Братислав Иванов е български японист, автор на трудове по лингвистика и културология, и преводач от японски език.

Завършва специалността Японски език и литература в Московския държавен университет и специализира в Института за японски език към Японската фондация.

През 2009 г. по предложение на японското правителство е удостоен от НВ император Акихито с Ордена на изгряващото слънце за приноси в изследванията на японския език и разпространението му в България.

В поредната книга, която  Братислав Иванов предлага на българските читатели, дзен е разгледан в контекста на индийския, китайския и японския будизъм.

Акцентът в книгата е върху утвърждаването на дзен в Япония и постепенното изместване на еклектичния дзен, съдържащ елементи от ритуалната практика на Тендай и Шингон, от т.нар. чист дзен. Времето, през което протичат тези процеси, се нарича векът на дзен.

Япония. Векът на Дзен

Братислав Иванов

Предговор

Дзен е школа в източноазиатската махаяна с акцент върху медитативната практика. Терминът дзен е японското четене на китайския йероглиф (chàn), с който се записва санскритската дума dhyāna медитация. Казано точно, китайският запис е chánnà, а chàn е обичайното му съкращение.

Преданието разказва, че началото на дзен традицията поставя самият Буда при една от проповедите си в Планината на лешоядите:

Веднъж, като бил в планината Гридхракута, Буда Шакямуни показал на събралото се множество цвят на удумбара и притворил очи. Само Махакашяпа се усмихнал. Тогава Буда произнесъл и думите: „Аз владея съкровищницата на окото на истинното учение, чудотворната сърцевина на нирвана. Поверявам я на Махакашяпа.“ (Доген, 2016:69–70)

Така Махакашяпа – любимият ученик на Буда Шакямуни – става първи патриарх на будизма. Негов наследник е Ананда – най-талантливият ученик на Буда Шакямуни.

Цитираната по-горе проповед на Буда Шакямуни отразява смисъла на прякото предаване на Учението (Дхарма) – очи в очи, от буда на буда и от патриарх на патриарх.

В Япония дзен се появява под влияние на китайския чан, създаден според преданието от полулегендарния патриарх Бодхидхарма, който през 520 г. пристига от Индия в Нанюе (Кантон). В коаните обикновено се казва, че пристига от Запад. Според легендата той е двайсет и осмият индийски и първият китайски патриарх на чан будизма.

На Бодидхарма се приписват четирите постулата, отразяващи особеностите на учението.

Тези постулати са:

• не се основава на думи и писмена;
• не се предава чрез сутри;
• ориентирано е пряко към човешката душа;
• познай себе си и стани буда.

Първият постулат отразява момента от проповедта на Буда Шакямуни в Планината на лешоядите, когато той мълчаливо показва на слушателите си цвете. В дзен това събитие се разглежда като начало на предаването на висшата мъдрост без думи и писмена. Те се заменят от жестове.

В литературата за дзен могат да се намерят множество примери, в които се акцентира върху непосредствения религиозен опит и като че се подценява както ролята на сутрите и шастрите, така и на авторитетите.

Много от тези изказвания на пръв поглед звучат парадоксално. Типичен пример за това са широко известните думи на Линдзи (яп. Риндзай) „Ако срещнеш Буда, убий Буда; ако срещнеш патриарха, убий патриарха…“ (The Zen Teaching of Rinzai, 1976:43).

В коментара си към трийсет и седмия случай в сборника „Мумонкан“ наставникът Умън (Мумон) подчертава, че за тези, които наистина са разбрали отговора, не съществуват нито Шакямуни в миналото, нито Майтрея в бъдещето (Blyth, 1966:248–249).

Според Х. Дюмулин, най-авторитетния историк на дзенбудизма, не е възможна религиозна практика (religious experience) без някаква форма на религиозно учение. Ето защо дзен трябва да се постави в неговата духовна и интелектуална среда, като се разгледат махаянските сутри, от които той черпи вдъхновение (Dumoulin, 2005:55).

Думите на Х. Дюмулин са в съзвучие с четвъртия постулат на Бодхидхарма, отразяващ по същество смисъла на махаянската доктрина Татхагатагарбха, която има фундаментално значение в дзенбудизма.

