Ексцентричният французин Фредерик Бегбеде отново предизвиква читателите – този път с разказ за страха от остаряването.

От първо лице.

В „Живот без край“ (Изд. „Колибри“) той прави психологически портрет на средностатистическия мъж, който минава през кризата на средната възраст.

Първите признаци на остаряващото тяло са зад ъгъла и играят ролята на потвърждение – ти си смъртен. И тогава започва борбата за повече време. Идеите са както в графата на предсказуемите – здравословно хранене, спорт, изследвания и консултации с лекари, така и в тази на по-нетрадиционните – нова жена, деца и удоволствия.

Французинът обаче надгражда всички тези опции. Той потегля на пътешествие от лаборатория на лаборатория и от професор на професор, с една единствена цел – да стане постчовек.

Сюжетът

„Живот без край“ е един почти автобиографичен роман. Бегбеде вече е навършил 50 години, сполетяла го е гореописаната криза, много негови приятели са си отишли не навреме и най-вече – обещал е на малката си дъщеря да не умира.

В този план обаче липсва един важен елемент – гениалният учен, който може да му продаде безсмъртие. От Швейцария до Израел и Австрия – Бегбеде се среща с различни специалисти, които се фокусират върху различни експерименти, както в медицината, така и лайфстайла.

И така чрез диети, пречистване на кръвта, детоксикация, грижи за черния дроб, приемане на супер храни французинът прави крачки към безсмъртието. Паралелно с това той ни разкрива философската си визия за живота, ежедневието, съществуването, смъртта, религиите. И търсенето на постчовека се превръща в разказ за модерния човек.

Впечатленията

Това, което направи книгата за мен интригуваща, е темата. Безсмъртието вълнува човечеството може би още от началото на съществуването му, но реално никой не знае какво е това. И самият Бегбеде търси този свръхчовек, но междувременно задава и редица въпроси – какъв точно е той.

Дали безсмъртният човек е по подобие на Франкенщайн на Мери Шели? Или тази „пост“ или „свръх“ частица се крие в нашето ДНК и по-точно – във възможността изкуствено да бъде „излекувано“ от слабостите? Един свят без болести. И дали в една крайно извратена форма самият Хитлер не е смятал, че иска за постигне това – чистата раса? А може би този нов човек ще бъде по подобието на робот? Неслучайно в книгата дъщерите на главния герой си имат робот за приятел – запознаваме се и с неговата природа.

Бегбеде пита. Кратък, точен и ясен отговор липсва.

А докато пита, ни разказва. За себе си, за живота си, за слабостите и страховете си. И вкарва аз-а в един по-обобщен разказ за човечеството – и слабостите, и страховете му. За религиите, с които хората търсят спасение за душите си. За медицината, с която хората търсят изцеление за телата си. И за чувствата и разума, които дават смисъл на всичко това. Защото преди въпроса как да станем безсмъртни, трябва да разберем защо искаме да бъдем. Французинът си прави списък (а вие?) – „светкавиците в небето по време на лятна буря“, „мобилният ми телефон да е изключен“, „когато, след любов, отново се възбуждаш“, „всички филми на Уди Алън, без „Проклятието на скорпиона“.

Не на последно място, „Живот без край“ ми хареса, парадоксално, заради човешкото в романа. Дори хората, които само са чували за Бегбеде, знаят, че е известен със своя циничен и вулгарен на моменти език. И в този роман той не изневерява на стила си, но в него се вижда и един друг образ – на бащата. Защото явно дори Бегбеде не може да не покаже затрогващи чувства, с които да опише как един баща обича дъщерите си. И да, дъщерите на главния герой от „Живот на заем“ не са дъщерите на писателя, но емоцията е прекалено силна, за да е художествена измислица.

Избрани цитати

• Нека сме наясно – не мразя смъртта; мразя моята смърт. Ако по-голямата част от хората приемат нейната неизбежност, то това си е техен проблем. Лично аз нямам никакъв интерес да умирам. И дори ще кажа нещо повече: смъртта няма да ме споходи. Тук разказвам какво предприех, за да не пукна глупаво, както всички останали. И дума не можеше да става да умра, без да реагирам.
• Ако небето е безоблачно, всяка вечер можете да видите смъртта. Достатъчно е да вдигнете очи. Светлината на покойните звезди е прекосила галактиката. Далечни, изчезнали от хилядолетия звезди, упорстват да ни изпращат спомена си в небосвода. Случва ми се да обадя на някого, когото току-що са погребали, и да чуя непокътнатия му глас от телефонния секретар. Чувството е парадоксално. След колко време, когато звездата вече не съществува, светимостта й намалява? Колко време отнема на телефонната компания да изтрие гласовата поща на един мъртвец?

Между смъртта и изчезването съществува известна отсрочка: звездите са доказателство, че можем да блестим и след смъртта.

• Подхората се опитаха да предпазят своята идентичност, но съдбата им бе подпечатана от Чарлс Дарвин: „Оцеляват не най-силните, нито най-интелигентните видове, а онези, които най-добре се адаптират към промените“. (“За произхода на видовете”, 1859). Бедният sapiens! Той, който продължаваше да се изразява чрез гласните си струни, все така неспособен да чете мислите, как би могъл да отгатне какво крои Uberman?
• Йерусалим е едновременно сук и светилище: минавате пред кървава месарница и веднага след нея се озовавате пред църкви, синагоги, между продавачи на мента, кастанети, захарни пръчки; в лявото ухо чувате арабски речитатив, в дясното – напеви на идиш, а в двете – православни песнопения. Този ден войната на трите религии нямаше други поражения освен какафонията в мравуняка на единствените богове.
• Атеизмът е религия като другите. Единствената й отлика е, че при нея адът и раят са едно и също място: тук. Няма после; дори в Небесния Йерусалим.

Откъс от “Живот без край” на Фредерик Бегбеде

Малко за автора

Фредерик Бегбеде е роден на 21 септември 1965 г.

Учил е в престижни колежи, завършил е политически науки, маркетинг, журналистика и комуникации, има блестяща кариера като публицист, писател, литературен критик, телевизионен репортер и създател на литературната награда „Флора“.

Автор е на десетина романа, сред които е и филмираният „9.99 лв.“ („6.66 евро“) – безпощадна критика на рекламния бизнес, заради която го уволняват.

Бегбеде е и известен парижки денди и заклет купонджия, подобно на Марк Мароние, герой на първите му три книги: „Мемоари на един откачен младеж“, „Почивка в кома“ и „Любовта трае три години“.

* * *

Колонката на Гери е поредица на първия ни гост-автор – Гери Бенчева. Блогър, пътешественик, страстен почитател на хубавата литература, кино и театър, Гери е автор на блога Приказки и мисли за непораснали деца.

„От онези с многото мечти и големите емоции. И от онези, които събират усмивки“, както казва тя.

Гери ще продължава да ни вдъхновява да четем книги, да заставаме пред малкия и големия екран, да пътешестваме… да откриваме красотата на света.

Още от/ за Фредерик Бегбеде:

“Романтичният егоист” – дневникът на един мним писател

„Помощ, простете” – отново един цинично откровен Октав