Коя е била Лучия Джойс, мистериозната дъщеря на гения Джеймс Джойс?

След като ни срещна отблизо с възхода на хотел „Захер“, с пламъка на семейство Шагал и с неповторимата мадмоазел Коко Шанел, популярната Колекция „Музи“ на издателство „Емас“ „приютява“ и вълнуващата история на дъщерята на Джеймс Джойс.

В Колекцията се срещат цяла галерия героини-музи, вдъхновени и вдъхновяващи, олицетворяващи новата, еманципирана жена от края на 19-и и първата половина на 20-и век.

---

Книгите от Колекция „Музи“ може да поръчате с 5% отстъпка и промокод за читателите на списанието тук.

---

В Париж, в това невероятно време едно младо момиче бленува за независимост, търси изява на своето творческо аз, трепти с най-естествените трепети на младостта – тези на любовта.

1934-та, Цюрих: След тежък душевен срив Лучия, дъщерята на световноизвестния писател Джеймс Джойс, е изпратена за психоанализа при нашумелия Карл Густав Юнг.

Дали модерният психоаналитик ще успее да извади на повърхността дълбоко закодираните преживявания в семейството на гения?

1928-а. В Париж вече е издаден романът „Одисей“, предизвикал преди това скандал в САЩ и спрян от продажба със съдебно дело поради „неприлично съдържание“.

В Европа „Одисей“ е станал литературното явление на века, а неговият автор, ирландецът Джеймс Джойс, е обявен за най-големият експериментатор и най-великият писател на всички времена. След дълги митарствания, след години на крайна нищета по чужди държави и домове, Джеймс Джойс също е намерил своето място в Париж. Градът, привличащ като магнит писатели, художници, артисти, музиканти от цял свят, го чества като гений.

Под крилото на гения расте нежно цвете – неговата дъщеря Лучия. Расте сред най-великите представители на парижката бохема и жадува да намери своето място в живота, място, където няма да е дъщерята на Джойс, а тя, Лучия.

И младото момиче намира призвание в модерния танц, ставайки една от най-аплодираните танцьорки в този преситен от изкуство град.

Но успехът на Лучия не е причина за гордост на родителите ѝ.

Не само майката Нора, носеща все още тесногръдието на ирландската провинциалистка, спъва развитието ѝ, но и нейният баща – самият той пионер на литературния модернизъм – наблюдава успеха на дъщеря си с голяма доза скепсис.

Колкото и модерен да е в своето творчество, геният показва своите жестоки граници в живота…

Какво ѝ остава, освен любовта.

Танцьорката от Париж

Анабел Абс

Септември 1934 г.
Кюснахт, Цюрих

Стоя на палубата и наблюдавам точещите се шевове бяла пяна. Цюрих изчезва от хоризонта, докато чакам пред мен да се покаже Кюснахт. Дърветата по крайбрежието отърсват подвитите си листа. Във въздуха се усеща хлад, а над езерото се носи слаб дъх на гнило.

Посещавам го от три седмици в къщата му с квадратни капаци на прозорците в Кюснахт. Три пъти седмично хващам ферибота и ходя да се срещам с него. И все още не съм казала нищо. Но днес в мен нещо се надига и моето мълчание ми се струва потискащо.

Есенното слънце озарява езерото. Дребни рибки се мятат и въртят във водата около ферибота, а подобните им на пайети люспи проблясват като падащи звезди. Докато ги гледам, нещо започва да се прокрадва през ходилата ми нагоре към глезените и прасците ми. Усещам го как се приплъзва по гръбнака ми. Ханшът ми леко започва да се поклаща, пръстите ми забарабаняват в ритъм по перилата. Сякаш скованото ми, неугледно тяло иска отново да бъде красиво.

Днес ще говоря. Ще отговарям на отегчителните му въпроси. И ще му кажа, че трябва отново да танцувам. Да, трябва отново да танцувам…

*   *   *

Доктор Юнг сключва пръсти пред устата си така, че върховете им докосват грижливо подрязаните му мустаци.

– С баща ви спите в една спалня до осемнайстата си година. Как се преобличахте? – Очите му са като малки обръчи от светлина, които нито за миг не се отделят от лицето ми.

– Спях с дрехите. – Размърдвам се неловко, защото знам какви въпроси ще последват. Повдига ми се. До гуша ми е дошло от тях.

– Защо не се събличахте? – Думите му увисват във въздуха, докато загръщам палтото от норки плътно около ребрата си. Онази дребна, напориста прислужница се беше опитала да го изтръгне от ръцете ми на входа. Не спираше да повтаря колко топло било в кабинета на доктора, как лично тя била запалила огъня.

– Плъховете не се преобличат преди лягане, нали?

