Четем първа част от поредицата WI-FI BG BAR на Светослав Т. Тодоров.

„Сердикийски комикси” (Изд. Колибри) обещава да ни накара да се почувстваме как ли не, само не измамени.

Светоний – преводач и историк лаик, е безработен мъж в средата на своето жизнено поприще, който редовно изпада в самосъжаление и дави мъката си в чистилището на централен софийски бар. Една съдбовна вечер след инцидент в бара той се събужда, но в друг свят.

Годината е 343-та, а мястото – римска Сердика. С помощта на нови и стари приятели, една звездна апликация и вездесъщата Богиня Майка Светоний търси обратен път към „своето време“ и става свидетел на знакови събития от историята на античния град.

Сердикийски комикси

Светослав Т. Тодоров

ВЪВЕДЕНИЕ

Обичам историята. Обичам нейните кървави пластове и лабиринти. Придвижвам се по сухожилията на времето и се oплитам в бродерии от недостоверни източници. По изгрев закусвам с апокрифи и легенди, после си правя пикник край оскъдни книжовни извори. Запълвам предобедите с предания за древни царе и герои. По пладне чета евангелия, пея тропари, вия жалейки за светци и мъченици. Обедното ми меню е съставено от биографии на цезари и жития на други масови убийци. Следобед се впускам на вран жребец из вечните библиографски полета, следван под линия от бързоногите хрътки на себепознанието. Привечер поглъщам глоси, апендикси и епитоми. За вечеря отварям амфори с древно клинописно вино и линеарен зехтин. В полунощ бракониерствам – вадя свитъци и ръкописи, чупя печати, разкопавам входове на гробници и мавзолеи. Тъпча се с хронология по малките часове на нощта, преяждам с дати и фактология за епични битки и титанични сблъсъци. За десерт се ровя в юридически основания за войни и мирни договори. Магнит съм за всякакви видове предателства – в часа на вълците, по закона на римското право, участвам в заговори и съзаклятия – боря се с претенденти и узурпатори, които забиват кинжали в гърба ми. По видело обхождам медно гумно и слагам крайъгълни камъни по границите на своята идентичност. По първи петли вграждам сянката си в мостове и крепостни стени, изградени от древни азбуки, слепени с хоросан от йероглифи и символи. Взирам се в антични мозайки, статуи и барелефи. Икони, фрески и стенописи се взират обратно в мен. Програмисти от далечни епохи се свързват с мен чрез древни формули и артефакти. Парченца откъслечни сведения посаждат злите семена на заблудата в лехите на крехкото ми самочувствие. Определят ме, дефинират ме, заблуждават ме, коват и каляват бронята на моето самосъзнание. Kарат ме да изпитвам принадлежност.

Всеки ден преподреждам наново главите на своята библия. Пиша свидетелства и откровения на изтерзаната си душа. Търся утеха, търся разбиране, търся споделяне, докато знайни и незнайни летописци на отминали социални мрежи ми се присмиват между редовете. Създават ми кармична обремененост.

Получавам покани за приятелство от пеласги, тракийци, келти, етруски. Утигури, кутригури, онгундури и други войнстващи селяндури се опитват да хакнат моя профил. Развратни менади и разпасани сатири ми махат и ме ръчкат с пръстче. Самодиви и нимфи оглеждат профила ми с опитно сластолюбиво око. Самозвани лечителки и лъжепророчици изискват дата и час на раждане, съвместимост на характери и склонност към опитомяване. Търсят моето внимание, копнеят да надникнат зад снимките, обхождат постовете ми – искат да знаят, да пипнат, да погълнат и после да изплюят оглозганите ми кости.

Ревниви инфлуенсъри и наранени черноризци тролват крепостната ми стена – безкрайна обсада и липса на социални контакти и продоволствия. Водя отчаяно опълчение срещу сиви кардинали, анализатори и социолози, които нахлуват в личното ми пространство с цел грабеж и погазване.

Сега съм сам, сега съм в пустиня. Аз съм Йона в корема на кита. Йо-хо-хо и бутилка просеко Umberto Eco – при липса на енциклопедисти човешката глупост остава ненаказана. Аз съм Каин, натирен в пустошта. Аз съм Алкивиад, остракиран сред тръни и пелин. Аз съм Клавдий, скрит под плаща на изфабрикувана лудост. Разигравам психодрами по форуми, улици, терми и частни симпозиуми. Аз съм горд наследник на великия Мадарски кавалерист. Обезверен Монте Кристо в тъмницата на своята печал. Шут, останал без капка надежда, Барон Мюнхаузен без щипка енфие в джоба. Няма кит в това обсидианово море, който да ме изкиха отново на повърхността.