Тази доктрина гласи, че на всички същества е присъща единна буда природа (санскр. buddhadhātu). Тя обаче е в потенциална форма (англ. Buddha-potential) и целта на дзен практиката е да бъде актуализирана. Актът на нейното актуализиране се нарича сатори – японско четене на китайския йероглиф wù – и обикновено се превежда като пробуждане или просветление

В китайския чан будизъм с доктрината Татхагатагарбха се запознават най-напред чрез Ланкаватара сутра и това е причината чан будизмът първоначално да се нарича школа Ланкаватара (Торчинов, 2005:70).

Феноменът дзен е изключително сложен и многопластов. Той е неделима част от азиатската духовна култура, като ни препраща към множество различни течения и движения. Вероятно това е причината някои дзен ентусиасти да размиват неговите граници и да го свързват с всевъзможни психологически явления (Dumoulin, 2005: XVIII).

Будизмът има две основни форми – тхеравада (хинаяна) и махаяна. Общоприета е гледната точка, че дзен следва да се разглежда в доктриналния контекст на махаяна.

На картата по-долу е показано разпространението на будизма в Източна и Югоизточна Азия. За отправна точка се приема Бодх Гая – град в индийския щат Бихар, където Буда получава просветление.

Съществуващите разногласия са свързани главно с ролята на отделните страни в зараждането на чан будизма, неговото развитие в самия Китай и след преминаването му в Япония, където той получава името дзен.

Според Х. Дюмулин три велики азиатски страни – Индия, Китай и Япония – имат значителен принос в историята на дзенбудизма. Въпреки че той принадлежи на Китай и Япония, Индия не може да се разглежда единствено като негова отправна точка (Dumoulin, 2005: XX).

Според Д. Т. Судзуки родното място на дзен е Китай, а Япония е просто мястото, където той продължава да живее (Jaffe, 2015. Introduction, XVI).

За да не останат читателите с погрешно впечатление, че Д. Т. Судзуки подценява индийските корени на дзен, ще цитирам и едно друго негово изказване, според което в дзен откриваме китайския прагматизъм, здраво споен с индийската метафизика и нейните възвишени размишления (Судзуки, 2014:454).

Според Алън Уотс дзен може да се разглежда като краен резултат от вековни традиции в индийската и китайската култура, въпреки че е повече китайски, отколкото индийски. След ХІІ в. дзен се вкоренява дълбоко и се превъплъщава творчески в японската култура (Watts, 1999:3).

От гледна точка на проблема за ролята на Япония в развитието на китайския чан интерес представляват и изследванията на Стивън Хайне. Той разглежда столетието от 1225 до 1325 г. като знаков период, през който китайският чан се превръща в дзен. Като долна граница на периода Хайне приема годината, през която Доген (1200–1253) получава просветление, а като горна – победата на дзен наставника Дайто кокуши (1283–1337) в религиозния диспут (shūron) с лидерите на старите школи (Heine, 2018:63).

В книгата, която предлагам на българските читатели, дзен е разгледан в контекста на индийския, китайския и японския будизъм. Акцентът в книгата е не само върху утвърждаването на дзен в Япония, но и върху постепенното изместване на еклектичния дзен (kenshū zen), съдържащ елементи от ритуалната практика на Тендай и Шингон, от т.нар. чист дзен (junzen/junsui zen).

Доскоро се смяташе, че утвърждаването на чистия дзен се дължи изключително на Доген, създателя на школата Сото. Нови документи, намерени през втората половина на ХХ в., дават основание да се смята, че в началото на този процес е дейността на Нонин (?–1196) – основателя на първата дзен школа в Япония.

Едва ли ще бъде пресилено да се каже, че Доген осъществява това, което Нонин не успява заради огромния натиск от страна на старите школи, станал причина да му се забрани да проповядва.

Утвърждаването на чистия дзен обхваща времето от 1191 г., когато китайският наставник Жуан Дегуан (1121–1203) предава учението на Нонин, до дебата в началото на 1325 г. Това време, наречено в книгата векът на дзен, се вмества в историческия периода Камакура (1185–1333).