– Плъхове ли? – Доктор Юнг избутва назад въртящия се стол и започва да крачи из стаята. – Доволен съм, че най-сетне решихте да говорите, госпожице Джойс, но трябва да обясните какво имате предвид.

– Живели сме на стотици места… квартири… апартаменти. Италия, Швейцария, Париж. – Вече усещам как устата ми се сковава, сякаш съвсем й е писнало от този разговор, от безкрайните въпроси на доктора. Прокарвам бързо език по горната си устна, налагам си да продължа да говоря. – Преместихме се на площад „Робиак“, когато разни богати хора – покровители на баща ми – започнаха да ни дават пари. Преди това брат ми Джорджо ни наричаше емигрантски плъхове.

– А баща ви наричаше това изгнание. – Доктор Юнг се навежда, лицето му се изравнява с моето. Чудя се дали може да погледне в празната ми опустошена душа, дали може да види как ме ограбиха и предадоха.

– Разкажете ми за „Одисей“. Признавам си, че заспах, когато започнах да го чета. – Докторът отново се настанява удобно в стола, надрасква нещо в тефтера си и обръща поглед към мен. – Забранен заради сквернословие. Как се чувствате с баща порнограф?

В небето навън пропълзява облак и закрива слънцето.

– „Одисей“… – отвръщам като ехо, докато претърсвам проядения си от молци ум за някакви спомени, следи. Дебел син гръб… позлатени букви… мама я сграбчва. – Веднъж майка ме видя да я държа и ми я взе. Каза, че баща ми имал мръсно подсъзнание и ще мога да я прочета, когато съм вече омъжена. Омъжена! – изсмях се безрадостно.

– Е, прочетохте ли я?

– Естествено! Това е най-великата книга, писана някога. – Не казвам на доктора, че и на мен сюжетът ми се струва скучен, че не разбирам странните непознати персонажи, че така и не стигнах до „мръсните моменти“, за които всички говорят. Вместо това изтърсвам въпроса си за ба­бо – така наричах татко на италиански; въпросът, който не спира да ме гложди през всички тези години.

– Кажете ми, докторе, баща ми наистина ли е извратен психопат?

Доктор Юнг ме поглежда през очилата си с позлатени рамки. Очите му се разширяват, докато шумно изпуска въздух през ноздрите си. Следва дълго мълчание, а в това време той кима леко с глава, сякаш очаква от мен да продължа да говоря.

– Защо питате, госпожице Джойс?

Палтото от норки вече толкова плътно обгръща тялото ми, че гръдният ми кош се свива и въздухът засяда в гърлото ми.

– Прочетох го в един вестник. Наричаха го извратен психопат. Казваха, че „Одисей“ е най-вулгарната книга, писана някога. – Докато говоря, гласът ми сякаш се отделя от тялото ми и изчезва, все едно думите и звуковете нямат нищо общо с мен.

– Защо според вас баща ви си е взел камериерка за съпруга? – Докторът се навежда през писалището, по­вдига очилата на челото си и се приготвя отново да ме разглежда изпитателно.

– Не харесва интелигентни жени. Беше го споменал веднъж. – Не му казвам, че знам съвсем точно защо баща ми си е взел камериерка. Някои неща не се казват. Не и на дебели швейцарци с джобни часовници, на които им се плаща на час – като на обикновени проститутки. Не и на кого да е.

Доктор Юнг кимва и си захапва замислено палеца, без да спира да ме наблюдава, да се взира в мен, да се опитва да се покатери в душата ми. После си взема писалката и чувам как върхът й стърже, докато драска нещо в тефтера си. Погалвам палтото от норки – така меко, така успокояващо. Като куче, сгушено в скута ми. Лицето на мама вече започва да се размива пред очите ми, всичко нейно избледнява – веждите й, подобни на гарванови пера, тънките й устни, мъхестите й страни с лабиринти от разширени вени.

– Не искам повече да говоря за нея. Тя ми причини това – потупвам слепоочието си три пъти с показалец.

Доктор Юнг спира да пише и се мръщи толкова дълго, че мускулите около очите му започват да потрепват.

– Разкажете ми за взаимоотношенията с баща ви, преди да започнете да спите в една спалня.

– Вечно пишеше. Почти не говореше с мен, докато не приключи с „Одисей“. – Свеждам клепки, поглеждам новите си обувки от най-мека италианска кожа, усещам как пръстите на краката ми се свиват в тях. Няма нужда да казвам нищо повече. Все още не…

– Надпреварвали сте се за времето му с много хора, истински и измислени. – Очите на доктор Юнг вече са като вятърни въртележки, които провъртват дупки в главата ми.

– Предполагам, че сте прав. – Прокарвам пръсти през космите на палтото, разнищвам ги и отново ги приглаждам, докато мисля за моите алчни братя и сестри. Всички тези персонажи, които се скитат из Дъблин. Да, алчни братя и сестри, които ми бяха отнели ба­бо. Не отмествам поглед от доктора с надеждата така да изглеждам смела и уверена, но под палтото потта бавно се стича в деколтето ми.

