Излезе от печат „Тя, която трябваше да умре” – трето, последно продължение на световноизвестната трилогия „Милениум” на Стиг Ларшон.

Авторът на „Милениум” 6, големият шведски писател и журналист Давид Лагеркранс, е член на престижното международно жури на CineLibri 2019 и ще представи лично творчеството си в отворена среща с публиката на 12 октомври.

„Тя, която трябваше да умре“ , грандиозният финал на трилогията на Давид Лагеркранс и на поредицата „Милениум“, преплита политически скандали и властови игри на високо ниво с ДНК изследвания, хималайски експедиции, руски фабрики за тролове и организирана омраза в интернет.

Бездомен мъж е открит мъртъв в парк в Стокхолм. Смъртта му изглежда като поредния нещастен случай, но според съдебната лекарка Фредрика Нюман нещо не се връзва – и тя решава да се обади на Микаел Блумквист. Микаел моли Лисбет Саландер за помощ. Само че Лисбет е заминала за Москва, за да си разчисти сметките със сестра си Камила веднъж завинаги. Решила е, че повече няма да бъде преследвана. Тя ще бъде тази, която преследва.

Тя, която трябваше да умре

Давид Лагеркранс

15 АВГУСТ

Лисбет Саландер седеше в хотелската си стая с изглед към Манежния площад в Москва и гледаше в екрана на лаптопа си. Видя как Микаел излиза от сградата на Фискаргатан. Не се движеше с обичайната си походка, изглеждаше, сякаш се е изгубил. Нещо бодна Лисбет, но тя нито разбра какво, нито отдели време да мисли за това. Просто вдигна очи от компютъра и се загледа към многоцветното сияние на стъкления купол отвън.  Градът, който доскоро й беше безразличен, сега я привличаше и тя обмисли дали да не зареже всичко, да излезе и да се напие. Но това бяха глупости, разбира се. Трябваше да спазва дисциплина. До голяма степен живееше пред компютъра и от време на време дремваше. Парадоксално обаче, отдавна не бе изглеждала толкова спретнато. Косата й беше къса и наскоро подстригана, пиърсингите ги нямаше, а тя носеше бяла риза и черен костюм, точно както на погребението. Не го правеше от почит към Холгер, това просто се бе превърнало в навик, а и Лисбет не искаше да изпъква.

Беше решила да нанесе първия удар, вместо да чака като плячка в ъгъла. Ето защо се намираше в Москва и беше инсталирала камери на Фискаргатан в Стокхолм. Но цената беше по-висока, отколкото си беше представяла. Миналото й я разкъсваше и я държеше будна нощем. Освен това врагът се криеше зад димни завеси, а тя трябваше да прекарва часове в прикриване на следите си. Живееше като бегълка и нищо от информацията, която търсеше, не идваше лесно. Едва сега, след повече от месец работа, се приближаваше до целта. Но не можеше да бъде сигурна и понякога се чудеше дали врагът все пак не е една крачка пред нея.

Днес, докато разузнаваше и подготвяше операцията, имаше чувството, че я наблюдават. Нощем понякога се заслушваше неспокойно след хората, които вървяха по коридора, особено след един мъж – беше сигурна, че е мъж – с вродена дисметрия. В стъпките му имаше повтаряща се неравномерност, а той често се спираше пред вратата й, сякаш за да я подслушва.

Върна назад. Микаел Блумквист отново излезе на улицата като тъжно кутре. Тя се замисли за него, отпи от уискито си и погледна през прозореца. Над Държавната дума се носеха тъмни облаци в посока Червения площад и Кремъл. Щеше да вали. Изглежда, се задаваше страховита буря, което може би беше за добро. Тя се изправи и се замисли дали да си пусне душ или вана. Вместо това се задоволи със смяна на ризата. Избра черна, струваше й се подходящо. От тайното отделение в куфара си извади читата, модел на „Берета“, който беше купила още на втория ден в Москва. Прибра пистолета в кобура под сакото си и огледа стаята.

Помещението не й харесваше, също както и целият хотел. Беше твърде луксозен и натруфен, а долу в салоните бе пълно с мъже като баща й, грандиозни задници, които смятаха, че притежават любовниците и подчинените си. Освен това хората понякога се обръщаха след нея и слухът за присъствието й можеше от уста на уста да стигне чак до разузнавателните служби или до някой гангстер. Затова тя често седеше със свити юмруци, готова за битка, както сега.

