Биляна Генова е автор на разкази, есета, статии. Ние се запознаваме с нея чрез „Чакам в кафенето“ – дебютната й книга. Впечатлени от разказа „Свободен художник“, я откриваме в нейното уютното кафене на въображението – за свободен и много пъстър разговор.

Когато Людмил от разказа „Ливадата на любовта“ описва любимата си, Ева – централната героиня, си я представя „бездомна, безнадеждна и унила“. Толкова силен и „говорещ“ образ в три думи! А как да си представим Вас?

Аз май съм точно обратното – обградена от приятели и близки, вечен оптимист, усмихната. Разбира се, споделям нагласата на моя герой към романтичната любов. А и всеки би могъл понякога да е в неговата роля – сам да не знае лудост ли е или реалност копнежът, и ще получи ли споделеност. „Бездомна, безнадеждна и унила“ е цитат от едно от най-красивите стихотворения на Димчо Дебелянов – „Аз искам да те помня все така“.  Любовта като невъзможност, раздяла, като образ, който остава с красотата си в нас.  Тази тема я има и в „Портрет на един човек“, където се говори за приемането на несподелената любов. Лицата на любовта в различните разкази са нашите лица в различни моменти от нашата биография. Ние можем да сме всеки от героите. Не буквално, разбира се. Но

в литературния разказ всеки намира частици от собствения си житейски пъзъл.

Публикувахме Вашия разказ „Свободен художник“ (на чиито образи и финал искрено се възхитихме и насладихме). Какво е свободен артист във Вашата вселена? Каква свобода си позволявате Вие?

Свободата е в приемането на не-свободата ни. В спокойното и иронично приемане на ограниченията, които ни налага животът – прочутата художничка трябва да се съобразява със снобизма на колекционерите, жената, независимо дали е творец или не – се налага да приема ограниченията на остаряването, на балансирането между ангажиментите. Артистичното намигване към самия себе си, усмивката, лекотата, с която стъпваш между хора, които не са точно твоите хора – това те прави свободен и независим. Пожелавам на всеки да бъде понякога като героинята ми от разказа „Свободен художник“.

„Опитвам се да правя всичко каквото трябва. И което искам. А едновременно е трудно“, казва София, миг след като се е запознала с Ален Делон (може би) във Венеция в разказа „Лабиринти“. А Вие какво правите едновременно?

Ето тук може би се крие отговорът на предишния Ви въпрос: каква свобода си позволявам аз. Изкушавам се да пиша, едновременно имам лични ангажименти, работя много интензивно. Опитвам се да не живея нито в минало, нито в бъдеще време.

Постоянно сме поставени пред ситуации на избор. Това е една тема, която по различен начин присъства в много от историите в тази книга. И образът на Венеция – този изумителен лабиринт – ми харесва, защото

понякога да се загубиш не е толкова страшно, има своето очарование и е нов начин да откриеш пътя към себе си и към целите си.

А и си даваш сметка, че в живота винаги те съпътстват алтернативни пътища.

„Името си носим като заглавие на личната си история“, четем в същия разказ, след като героинята му си измисля друго име. А вие как дадохте заглавието на книгата? Какво и кого очаквате с него?

Не ви ли се е искало понякога да си измислите друго име – друго минало, друга съдба, да сте напълно инкогнито? То е същото като да попаднете в нов град, където никой не ви познава. Така се откъсвате дори от собствените си клишета за себе си.

А книгата се казва „Чакам в кафенето“ – но разказ с такова заглавие няма. Имах колебания, защото едно от заглавията много ми харесва – „Ливадата на любовта“. Но реших, че асоциациите, които аз имам и които бъдещият читател би си създал с името „Чакам в кафенето“ по-широко отварят вратата към книгата, носят посланието за съвременни теми, истории за градски хора, загадка някаква. Чакането е и надежда, и желание, и особен миг на оставане със себе си, усамотение сред динамичното ежедневие, време за мислене, съзерцание или … четене на сборник с разкази.

„В нейната работа успехите най-често бяха от морален характер“, си мисли Аглая от „Портрет на един човек“. Кое би било успех на книгата Ви? А Ваш?

Вашите въпроси са успех за книгата ми. Вашият прочит. Това, че цитирате пасажи от нея. Успех за книгата е някой да ми каже какво му е харесало в нея. Да разбера, че е предизвикала усмивка, ведра мисъл, че някой се е сетил за героите, разглеждайки Прадо, или Венеция, или картините на Майстора… Че някой ми е казал, че иска да прочете още нови разкази – това е успех за книгата и за мен самата.