– Какъв е смисълът да идвам тук изобщо? – Трябва да се отърва от неспирните му въпроси. Времето изтича. „Творба в процес на написване“ все още не е завършена. Ба­бо има нужда да му помагам, да го вдъхновявам. Каква полза има от мен, заточена в Швейцария? Ходилата ми започват да се мърдат напред-назад с отчаяни резки движения, сякаш искат да си поемат въздух.

– Госпожице Джойс, тук сте по искане на баща ви. Но понеже до днес не желаехте да говорите, имаме много да наваксваме. Разкажете ми за Джорджо. – Доктор Юнг сплита пръсти, наблюдава ме, чака.

Когато споменава името на брат ми, усещам прилив на обич. С Джорджо бяхме неразделни в продължение на десет години – като сиамски близнаци. Разглеждам си ръцете и очаквам да видя белите следи от пръстите му там, където ме е стискал. За да ме замъкне по-надалеч от мършавите котки, които исках да прибера вкъщи, за да ме дърпа по стръмните улици на Триест, за да ме задържи да не падна от омнибуса. Няма следи, разбира се. Там е само едва забележимият, лъскав, набръчкан белег на палеца ми. Но нещо друго започва да опъва и обтяга ръбовете на паметта ми. Застивам с надеждата, че бавно ще изплува на фокус. Напразно. Вместо това усещам тъпа болка да се надига в основата на черепа ми. В продължение на няколко дълги минути си разтривам слепоочията, докато тишината кипи и се вихри в ушите ми, а болката се разлива в мозъка ми.

Докторът поглежда големия златен джобен часовник, който държи на писалището.

– Нямаме повече време, госпожице Джойс. Но бих искал да напишете какво си спомняте от годините на площад „Робиак“. Ще го направите ли за мен?

– За вас ли? Мислех, че психотерапията е за мен.

– Да, за мен, за да мога да ви помогна. – Говори бавно, произнася всяка дума така, все едно обяснява на дете или на идиот. После взема джобния часовник и се вглежда многозначително в него.

– Следващия път донесете първата глава от мемоарите си.

– Откъде да започна?

– Сега сте на двайсет и седем години, нали? – Оставя джобния часовник и с едната ръка брои разперените месести пръсти на другата. – Споменахте някакъв господин Бекет, който е бил първият ви любовник, нали така? – Кимва ми окуражително. – Започнете с него. Можете ли да си спомните кога го видяхте за първи път?

– Изчакайте! – отвръщам и затварям очи, докато споменът се носи към мен малко по малко и опитва да се освободи от плаващия мрак. Първо съвсем смътен… после ярък и ясен. Аромат на стриди и парфюм, дим на турски цигари и пури. Гръмване на тапи от шампанско, пукане на лед в стоманени шампаниери, дрънчене и звънтеж на чаши. Спомням си всичко – блясъка и глъчката в ресторанта, главата на Стела, увита в тюрбан, като малка жълта тиква, влажната топлина от дъха на Емил в ухото ми, сияещите очи на ба­бо, докато вдига наздравица за мен, точните думи на мама и ба­бо… О, да, всички онези думи… За потеклото и брака, за таланта и бъдещето ми. Сякаш в онзи момент животът се беше прострял пред мен целият в розово и златно, блестящ от възможности.

Отварям очи. Доктор Юнг си е бутнал стола назад и барабани нетърпеливо с пръсти по кожената тапицерия, все едно отмерва такта на джобния си часовник.

– Знам откъде ще започна историята си – казвам. – Ще започна с първото пробуждане на страстта и амбицията, които си прокараха път в наивното ми сърце като лакомите филизи на плевелите. Защото това беше началото. Няма значение кой какво казва – това беше началото.

1

Ноември 1928 г.
Париж

– Двама гении в едно семейство. Ще се съревноваваме, така ли? – Ба­бо завъртя инкрустирания пръстен около пръста си, а сълзящите му очи все още гледаха парижкия „Таймс“. Взираше се в снимката ми и я изучаваше, сякаш никога преди това не ме беше виждал. – Колко си красива, mia bella bambina, красивото ми момиченце! Майка ти изглеждаше точно така, когато избягахме.

– Това е любимото ми изречение, ба­бо. – Взех вестника и останала почти без дъх, зачетох рецензията за танцовия ми дебют: – Джеймс Джойс вероятно ще бъде по-познат като бащата на Лучия Джойс, когато тя разгърне напълно възможностите си в ритмичните танци.

