„В гласа ѝ има начупено стъкло и бодлива тел…“

„Тяло под роклята“ на Галин Никифоров е роман, който ни кара да усещаме текста почти тактилно, болезнено. Но и ни приласкава с поетическата мощ на думите си:

„След два часа тихата есенна вечер е влязла на пръсти и се е настанила навсякъде.“

Авторът му, изглежда, вярва в литературата като фикционално и експериментално пространство. Едновременно.

„Тяло под роклята“ е сплав между социален и психологически роман. Повествованието неизменно се завръща към отхвърлените, неразбраните, самотните, угнетените – особено към възрастните по домовете и децата със специални потребности (както съвременния евфимизъм грубо и неточно ги описва).

В същото време психологически задълбочено представя личната и интимната съдба на централния си герой.

Двете нишки на фабулата, съвременна и ретроспективна, са изплетени от Галин Никифоров  търпеливо и с внимание към детайла, за да постигнат достоверност на психологическия наратив.

В центъра им е историята на двама близнаци – Борис и Бориса, които губят родителите си и израстват в пансиона на своята леля Лео (един от най-интригуващите герои в романа, чиито психологически портрет рисува жестока, но и дълбоко наранена жена, без ръка, но със стоманено сърце и воля).

Самият пансион, приел в мрачните си стаи възрастни хора и деца с различни умствени и емоционални разстройства, е жив образ, населен с патологии и гротеска.

На този мизансцен порасналият Борис обмисля смяна на пола. И то не защото се чувства и мисли като жена в тялото на мъж, а като отчаян жест, изкупващ тежка вина. Като начин, подобно на дързък демиург, да се пресъздаде, нов, чист и по-добър, измолил прошка и „по-цялостната“ (по думите на един от второстепенните герои в романа) женска същност.

Ако сте попадали на рецензия за „Тяло под роклята“ вероятно вече свързвате книгата с изрази като европейски роман и световен автор. Каквито безспорно са верни за този текст, не само защото може да се развива по всяко (почти) време и на всяко място.

И не само защото се занимава с големи, толкова свойствени на европейската литература теми като идентичността, женското и мъжкото начало, способността (и правото) ни да се измисляме наново. Срещаме ги още от старогръцките митове за мъжко-женската цялост на идеалните същества, през „Метаморфози“ на Овидий, шекспировите пиеси, където маскирането не е обикновен акт на преобличане, а е свързано с духовна промяна, после отново при писателите романтици, в „Орландо“ на Вирджиния Улф, та чак до съвременните автори, като шотландката Али Смит и нейното „Момче или момиче“.

Горното са колкото факти, толкова и безспорни достойнства на романа на Галин Никифоров. Но той има и други, много по-значими. Не темите в „Тяло под роклята“ са изненадващи и големи. А дръзновението да погледне на тези теми по нов начин, да обговори слабо засегнати от българската литература състояния на духа и тялото, да ги изведе от злободневието и да ги превърне в ярък текст. Да ни въведе в сюрреалистично главозамайващ, магично красив, но и реалистично трептящ и болезнен свят, с цялата му образност, съградена умело и търпеливо.

На премиерата на романа поетесата и литературна критичка Амелия Личева подчерта, че стилът на романа е

„експресивен и енергичен, без излишни разточителства“.

Езикът му обаче се лее и си позволява неочаквани словосъчетания и фигури. Например в протяжните сцени с птици, бавно насищащи страниците с жестокост (сравнения и метафори):

„Въздухът се изпълва със спиралки от прах, които на светлината като стрито злато. […]  От Маминка е чувал, че по тези места невестулките ги наричат ненагледници и могат да минат през венчален пръстен, толкова са гъвкави. […] Движенията ѝ са насечени като на филм, пуснат на неподходяща скорост. […] Борис я гледа като хипнотизиран. Предчувства какво ще се случи, но не помръдва. Иска да го види. […] Облизва устните си и сякаш усеща вкуса на кръвта, която пулсира под нежната кожа на беззащитните птички. Няма време да се отвращава от себе си…“.

