13 години след трагичната, все още неизяснена кончина на руската журналистка Анна Политковская на български език се появява за пръв път „Нищо друго освен истината” – сборник с някои от най-добрите текстове на „честта и съвестта на Русия”. 

Сред публикуваните в книгата материали, са и есета, в които Политковская разказва за самата себе си, за цензурата и репресиите в Русия, репортажи от войната в Чечения, от терористичните актове в Беслан и „Норд-Ост”, мнения за същността на журналистиката, както и репортажи от нейни срещи с личности като Джордж У. Буш, Тони Блеър, Лионел Жуспен, както и руски дисиденти като Березовски, Ахмед Закаев, Владимир Буковски.

Специално място е отделено и на селекция от текстове на Политковская, които не са на политически теми, както и на есета за тежката съдба на Русия.

Всеки един от репортажите в книгата е абсолютно доказателство за високия професионализъм и безупречната работа на Политковская. Нещо повече – мнозина твърдят, че именно заради част от тези репортажи тя е била убита.

Нищо друго освен истината

Анна Политковская

И СТРАСТТА НА ПРЪСТИ ПРЕМИНАВА В ТРЕПЕТ

Движението е форма на любов

30.03.2000 г.

В Лондон, с невъздържани разговори, ах и ох, въздишки и стенания на обикновено сдържаната тълпа, премина световноизвестното шоу „Танго за двама“ (художествен ръководител, създател на трупата и постоянен прима­балетист е страхотният танцьор от Буенос Айрес – Мигел Анхел Зото). В столицата на Великобритания, в театър „Пийкок“ на Кингзуей Стрийт, гос­туващите изпълнители изнесоха двуактния спектакъл „Аржентинско тан­го“. Почти три часа вълнуващо действие на сцената – без една-единствена дума, само музика, танц и темперамент. На финала над залата, изпълнена със свръхуравновесени, прагматични и дори апатични британци, се изви ви­хър на неутолена неистова страст… Умейте да живеете и живейте…

И така, на сцената има страст – и нищо друго. В изпълнение на шест двойки. Естествено, няма никакъв секс – това го казвам за родните ни неве­жи, които все още не са се научили как да различават страстта от леглото. Всички танцьори са на средна възраст. Не деца, не пубертети, не хора в менопауза. Тоест познават много добре и загубите, и печалбите, и надеж­дите. Страстта е красива и умопомрачителна. Никой не скърца със зъби, не разкъсва дрехите си, не хапе устните си, дори не крещи. Страстно забвение наяве. Главното е, че в спектакъла има толкова много страст, че от време на време – и това може да се види на място – някои двойки тихо се изправят, напускат залата и не се връщат. Познавачите и тези, които от всичко разби­рат, твърдят, че хората ходят там, за да се насладят на собствената си страст, отиват, за да се обичат един друг… Из Лондон пълзят легенди, че винаги така се случва: по времето на гастролите на „Аржентинско танго“ мъжете и же­ните, зрителите на този танцов спектакъл, в който няма нищо голо, никакъв стриптийз, нищо подобно, в който няма и намек за плейбойско поведение – хората просто нямат сили да изчакат да приключи финалната сцена, искат същото и за себе си, едновременно реално и вечно. Толкова много либидо се излива от сцената, че ако не си от мрамор, просто няма къде да се денеш: ако си дошъл на спектакъла сам, ще се увлечеш по съседа си, поне за няколко часа ще си въобразиш, че си гениален/гениална любовник/любовница, който/която може всичко.

Не мисля, че представлението е някакъв вид гурме зрелище за няколко призвани люде, опитни в изпиването на страстни напитки. Нищо подобно, всичко е много просто, дори примитивно. Шест двойки демонстрират раз­лични видове и стилове танго. Какво е прилично за балната зала, какво се случва на селския дансинг (разбира се, в Аржентина), какво е възможно в едно крайбрежно кафене, под акомпанимента на простичък оркестър… И така нататък. Всъщност нищо повече. Най-важното в представлението не е КАКВО танцуват, а КАК. Всяка женска клетчица диша от желание, но не онова желание, което изчезва в тунела на метрото, в тролейбуса, нашите пиянски ресторанти и заведения за бърза храна. Това е желанието, което е научен да улавя като щастие, било то моментно и ефирно, всеки атом на мъжа, който се е оказал наблизо.

Повтарям: „Танго за двама“ е аржентинско шоу и предприятие със съ­щото име. Създадено от Мигел Анхел Зото и Милена Плебс (най-добрите танцьори на танго в Аржентина за времето си) през 1989 г. Тогава Зото и Плебс са се обичали. И почти десет години те въплъщавали своите лични чувства в немислимо силни стъпки и танцови пози на сцени по целия свят, по които постоянно гастролират.