– Каква пламенна и неподправена амбиция имаш, Лучия. Следващото изречение се е запечатало в ума ми. Позволи ми. – И той започна да декламира с тънкия си, писклив глас: – Лучия Джойс е достойна дъщеря на баща си. Притежава ентусиазма и енергията на Джеймс Джойс и все още неопределено количество от неговата гениалност. – Спря да чете и докосна с два пожълтели от тютюна пръста току-що напомадената си коса. – Изпълнението ти беше удивително. Такъв ритъм, такава ефимерност… Отново се сетих за дъгите. – Затвори за миг очи, сякаш си припомняше вечерта на дебюта ми. След това очите му рязко се отвориха. – Какво още има да каже неопровержимият „Па­рис Таймс“ за моето потомство?

– Нейните изпълнения й изградиха име в театър „Шанз-Елизе“ – дом на авангардния танц в Париж. Тя танцува по цял ден; ако не е с трупата си, изучава различни танци или танцува сама. А когато не танцува, скицира сценични костюми, измисля цветови схеми и ефекти. На всичкото отгоре говори четири езика съвсем свободно и е висока, стройна и забележително грациозна, с ниско подстригана кестенява коса, сини очи и сияйна кожа. Какъв талант! – Хвърлих вестника върху канапето и започнах да се въртя из гостната, като правех големи, изразителни кръгове. Аплодисментите още ехтяха в ушите ми, еуфорията все така танцуваше във вените ми. Вдигнах ръце и се завъртях – покрай любимите семейни портрети на ба­бо в позлатени рамки, покрай купчините томове енциклопедия „Британика“, които служеха за табуретки, когато Подмазвачите му идваха да го слушат как чете, покрай мамините саксии с папрат.

– Всички в Париж четат за мен, ба­бо! За мен! А ти… – млъкнах и му размахах пръст, – … ти по-добре внимавай!

Ба­бо кръстоса глезени и се облегна мързеливо в стола, докато ме наблюдаваше. Не спираше да ме наблюдава.

– Довечера ще вечеряме в „Мишо“. Ще вдигаме наздравици за теб до малките часове на нощта, mia bella bambina. Покани танцуващата си американска приятелка да ни удостои с присъствието си. А аз ще поканя госпожица Стайн. – Отново си докосна косата и я приглади с внезапна загриженост. – И предполагам, че би било добре да поканиш младия мъж, който написа музиката.

– Да, нека поканим Емил – господин Фернандез! – Сърцето ми леко подскочи, докато се изправях на пръсти и се завъртах – веднъж, втори и после трети път, преди да се просна на канапето. Погледнах ба­бо. Дали беше усетил как се учести пулсът ми при споменаването на Емил? Но очите му бяха затворени, а той си играеше с мустаците си, като натискаше с показалци краищата им надолу. Чудех се дали си мислеше за госпожица Стела Стайн, която илюстрираше книгата му, или размишляваше дали да не си сложи вакса на мустаците, преди да отидем в „Мишо“.

– Във вестника не споменават ли композитора… Кажи ми пак как се казваше. – Ба­бо отвори очи и се загледа в мен, а зад дебелите диоптрични стъкла на очилата зениците му плуваха като попови лъжички в кана с мляко.

– Емил Фернандез – повторих. Щеше ли да долови как омекна гласът ми? Докато работехме по дебюта ми, с Емил се бяхме сближили и не бях сигурна как ба­бо ще реагира на това. Винаги се беше държал много собственически, ставаше ли въпрос за мен. И той, и мама непрекъснато мърмореха как се правят нещата в Ирландия. Когато им възразявах, че вече сме в Париж и всяка втора танцьорка е имала стотици любовници, ба­бо въздъхваше дълбоко, а мама снишаваше глас и казваше: „Уличници без капка срам!“.

– Аз ще телефонирам на госпожица Стайн, а ти се обади на господин Фернандез и на очарователната ти танцуваща приятелка, чието име ми убягва. – Постави ръка на гърлото си и внимателно си оправи папийонката с по една трапчинка от двете страни на възела.

– Казва се Китън – казах. А после си спомних как мама и ба­бо упорито я наричаха госпожица Нийл. – Сещаш се, госпожица Нийл. Как е възможно да си забравил името й? От години тя е най-добрата ми приятелка.

– Китън я ухапа злощастна чапла, омагьосана от котка след… – Гласът му се изгуби, докато бъркаше за цигара в джоба на кадифеното си сако. В тишината чухме тежките стъпки на майка ми по стълбите.

– Мисля, че за нас ще е добре да не четем повторно рецензията за твоя дебют пред майка ти. – Млъкна и пак затвори очи. – Нали знаеш, тя е по-особена. – Внимателно постави цигарата между устните си и отново забърника из джоба си. – Позволи ми да се насладя на още едно завъртане, mia bella bambina.

Направих троен пирует възможно по-бързо. Мама не обичаше да танцувам в гостната, а не исках ядните й забележки да ми развалят настроението.