Тази и много други картини ни карат да се чувстваме сякаш следим кинокамера, обхождаща сцените (може би не случайно героите на Галин Никифоров често се позовават на имената на актьори и филми, а самият той сподели, че предрешените като жени Ал Пачино и Дъстин Хофман в някои от любимите му ленти са формирали не малка част от вдъхновението му).

Единственото, което се усеща като липса е разгръщането на образа на Бориса. В поставянето на плътни и убедителни психологически пластове на романа тя би била добър противовес, а и допълнение на образа на Борис. Също така текстът само би спечелил, ако посланията му не са така явни и категорично обговорени от героите, а борави с повече значения, скрити под повърхността му.

„Трудно ми е да разбера напълно хора като Вас, въпреки убеждението ми, че ние, мъжете, трябва да се учим от жените и да приемем техните приоритети. Но не за да станем по-женствени, както ни е страх да си признаем, а по-цялостни. Кога най-сетне човечеството ще се научи, че гордостта е най-големият му грях…“

„Тяло под роклята“ е  роман-алегория на изпълнената с противоречия човешка душа. На двойствеността, която и тялото, и духът ни познават. И макар да е (опасно) възможно разглеждането му през призмата на нажеженото обществено напрежение около Истанбулската конвенция, както сподели и Галин Никифоров  на премиера на книгата:

„Тяло под роклята“ не е роман за сексуалността или половата идентичност, а за човешката природа, за човешката душа и нейните странности.“

Избрани цитати

Ако накараш природата да отстъпи от творенията си, тя никога не го прави безусловно

• Всеки художник има по един неудобен ъгъл в картината, която рисува, и Ева е неговият неудобен ъгъл в картината на усилията му, неговата болезнена уязвимост, защото я обича и иска тя да се чувства добре.
• Една сладка топлина се разлива в слабините му – като гнездо на малка птица е, затоплено от телцето ѝ. […] В секса има нещо смущаващо, някакво едва доловимо насилие, което му се струва, че никога няма да може да понесе или да причини.
• – Момчетата и младите мъже имат един странен, едва доловим мирис на мокър пух, на влажна перушина; жените винаги го усещат. Нещо бебешко… мирисът на бебето ти, когато ожадняваш, докато го кърмиш. Усещаш го повече със зъбите и езика си, отколкото с носа. – Тя затваря очи и внимателно го прегръща, за да помирише врата му. – При тебе още го има… едва-едва ,но го има. Защото си нежен като момиче.
• Едва забележим горчивина пробягва по лицето ѝ, като пукнатина върху ударено стъкло.
• (Жените сякаш се втвърдяват и загрубяват, когато трябва да вършат задълженията си, и се размекват и стават по-гладки, когато си почиват или правят секс. Вещици.)
• … тишината е сложила пръст на устните си. Равновесието е пламък на свещ, който не се поклаща.

… жените, които един мъж харесва са прекрасен ключ към неговата същност.

• Навън нощта взема пламналото му лице в ледените си ръце и му прошепва да се успокои.
• Неочакваните му чувства са като ярки розово-червени плодове на полуизсъхнало дърво, поникнало в пустинята, и той може само да попива случайните капчици влага, които въздухът носи, за да продължи да живее на ръба на изнемогата.

Откъси от Тяло под роклята

Момент от премиерата на “Тяло под роклята”, състояла се на 3 октомври 2018 г. в Младежки театър „Николай Бинев”.

Откъс от “Тяло под роклята” на Галин Никифоров

Тази статия е част от поредицата „За изкуствата и хората“, посветена на изкуства като литература, театър, кино, танц и мн.др., както и на хората им – техните автори и публики. Осъществява се с финансовата подкрепа на програма „Критика“ на Национален фонд „Култура“.