Всичко в тази незначителна история започва и завършва тук, край Перлената река, под Моста на орлите, по пътя към Източната порта на града. Тук в тинестата плитчина основах своя храм на скуката. Тук издигнах своя амвон на отчаянието. Тук всеки ден саможертвено полагам тялото си върху олтара на самосъжалението, оставям мощите си в криптата на тъгата. Стоя на плочника, побит като истукан за назидание и урок на своите съвременници – опърпани лански мартеници, наранени серсеми, суеверни роби на кармата с червен конец на китката, креещи бавно вследствие на клетви и родови проклятия. Психични смущения в ДНК спирали  – резултат от циклични кървави преврати и кланета.

За тях съм тук, за тяхна поука. За онези, дето се чудят къде да се дянат. За онези, които се лутат в охолството на своята тъма. На тях гостувам в праймтайма на телевизиите, в рекламните блокове и магазинните предавания, за тяхно добро спамя пощенските им кутии. Сядам по софрите им, секвам им глътката, присядам им хапката.

Тук съм, за да се смея в лицата им, да хапя глезените им, да задявам жените им, да идвам в сънищата им, да ровя в долапите и нощните им шкафчета, да пренареждам магнитните сувенири по техните хладилници. Тук съм, за да ги успокоя, че има някой, който се чувства по-зле от тях. Да ги размисля, да ги подтикна да се оттеглят, да ги накарам да се приберат и да починат! Да станат рано, да идат на баня, да сложат бяла риза, може би дори и сако. Да отворят книга, а не хладилник, да идат до библиотека, а не до зимник. Да се помолят, не да кълнат. Да чуят някоя литургия, а не хула. Да се пречистят, не да мърсуват, и накрая да ударят една кръстачка против гешефтите на Лукавия. И най-важното – тук съм, за да ги накарам да почерпят по едно след работата. В този град за всеки стоик има бъчва, за всеки романтик – чаша бучиниш. За всеки философ има ченге, за всеки светец  – досие. А за всички има Топлофикация. Но аз трудно се плаша, познавам дъното и търпеливо изследвам пластовете, воден от фенерче марка „Virgilius“.

Аз съм дух пакостен – блуден лар, напуснал семейното огнище поради непреодолими различия в характерите. Аз съм пулсар в синкавата капилярна галактика на човешката буза. Тук съм по своя воля, не се оплаквам. Грешник за пример, излежаващ присъдата за всичко, което сам съм си причинил. Поемам цялата вина – за излишните думи, за ненавременното мълчание, за навременния гняв, за ненужното съчувствие, за привидната надменност и за излишната скромност.

Сега седя в бара и пътувам нагоре-надолу из световете. Пътувам бизнес класа в елитната авиокомпания на покаянието. Сега подреждам малки нецензурни спектакли пред отбрана публика в моя малък непочистен бестиарий. Сам на пост с тъжна цигара в ръка. Издишам екзистенциални откоси обреченост. Образът на майката с младенеца го няма. Костите – студени, душицата – свита.

Аз съм Portone в смрадлив бар, портиер на самотата, управител в салона на отчаянието. Вземете си билетче за LIMBO разходка с влакче. Заповядайте, няма да съжалявате! След работа, след лекции, след залез-слънце, след ваканцията, преди първия съдийски сигнал, на почивката или в добавеното време на мача – заповядайте, когато ви е удобно! Аз съм вечно тук – check point за смутени души. Част от описа на петдесет квадрата имитация на римска мозайка с прилежащия ѝ тротоар. И в студ, и в зной ще ме откриете тук – под крилото на северозападния орел на моста, по пътя към Източната порта, до Перлената река, до вонящия подлез – входа между Долната и Горната земя. В близост до събитията и далеч от всички.

Дами и господа, не се стеснявайте, отпуснете души, развържете кесии и заповядайте в бара! Със сигурност ще ви накарам да се почувствате измамени.

За автора и премиерата на книгата

Светослав Т. Тодоров е роден в комунистическа София през 1975 г. на аналоговия XX век. По-голямата част от безметежното си съществуване прeкарва между южните квартали на града и Централната баня. Недипломиран философ, небрежен преводач, необвързан продуцент, творчески директор, софийски пройдоха и любящ баща, той е типичен представител на сивото поколение на България, израснало в края на соца. „Сердикийски комикси“ е позакъснялата му дебютна книга. Един шеметно духовит, безподобен фантастичен роман, напоен със софийски жаргон, философски дилеми и любопитни бележки под линия.

Премиерата на това неочаквано пътуване през пластовете на историята ще се състои на 27 юни от 19:00 ч. в Casa Libri.