Тя връхлетя в стаята с всевъзможни пакети в ръцете, а едрите й гърди се надигаха тежко от изкачването на петте етажа до нашия апартамент. Ба­бо отвори очи, премигна и й каза, че всички ще ходим в „Мишо“ „за малко празненство“.

– Да не искаш да кажеш, че е дошъл запис по пощата? – Видях я как оглежда стаята, за да се увери, че не съм размествала мебелите, както правех понякога в нейно отсъствие, а ба­бо ме караше да му потанцувам.

– Не, мое цвете планинско. – Млъкна, за да си запали цигарата. – По-добро от пари. Лучия е новата звезда на Париж и трябва и ние да вдигнем тост за нея. Довечера ще викаме „наздраве“ и ще я засипваме с похвали.

Мама не помръдваше, макар че още държеше всички пакети. Само очите й се движеха и се присвиваха, докато съвсем заприличаха на цепки.

– Пак тези твои танци, а, Лучия? Направо ме съсипват. Рано ще ме вкараш в гроба. Ти и вечно неработещият асансьор, и всички тия стъпала, дето трябва да качвам.

Усетих как атмосферата започва да се натяга, но бях свикнала с мъченическите й оплаквания, а ба­бо не спираше да ми хвърля съзаклятнически погледи и да ми намига, когато главата й не беше обърната към нас. Подадох й вестника и подминах роптанията й.

– Ще стана известна танцьорка, мама. Виж какво пише!

– Ще видя, Лучия, но първо трябва да разопаковам торбите и да си направя чай. Погледни тези елегантни ръкавици, Джим. – Тя пусна пакетите на канапето, измъкна лъскава бяла кутия и започна да разгъва катове черна копринена хартия. В стаята изведнъж стана студено, сякаш през нея беше преминал вятър. Оставих „Па­рис Таймс“ на канапето и скръстих ръце пред гърдите си. Не можеше ли да се зарадва заради мен – поне този път?

Ба­бо ми намигна бързо, а после изпусна дълга струйка дим.

– Разкошни ръкавици наистина. И ще изглеждат най-елегантни, обгърнали столчето на чаша с най-опияняващото шампанско на „Мишо“. – Посочи вестника на канапето. – Прочети го, Нора. Изброява изумителните таланти на нашата bella bambina. Което ми напомня за поговорката, че крушата не пада по-далеч от дървото.

– Пресвета Богородице, Майко Божия! Като калпазани сте, които досега са бъркали в буркана с бонбони. – Въздъхна и погледна новите си ръкавици. – Е, така или иначе не ми беше до готвене, а и предполагам, че в „Мишо“ ще се възхитят на ръкавиците ми. – Подсмръкна и се пресегна към вестника. – За Джорджо трябва да пишат. Защо никой не пише за нашия Джорджо? – смушка вестника с нокът.

– Ще напишат, Нора. Ще напишат. Може би Лучия е имала от онези нейни прозрения ала Касандра, някое съновидение за Джорджо, нали? – Ба­бо ме погледна с очакване, но преди да успея да му отговоря, мама ни прекъсна с яростен порой от язвителни коментари за „глупави поличби“ и „шантави Касандри“. – Ще дойде и времето на Джорджо, а довечера ще пием за моето дъгоцветно момиче. – Ба­бо изпусна кръгче дим, а аз го гледах как се придвижва и издига несигурно, преди да се разпадне и да изчезне във въздуха.

– Какви са тези дъгоцветни момичета? Само не ми разправяй, че и те, без значение кои са, също виждат в бъдещето? – мама ядно мушна пръсти в новите си ръкавици.

– От книгата ми… Кръжат наоколо в кръг… защото цветя са… Нищо, което да тревожи твоя несломим и властен ум. – Ба­бо впери поглед в тавана и въздъхна.

– Защо не пишеш нормална книга, Джим? Наистина ще ме умориш. – Тя посегна неохотно към вестника с облечените си в ръкавици ръце. – Сложи си нещо цветно, Лучия. Не бихме искали госпожица Стела Стайн да ни засенчи довечера. На коя страница каза да погледна?

*   *   *

Главният келнер ни видя и веднага забърза към нас, проправяйки си пътечка сред тълпата от клиенти. Някакви хора непрекъснато спираха ба­бо, за да го поздравят или да го попитат за „Творба в процес на написване“. Само на мама беше отредено да знае истинското заглавие на книгата, която ба­бо наричаше “Творба в процес на написване“, и беше заклета да го пази в тайна.

Докато родителите ми разменяха поздрави с други гости на ресторанта, Джорджо се появи зад мен:

– Съжалявам, че закъснях – каза задъхано. – Трябваше да чакам с часове трамвая. Но видях вестника – каква удивителна рецензия! – Дръпна ме към себе си и ме целуна отстрани по главата. – Каква умна малка сестра имам! Да се надяваме, че ще забогатееш много скоро, дори и да е колкото да плащаш уроците ми по пеене. – Смръщи се и извърна лице.