Отиде в банята и наплиска лицето си със студена вода. Не помогна много. Главата й тежеше от безсъние и болка. Дали да не тръгне още сега? Беше все едно, нали? Заслуша се, но откъм коридора не се чуваше нищо и тя излезе навън. Беше отседнала на двайсетия етаж, близо до асансьора. Там стоеше мъж на около четиресет и пет години. Изглеждаше стилно, с къса коса, дънки, кожено яке и черна риза, също като нея. Беше го виждала и преди. В очите му имаше нещо странно, блестяха с различни цветове. Но това не интересуваше Лисбет.

Свела поглед, тя се качи с него в асансьора и слезе до фоайето. Излезе на площада и погледна картата на света, изобразена върху големия стъклен купол, който светеше в мрака. Отдолу имаше търговски център на четири етажа. Над него пък се извисяваше бронзова статуя на свети Георги и дракона. Свети Георги беше покровителят на Москва и Лисбет го виждаше навсякъде в града, надигнал меча си.

Понякога образът му я караше да сложи ръка върху ключицата си, като че за да предпази собствения си дракон. От време на време пръстите й се насочваха и към старата прострелна рана на рамото и към белега от пробождане на бедрото. Сякаш искаше да си припомни това, което й беше причинило болка.

Мислеше за пожари и катастрофи, и за майка си, но през цялото време внимаваше да не попадне в камерите за наблюдение. Ето защо крачеше насечено и напрегнато, забързана към Тверской булевард, голямата парадна улица със своите паркове и градини. Лисбет спря чак когато стигна до „Версай“, един от най-скъпите ресторанти в Москва.

Мястото изглеждаше като бароков палат с колони, златни орнаменти и кристали, същински бляскав пастиш, имитиращ XVII век. Лисбет искаше единствено да се разкара оттук, но тази вечер в ресторанта щеше да има празненство за най-богатите жители на града. Дори отдалеч си личеше, че подготовката още тече. Засега бяха пристигнали едва шепа красиви млади жени, със сигурност наети callgirls. Персоналът работеше здраво над последните приготовления. Тя се приближи и видя домакина. Казваше се Владимир Кузнецов. Стоеше на входа, с бях смокинг и лачени обувки. Макар да не беше стар, едва на петдесет, приличаше досущ на Дядо Коледа с бялата си коса и брада и дебелия корем, който контрастираше с тънките му крака. Официално историята му беше като малка приказка. Пропаднал дребен крадец, който влязъл в правия път и станал известен готвач, специализирал в пържолите от мечешко месо и гъбените сосове. Но тайно представляваше редица фабрики за тролове, които произвеждаха фалшиви новини, често с антисемитски оттенъци. Кузнецов не просто всяваше хаос и оказваше влияние върху политически избори, ами имаше кръв по ръцете си.

Създаваше предпоставки за геноцид и беше превърнал омразата в big business. На Лисбет й бе достатъчно само да го види, за да се изпълни с увереност. Тя опипа беретата през сакото си и се огледа. Кузнецов се чешеше нервно по брадата. Това беше голямата му вечер. В ресторанта свиреше струнен квартет, но Лисбет знаеше, че по-късно вечерта на негово място ще излезе джаз бандата „Ръшън Суинг“.

Отвън имаше червен килим, ограден от въжета и застанали нагъсто охранители. Те носеха сиви костюми, имаха слушалки в ушите и всички до един бяха въоръжени. Кузнецов погледна ръчния си часовник. Гостите все още ги нямаше. Може би играеха някаква игра, никой не искаше да пристигне пръв.

За сметка на това на улицата вече имаше цяла тълпа зяпачи. Очевидно беше плъзнала мълва, че ще има знаменитости, което според Лисбет беше добре. Така се сливаше по-лесно. Скоро обаче заваля дъжд. В началото просто пръскаше, но после се изля като из ведро. В далечината проблесна светкавица, последвана от гръм. Хората се разпръснаха, останаха само неколцина смелчаци с чадъри. Малко след това пристигнаха лимузините на първите гости. Кузнецов ги поздравяваше и се покланяше, а една от дамите до него отбелязваше имената им в малка черна книжка. Постепенно ресторантът се напълни с мъже на средна възраст и още млади жени.