Много обичаме учителя от разказа „Коя си ти“, който разказва на децата „за звезди и звездобройци, за писатели и художници, за пирамиди и разрушени мостове…“. Разкажете ни и Вие за любимите си изкуства, артисти и техните произведения. Има толкова много артистични места (като „Перото“, в което понякога стават емоционални катастрофи“ или пък приказната Венеция), толкова много художници и писатели във Вашата книга…

Аз съм  отраснала в къща, пълна с книги и картини, сред хора, които правят изкуство, разговарят за изкуство, събират произведения на изкуството. Самата аз учих културология и история на изкуството, учих една година в Италия, работих 20 години като галерист, представях български художници в изложби в Холандия и Венеция, сега се занимавам с културна политика. Имам приятели художници и писатели, наблюдавам ги тайничко и добронамерено, радвам се на свободата и цветните им характери. Нормално е всичко това да е източник на вдъхновение и основа за повечето сюжети в книгата ми.

За мен творецът  е интересен с различността си, но и с изненадващите човешки недостатъци, със страстта си да общува с хората, да го въплъщава в творбите си, независимо дали е Веласкес или измислен съвременен художник като Кеворк Петросян. А Венеция … Венеция е мястото, където имам чувството, че съм живяла в предишен живот. Това е град-приказка, където хората и изкуството живеят в симбиоза, където човешкият дух и гений са в някакво парадоксално ежедневие, понякога дори нагазили до коляно в aqua alta[1].

Героите ви постигат много и чудни неща. Като Ружа в „Коя си ти“, която избърсва праха на тъгата и обира паяжините на забравата. Мислили ли сте какво искате да постигат Вашите разкази с читателите си?

Искам да дават надежда, че животът е все пак хубав, че страданието се трансформира в носталгичен и красив спомен за някого или нещо, че идват дни, в които светът е „като песен на Луис Армстронг“.  Ружа има трудна съдба, но успява да прояви сила и характер и да започне да управлява живота си, без да мисли постоянно за болестите си. Тя решава да се върне на мястото, където е била най-щастлива с най-близките си хора – мястото, където е била дете. Това може да направи всеки от нас – и не е необходимо физически да пътува до това място, може и в мислите си.

Можем да разчистим наслоения прах и да съберем паяжините, за да върнем кристални спомените си –

и да сме начисто с тях, без да ги идеализираме, без да ги подценяваме, без излишна меланхолия или сладникавост. Миналото живее в нас и в това няма нищо страшно. Но то е минало и след като се върнем към него, добре е да започнем да живеем в настоящето. Там са пътищата напред.

Разкажете ни и за рисунките в книгата (ще се радваме и да подберете любимите си). Те, изглежда, не илюстрират съвсем строго думите, а страстта, която носят. Биха могли да бъдат паралелен разказ дори…

Рисунките в книгата са много специални за мен. Рисувани са от моята майка – художничката Наталия Генова. Дълго обмислях какви илюстрации биха подхождали на моите разкази, кого да поканя за художник на изданието. Един ден с дъщеря ми ровихме в едни кутии, които покойната ми майка дълбоко беше скрила. Тогава София ми каза: защо не подберем от рисунките на баба за книгата ти. Някои са рисувани, когато аз съм била дете, но те се оказаха поразително подходящи за сюжетите на моите истории. Аз така общувам с нея, чувствам подкрепата й и си мисля, че тя е щастлива. Но най-важното не е това. Най-важното е, че рисунките са много стойностни и създават  интересни образи, настроения, някои от тях са прекрасни портрети. Книгата става богата и красива.

„Писането също е рисуване“ четем отново в „Коя си ти“. Какво наистина е за Вас? Защо го сравнявате именно с рисуване?

Това си е реплика, като че ли казана на глас към себе си… както понякога си говорим. Защото винаги съм се отнасяла с възхищение към рисуването – това се вижда в повечето разкази – и с малко завист – защото то не ми се отдава.

 Но действително харесвам този тип

писане, което създава усещане за картинност, за цвят, за светлина, красивото писане.

Сега например чета едни разкази на Набоков, „Звуци и други истории“ – и в главата ми изникват богати картини, живи портрети на интересни хора, блестящ в богатството на езика, невероятна палитра бих казала…

Един добър текст предизвиква наслада, каквато изпитваш пред добра картина и подхранва въображението на читателя да рисува. От хармонията между тези две изкуства се ражда и киното.

---

[1] Водата, която понякога  избликва и залива улиците и къщите във Венеция.

“Свободен художник” – разказ от сб. “Чакам в кафенето” на Биляна Генова