– Да, да се надяваме, че така ще стане – съгласих се, за да сменя темата. – Уроците не вървят ли добре?

– Не и толкова добре, че да отговорят на очакванията на татко. – Джорджо докосна колосаната яка на ризата си; забелязах лилавите кръгове под очите му и усетих, че дъха на алкохол. – Трябва да го моля за пари всеки ден, а той винаги ме гледа, сякаш съм гладно куче. А след това въздиша по онзи негов разочарован начин.

Докоснах съчувствено ръката му. Мразех да го виждам така обезсърчен, а и никога преди не го бях хващала да пие.

– Когато започна да печеля, ще ти помагам.

Джорджо не отговори. Вместо това каза:

– Спомняш ли си господин и госпожа Къдълкейк?

Засмях се.

– Нашите измислени родители ли?

По лицето му изведнъж се изписа тъжен копнеж.

– Сънувах ги преди няколко нощи. Най-накрая бяха дошли да ни осиновят, а господин Къдълкейк ме научи да яздя кон.

– Малко е късно за въображаеми родители. – Погледнах назад как мама и ба­бо си проправяха път през претъпкания ресторант сред фаланга от сервитьори в черно-бели униформи.

– Когато бяхме деца, мама и татко никога не бяха край нас. А сега, когато сме вече възрастни, не ни оставят на мира. Господин и госпожа Къдълкейк не биха постъпвали така, нали?

– Не, но те не бяха истински.

Не исках да мисля за миналото, затова повдигнах пресилено рамене и тъкмо щях да му напомня, че мама го намира за съвършен и според нея той не би могъл да сгреши, когато каза:

– О, виж, всички вече са тук.

Посочи към една маса до прозореца, около която сред блестящи прибори и полирани чаши вече спокойно се бяха настанили Стела, Емил и Китън. Полилеят осветяваше сияещото лице на Емил; виждайки го, почувствах лек трепет в гърдите. Беше си намазал косата с брилянтин, а в бутониерата му имаше оранжева лилия. Помаха ми с ръка и зърнах как диамантът, инкрустиран на ръкавелата му, улови светлината и над масата се разпръснаха искри във всички цветове на дъгата. До него седеше Стела, облечена в пауновосиня копринена рокля с три наниза от кехлибарени зърна, свободно усукани около кръста й, а пискюлите на лимоненожълтия й тюрбан танцуваха над веждите. Ба­бо се появи тихо зад нас и я разгледа с изследователския поглед на ботаник, изучаващ непознат вид орхидея.

– Иска ми се и аз да се обличам така – подшушнах на Китън, докато тя тъкмо допираше устни до студените ми бузи. Стела имаше смел вкус – бохемска небрежност, за каквато копнеех. Мама настояваше тя да ми избира и купува дрехите и макар че винаги бяха елегантни и добре ушити, им липсваше пищността на Стелините тоалети.

– Не се притеснявай за дрехите си, скъпа. Не и след дебюта ти и тази рецензия. Доста ти завиждам. Както и да е, изчакай само да видиш какво носи от кръста надолу! Шалвари с ресни – крайно непрактични, в случай че завали. – Китън стисна нежно ръката ми. – Джорджо май не изглежда така безгрижно както обикновено?

Сниших глас и доближих уста до ухото й:

– Притеснен е за пари, а и мисля, че е изморен постоянно да разчита на милостта на покровителите на ба­бо.

– Нещата ще се наредят, когато баща ти започне да си продава книгата в Америка. Между другото, той защо се е вторачил така в Стела?

– В момента прави илюстрациите към своя книга – Бъди сигурна, че мисли за книгата си. – Сведох поглед и добавих шепнешком: – Сигурно се чуди как да я опише на фламандски или на латински, или с някой римуван каламбур.

Настаних се в сепарето до Емил; усетих топлината и твърдостта на тялото му до моето. Около нас се вихреха разговори и смях, подрънкване на гривни и гердани, стържене на столове по пода, тракане на чаши и чинии, дрънчене на вилици и ножове. Всички тези звуци се превърнаха в главата ми в бурните, наелектризиращи аплодисменти от дебюта ми.

Ба­бо поръча шампанско и стриди върху лед и веднага щом напълниха чашите, бутна стола назад и се изправи, като се държеше за масата с костеливата си ръка.

– Наздравица за Лучия! Танцьорка, полиглот, човек на изкуството!