Лисбет чуваше шума от разговорите, които се смесваха с музиката на струнния квартет, и от време на време мяркаше хора, на които се бе натъквала по време на проучването си. Забеляза как изражението и жестовете на Кузнецов се меняха в зависимост от важността и положението на гостите. Всички получаваха такава усмивка и поклон, каквито той смяташе, че заслужават. Най-изтъкнатите печелеха и шега, макар че шегите му забавляваха най-вече самия Кузнецов.

Хилеше се и се подсмихваше като придворен шут, а Лисбет стоеше мокра и премръзнала и наблюдаваше спектакъла. Може би бе твърде погълната от гледката, защото един от охранителите я видя и кимна на свой колега, а това не беше добре, изобщо не беше добре, затова тя се престори, че си тръгва, но вместо това се скри в един вход. Едва тогава забеляза, че ръцете й треперят, но не мислеше, че е заради дъжда или студа.

Беше напрегната до краен предел. Извади телефона си и провери дали всичко е готово. Нападението трябваше да бъде перфектно синхронизирано. Иначе беше изгубена. Прегледа всичко още веднъж, два пъти, три пъти. Но времето течеше и скоро тя изгуби вяра. Дъждът валеше, нищо не се случваше и това все повече заприличваше на още една пропусната възможност.

Като че ли всички поканени бяха дошли. Дори Кузнецов влезе в ресторанта и тогава тя пристъпи предпазливо напред и надникна вътре. Празненството течеше с пълна сила. Мъжете вече бяха започнали да се наливат с шотове и да посягат към момичетата, а Лисбет се накани да се връща в хотела.

Точно в този момент обаче отпред спря още една лимузина. Дамата на вратата се втурна вътре, за да повика Кузнецов, който излезе, поклащайки се, от ресторанта, с потно чело и чаша шампанско в ръка. Лисбет все пак реши да остане. Очевидно гостът беше важен. Личеше си по стойката на охранителите и тревогата във въздуха, както и по глупавото изражение на Кузнецов. Лисбет се върна в скривалището си, само че от лимузината не слизаше никой.

Шофьорът не изтича в дъжда да отвори вратата. Колата просто си стоеше там. Кузнецов приглади коса и намести папийонката си, избърса чело, прибра корема и пресуши чашата си. В този момент Лисбет спря да трепери. Долови нещо в погледа на Кузнецов, което й беше твърде добре познато, и без да се колебае, задейства хакерската си атака.

След това прибра телефона в джоба си и остави програмния код да свърши своето, докато самата тя се оглеждаше с фотографска прецизност, отбелязвайки всички подробности в обстановката – охранителите и езика на тялото им, разстоянието между тях, ръцете им, вдигнати в близост до оръжията, неравностите и локвите по тротоара пред нея.

Лисбет стоеше неподвижно, почти като в кататония, и наблюдаваше всичко. Накрая шофьорът слезе от лимузината, разгъна чадър и отвори задната врата. Тогава тя се приближи с котешки стъпки, сложила ръка върху дръжката на пистолета.

За автора и премиерата на книгата

Давид Лагеркранс (р. 1962 г.) придоби международна слава с биографичната си книга за шведския футболист от босненско-хърватски произход Златан Ибрахимович.

Романът „Онова, което не ме убива” е продължение на трилогията „Милениум“ на Стиг Ларшон, без да почива на записките на покойния писател. По напрегнатия си сюжет, по умението на автора да заплита сложна интрига и да ни поднася решението на загадките на малки дози, за да държи интереса ни буден, по отчетливо присъстващия социален фон с проявите на расизъм, ислямизъм, корупция и жестока престъпност „Мъжът, който търсеше сянката си“ (2017) не отстъпва на нито един от предишните четири бестселъра. До момента от пенталогията в света са реализирани над 100 милиона екземпляра. Междувременно филмовата компания „Сони” продуцира екранизация на „Милениум” 4, Режисьор на лентата е Феде Алварес, ролята на Лисбет Саландер беше поверена на Клер Фой.

Давид ЛАГЕРКРАНС е член на журито на CineLibri 2019 и ще се срещне с публиката на 12 октомври от 19:00 ч. в литературен клуб „Перото”, НДК. В рамките на събитието ще се състои премиера на българското издание „Тя, която трябваше да умре”. Вход свободен.

Още от Давид Лагеркранс

Откъс от “Милениум. Мъжът, който търсеше сянката си” на Давид Лагеркранс