бях объркала подхода. Побързах замаяно да го сменя.

–Горчи – казах.

–Не, сладък е – отговори той със сдържана мекота, натежала от заплаха.

–Горчи! – извиках.

–Сладък е.

–Горчи!!

Татко вече се беше отказал от всичко хубаво, което можеше да очаква от нашето излизане, от съпричастието на вкусовете ни, от другарството помежду ни. С това беше свършено. И сигурно си мислеше колко е бил наивен да смята, че нещо подобно въобще е възможно!

Въпреки всичко и само за да посипе още сол в раната си, се зае да ме убеждава, че греша. Или да убеждава себе си, че аз съм неговата грешка.

–Това е много сладък крем с вкус на ягода, много вкусен.

Аз клатех глава.

–Така ли? Какъв е тогава?

–Ужасен!

–На мен ми се струва много вкусен – каза спокойно и лапна още една лъжичка. Спокойствието му ме плашеше повече от всичко. Помъчих се да намеря мирно решение по заобиколен път – твърде типично за мен:

–Не знам как ти харесва тая гадория – постарах се в думите ми да прозвучи нещо като възхита.

–Всички харесват сладолед – отговори, притъмнял от гняв. Маската на спокойствието му падаше и не знам как още не бях ревнала. – Всички с изключение на идиоти като теб.

–Не, татко! Заклевам ти се…

–Яж си сладоледа – студено, рязко. – Затова съм ти го купил, идиотче.

–Ама не мога!…

–Яж. Опитай. Дори не опита.

Ококорих очи, задето поставяше под съмнение моята почтеност (да не съм чудовище, че да лъжа за удоволствие?), и възкликнах:

Заклевам ти се, че е ужасен!

–Чак пък ужасен! Опитай го.

–Опитах! Не мога!

Хрумна му нещо и се върна към по-снизходителен тон:

–Знаеш ли от какво може да е? Сигурно те е стреснало студеното. Не вкусът на сладоледа, а колко е студен. Но бързо ще му свикнеш и ще видиш колко е вкусен.

Вкопчих се в това като удавник за сламка. Реших да повярвам в тази вероятност, която на мен никога не би ми дошла на ум. Дълбоко в себе си обаче знаех, че е безполезно. Не беше така. Може да не пиех често студени напитки (нямахме хладилник), но бях опитвала и много добре знаех, че не е от студа. И все пак се вкопчих. Гребнах с огромна предпазливост трошичка сладолед с връхчето на лъжичката и машинално я поднесох към устата си.

Стори ми се отвратителен, хиляда пъти повече от предния път. Да знаех как, щях да го изплюя. Но така и не се научих да плюя на разстояние. Прокапа от краищата на устата ми.

Татко проследи под око всяко от движенията ми, без да спира да поглъща сладоледа си на едри хапки. Трите топки в различен цвят бързо се смаляваха. Натисна с лъжичката и изравни съдържанието на кофичката си с ръбчетата ѝ. После отхапа от нея. Не знаех, че и тя се яде, та жестът му ми се стори проява на диващина, от която страхът ми преля. Разтреперах се. Доплака ми се. Той каза с пълна уста:

–Опитай като хората бе, магаре! Гребни повече, за да му усетиш вкуса.

–А… ама…

Свърши своя. Хвърли лъжичката на улицата. Пак добре че не изяде и нея, помислих си. Вече със свободни ръце се обърна към мен и си дадох сметка, че се задава буря.

–Яж и да не се разправяме! Не виждаш ли, че се топи?

Вярно, топката сладолед се втечняваше и розови струйки се стичаха от ръба на кофичката и капеха по пръстите и дланта ми, и по кльощавите ми крака под късите панталонки. Това окончателно ме втрещи. Тревогата ми растеше стремглаво. Сладоледът ми се струваше най-жестокият инструмент за мъчение, измислян някога. Татко издърпа лъжичката от ръката ми и я заби в ягодовата маса. Вдигна я препълнена и я доближи до устата ми. Единствената ми защита щеше да е да я затворя и никога повече да не я отварям. Но нямаше как. Окръглих я като О и лъжичката влезе. Кацна на езика ми.

–Затворѝ.

Затворих. От очите ми бликнаха сълзи. Притиснах език о небцето си, почувствах как пихтията се размазва и в цялото ми тяло се надигна ридание. Не направих нужните движения, за да преглътна. Погнусата ме заля и избухна в мозъка ми като мълния. Следващата препълнена лъжичка се насочваше към мен. Отворих уста. Вече плачех. Татко пъхна лъжичката в свободната ми ръка.

–Продължавай сам.

Задавих се, закашлях се и ревнах с цяло гърло.

–Стига лигавщини. Напук го правиш.

–Не, татко! – изломотих неразбираемо. Прозвуча като: „бее фаа фоо“.

–Не ти ли харесва? А? Не ти харесва значи? Как може да си такъв идиот!

Изхлипах.

–Отговори ми. Ако не ти харесва, няма проблем. Хвърляме го на боклука и готово.

Казваше го, все едно е възможно решение. Лошото беше, че след като изяде толкова бързо своя сладолед, говореше с вкочанен език както не го бях чувал друг път – заваляше и ми звучеше още по-свирепо, по-непонятно и много по-страшно. Имах чувството, че гневът му втвърдява езика.

–Хайде кажи какво не ти харесва. На всички им харесва, само на теб – не. Кажи защо.

Не е за вярване, че успях да проговоря. Само дето имах толкова малко за казване.

–Защото е гадно.

–Не, не е гадно. На мен ми е вкусно.

–На мен не – изрекох умолително.

Хвана ръката ми с лъжичката и я насочи към сладоледа.

–Изяж го и си тръгваме. Защо въобще те доведох.

–Ама гнус ме е! Моля те, моля…

–Добре. Повече няма да ти купувам. Просто дояж този.

Забих лъжичката по инерция. При мисълта, че изтезанието продължава, ми се зави свят. Вече нямах воля. Плачех открито, без да се сдържам. Добре че бяхме сами. Поне това унижение да не понася татко. Той мълчеше, не помръдваше. Гледаше ме със същата дълбока, животинска неприязън, с която аз се взирах в ягодовия сладолед. Исках нещо да му кажа, но не знаех какво. Че сладоледът не ми е приятен? Вече му го бях казала. Че от вкуса му ми се повдига? И това бях съобщила, нищо че то нямаше смисъл да се изговаря и дори след изговарянето си оставаше в мен, несподелимо. На него сладоледът му харесваше, струваше му се безумно вкусен. Всичко беше невъзможно завинаги. Превих се от рев, прекърших се. И не можех да разчитам на никаква утеха. Бариерата беше непреодолима и от двете страни. И той не можеше да ми каже колко ме презира, колко ме мрази. Този път бях отишла твърде далеч. Думите му нямаше да ме застигнат.

  • удивителна (0%)
  • вдъхновяваща (0%)
  • любопитна (0%)
  • забавна (0%)
  • гореща (0%)
  • щура (0%)
  • необикновена (0%)
  • плашеща (0%)
  • обезпокоителна (0%)
  • дразнеща (0%)

Подарете си вдъхновение

Най-интересните статии от изминалата седмица ви очакват! Всяка Неделя сутрин във Вашата пощенска кутия.

Запишете се за нашият имейл бюлетин тук