– Със сияйна кожа и сини очи. – Мама вдигна чаша и същевременно изпъна шия и обърна глава към полилея. В този миг ми хрумна, че може би ми завижда. Беше възможно най-мимолетната и налудничава мисъл. Но имаше нещо в начина, по който беше наклонила врат под светлината. Сякаш искаше да подчертае, че дължа външния си вид на нея. Сетих се колко рядко вече виждах жадния поглед на ба­бо върху нея, колко рядко го улавях да слуша по онзи негов съсредоточен начин ритъма на говора й. Всичко това беше запазено за мен. Погледнах през масата и ей го там – вдигнал чаша, не спираше да мига, а погледът му сновеше между мен и Стела.

Междувременно шампанското съскаше в чашите, солената зелена миризма на стридите се носеше над масата, във въздуха заблудено се рееха малки облачета дим от пурите на посетителите по другите маси, които ми ръкопляскаха и ми се усмихваха. Бедрото на Емил се притисна към моето силно и уверено. В този миг ми се струваше, че бих могла бъда щастлива завинаги и че никой не би могъл да бъде по-щастлив от мен. Наведох се към него и пуснах ръката си върху крака му.

– Кой е следващият театър, където ще танцуваш, Лучия? Да не се наложи Джоузефин Бейкър да ти освобождава сцената? – Стела си нагласи тюрбана, прободе с вилица една стрида и я спусна внимателно в устата си.

– Вироглава е тази госпожа Бейкър. Да танцува гола по банани. Срамота! – Мама вдигна салфетка и я изтръска, сякаш се надяваше така да се отърси от целия разговор за Джоузефин Бейкър, танцьорката, завладяла Париж с предизвикателните си представления.

– Била направила цяло състояние – намеси се Джорджо. Върхът на езика му се показа и за миг остана на горната му устна. – Говори се, че е сменила банановата поличка с малко розово перце.

– Чисто гола с изключение на едно перо? – Шокирана, Китън облещи очи.

– Тя е просто една въртиопашка и нищо друго – от ноздрите на мама бълваше презрение.

– Тя е съвременна млада жена и сама си вади парите. Браво на нея – казвам аз. Стела вдигна чашата с шампанско, но бързо я остави обратно на масата, виждайки гневния поглед на мама.

– Вече е сменила двама съпрузи и в момента си имала любовник. Що за дама е това, искам да попитам?

– Затова може да си позволи да се качи на сцената само по перо. Ако не беше омъжена, нямаше да го направи – обади се Китън тихо. – Според татко бракът е единствената възможност за жените да бъдат свободни – дори днес, дори в Париж. А всички тези освободени жени, всички тези флапърки – татко казва, че изобщо не са истински свободни.

– Сигурно е дяволски освобождаващо да танцуваш чисто гол. – Джорджо изсумтя и си смачка цигарата. – Особено ако това ти носи цяло състояние. Не можеш да си по-свободен от това.

– Що за глупости! – С пламнал поглед Стела прониза въздуха със зъбците на вилицата си. – Сега жените имат истински шанс за свобода. Вижте всички тези жени в Париж – рисуват, танцуват и пишат. Не всички са омъжени.

– Браво, Стела! – извиках и плеснах с ръце. Стела имаше – както мама го наричаше – „остър език“. Това беше още една нейна черта, на която се възхищавах и за която й завиждах. Тъкмо щях да се включа в разговора с моето мнение колко свободен можеш да се почувстваш, когато се изгубиш в движението, колко освобождаващо е да танцуваш, независимо дали си беден, или богат, облечен или съблечен, но Джорджо ме изпревари.

– Говори се, че получава стотици предложения за брак всяка седмица. Дали и аз да не й предложа? Емил, ти как мислиш? – Обърна се към Емил и го потупа по рамото.

– Съгласен съм с Китън. Бракът е крайъгълният камък на нашето общество и няма друг начин който и да било от нас да бъде свободен. Поне така смятаме ние, евреите. Бракът е в основата на всичко. Но не съм съвсем сигурен, че това включва брак с госпожа Бейкър. – Ръката на Емил беше намерила моята под масата и докато говореше, галеше с палец пръстите ми. – Вие как смятате, господин Джойс?

С ъгълчето на окото си видях как мама се върти неспокойно на стола, вперила поглед в чашата си с шампанско. Ба­бо прокара разсеяно пръсти по брадичката си, при­глади и си погали брадата.

– Бракът, религията… условности и институции. Трябва да се освободим от тези окови. – Гледаше втренчено чинията с празни черупки от стриди пред себе си.

– Не обръщайте внимание на Джим. Какво знае той за оковите… – Мама изпусна кратка въздишка, сякаш раз­дразнението я беше оставило без дъх на половината изречение. Погледнах Джорджо въпросително, но той беше зает да си търси запалката, а от долната му устна висеше незапалена цигара.

– Свободата на жените и институцията на брака не са несъвместими. Но никой не може да оспорва първенството на семейството. Само се вижте вие от семейство Джойс. – Стела посочи с ръка през масата, отрупана с трохи, следи от пепел и полупълни чаши. – Женени през всички тези години, отдадени родители на Лучия и Джорджо. Щяха ли да бъдат толкова талантливи, толкова умни, ако не се бяхте оженили?

– Щяхме да бъдем копелета, захвърлени в канавката. – Устата на Джорджо се разшири в прозявка и докато я сподавяше с юмрук, ме погледна и ми намигна. – А вместо това сме изгряващи звезди на парижката сцена, нали, Лучия?

– Е, аз смятам, че въпросната госпожа Джоузефин Бейкър трябва да бъде пъхната в затвора. В Ирландия със сигурност щяха да я държат под ключ. – Мама бутна чашата си и поклати сковано глава.

– И аз щях да съм в същото положение, Нора. И аз. – Ба­бо говореше съвсем тихо във възела на папийонката си. Само аз го чух, защото точно тогава Емил се изправи и извика:

– Стига сме говорили за канавки и затвори. Още една наздравица за талантливата и прекрасна Лучия! – Вдигна чашата си и всички отново извикаха името ми.

Тогава го видях. Стоеше на улицата, надничаше крадешком през прозореца и се беше приближил толкова много, че носът му почти докосваше стъклото. Очите му бяха искрящи и любопитни и изглеждаше, че гледа ба­бо, но после погледът му се премести към мен. И в този миг се случи нещо необикновено. Погледите ни се срещнаха и между нас премина вълна от емоции. Сърцето ми под­скочи бясно. После той наведе глава, раменете му се превиха напред и изчезна нанякъде по булеварда. Усетих как Емил отново се отпуска на канапето и опира крак в моя.

– В какво пък се е загледала сега? Лучия? Лучия? Всички вдигаме наздравица за теб, а ти зяпаш през прозореца, все едно си обладана от дух. – Мама отчаяно подбели очи.

Ба­бо се намръщи, сложи чашата си с шампанско на масата и вдигна длан.

– Тихо, Нора. Това е пророческо прозрение. Тишина за моята Касандра!

– Някой ме наблюдаваше през прозореца – казах, смаяна и удивена от странността на случилото се, от наситеността на тези очи, от внезапното подскачане на сърцето ми. Махнах пренебрежително и се обърнах с благодарност към Емил, като се надявах ба­бо да се въздържи от по-нататъшни споменавания на Касандра.

– Ще да е някой от новите ти почитатели, сигурна съм. – Китън се засмя и стисна ръката ми. – Вероятно те е познал от вестника.

– Наистина, такава е цената на славата. Знам го твърде добре. – Ба­бо огледа всички около масата, а очилата му отразяваха светлината от лице на лице. – Ще трябва да се научиш да я носиш възможно най-добре, Лучия. Със сигурност отвън ще се редят на опашка за автограф.

Дали щеше да бъде навън? Мъжът с искрящите като на птица очи, клюнестия нос и скули, наподобяващи ножове за риба? Не. Беше се разтопил в тъмнината. А всички около масата се смееха на остроумието на ба­бо. Всички освен Емил, чиито устни бяха толкова близо до ухото ми, че чувах примлясването на слюнката в устата му, докато ми прошепваше:

– Ще имаш опашки от почитатели. Ще имаш!

После ба­бо започна да се произнася по темата за неоспоримата връзка между танците и виденията: разказваше ни за някакво малко познато племе в Африка, което танцувало, докато не видело бъдещето. Знаех, че ме наблюдава, но не бях в състояние да се съсредоточа върху думите му.

– И се обзалагам, че са били полуголи – вметна мама безразлично с писклив глас. Всички отново се засмяха.

Можех да мисля единствено за мъжа, който ме беше наблюдавал през прозореца. Усещах как в мен се разлива безпокойство, сякаш дълбоко в мен се заражда нещо ново.

Сега, когато от Алпите, където въздухът започва да щипе и да ме драска, се обръщам назад към миналото, виждам колко права съм била. Въпреки че тогава изглеждаше невероятно, нещо се беше зародило, беше се отмотавало ниско долу в слънчевия ми сплит. И оттам започна всичко.

За авторката

„По впечатляващ начин авторката събужда за живот Джойс, Бекет и много други – и тяхното стихийно творческо битие сред бохемата на Париж засиява в ярки цветове.“

~ Обзървър

Анабел Абс (род. 1964 г.) завършва английска литература и ръководи голяма маркетингова агенция, преди да се посвети на литературата. Първите ѝ къси разкази са посрещнати изключително благосклонно от критиката, а дебютният ѝ роман „Танцьорката от Париж“ бива отличен с редица литературни награди. Живее в Лондон и Съсекс със съпруга и четирите си деца.

От колекция Музи горещо препоръчваме също:

Откъс от “Хотел “Захер” на Родика Дьонерт

Откъс от “Мадмоазел Коко и ароматът на любовта” на Мишел Марли