В Аржентина наричат двойката „нашите Ромео и Жулиета“. Срещнали се през 1985 г. Милена вече била известна балерина, при това – момиче с прекрасно образование от добро семейство. Зото ѝ отстъпвал във всичко – син на непрофесионален актьор, без популярност зад гърба си. Кой го е учил? Никой освен животът. И тангото по улиците и нощните клубове на Буенос Айрес.

Тогава, в началото, Милена решила, че Зото е абсолютно неустоим и ще бъде великолепен в тангото. Прекъснала балетната си кариера. Заради него се опълчила на семейството и приятелите си, с много прекратила отношения, само и само да бъде със Зото на световно турне с аржентинско танго. В крайна сметка, докато преживяват собствената си любов на сцена­та, те наистина се превръщат в легендарен дует и са короновани като крал и кралица на своя жанр. Тези, които са виждали Милена и Мигел да танцуват, казват, че пламъкът, който всеки път се ражда в тангото им, и искрите, които прелитат от тях, са докарали някои зрители до инфаркт…

Преди три години обаче Зото и Плебс се разделиха. Зото обявил, че иска да бъде сам. И Милена казала, че никога повече няма да танцува – въ­преки изобилните оферти от всички страни. Разпадането на дуета се случи­ло, когато Зото отказал на Милена, която тогава била на 36 години, дете – както от кариерни съображения, така и от лични (Зото не искал да се товари със семейство и деца).

Има обаче и други причини. През 1992 г. Зото загубил баща си, който починал от рак в мъки. По-късно Плебс ще признае, че неизвестно защо, още тогава тя почувствала, че това е началото на личния им финал. Да, тя продължавала да се грижи за страдащия Мигел, но изведнъж забелязала, че има още някой, който изтрива сълзите на безутешния скърбящ. През 1995 г. Милена разбира: освен тангото, с партньора си нямат други теми за обсъж­дане.

Милена Плебс е удивителен човек. Тя е убедена, че тангото, танцът на страстта, може да бъде танцувано само от влюбени един в друг партньори, всичко останало е компромис и зрителят няма да повярва в силата на страст­та. Това са думите на Милена: „Когато обичаш един мъж, това е и танго. Тангото означава да бъдете заедно, да искате дете. Сега, когато всичко това е в миналото за мен и Зото, не искам да танцувам…“. Плебс живее в Буенос Айрес, преподава хореография, понякога поставя нещо самостоятелно. Не танцува. И не е раждала.

Любопитно е, че днес Зото упорито продължава да се нарича голям и непоправим романтик, но все пак продължава да танцува без Милена – и го прави много добре, той няма нужда да обича партньорката си, докато я върти в танца… Какво пък, такива са мъжете на Зото. Но такива са и жени­те – ето, Милена…

Това световно шоу никога не е гостувало в Русия. Не мисля, че това е случайно. В края на краищата Зото обиколи почти целия свят с танца си, при това повече от веднъж, и са го гледали дори в страни, слабо привикнали към страстите, като Китай, Тайланд и Бог знае къде, на места, далеч както от латино културата, така и от европейските салони, и от аржентинските кафенета, и от латиноамериканските реалности. Защо Русия все пак беше подмината от чашата с тази пикантна напитка?

При нас, разбира се, любовта вирее, много вирее. Но изобщо нямаме култура на страстта. Да, тя сякаш многократно е описвана от Достоевски, Лесков, Толстой и др. И смърт, и сълзи… Но уви, това не означава почти нищо в ежедневен план за хората от втората половина на ХХ век, тоест за нас. Научихме се да обичаме тихо. Както и да съжаляваме нещастните и алкохолиците, които пият поради затлачване на собствените си души. Дори се изучихме как да устройваме рай в бедняшка колиба с любимия (любима­та). С години да чакаме. Краката да мием, водата да пием. Но страст като краткотрайно изгарящ огън – забравѝ! Ние не сме способни нито на един страстен месец (дори само един, но сладък, изтощителен и съблазнителен до лудост), нито на една пауза, посветена на страстта, от която трепери це­лият ни организъм, когато е ясно, че ще се пръснеш, но като ще е така – да се пръснем при излитане! Опитайте, от чист интерес, да предложите на мъжа до вас да се разделите на върха на любовните си отношения. Той с ужас ще се отдръпне от вас. Та нали, ако е раздяла, това означава развод и изкарване на стари вещи с клеясала по тях прах.

Защото нашата съветска любов е пълно копаене в себе си, а не желание да вземем цялото щастие от партньора до дъното, дори това да са послед­ните му часове, и да му дадем в замяна също толкова, дори ако е абсолютно задължително възглавницата до нас да е празна.

„Страстта“ понашему е пътуване от точка „А“ до точка „Б“. В „А“ се целуваме, в „Б“ мачкаме чаршафите. Щастието освен това, голям късмет, е когато пътуването е по права линия. Когато има завои, което се случва по-често, е ужас. Но какво има да протакаме, какво, ние ли, хората ли не знаят…

Може би въпросът с жилището изяде потребността ни от страст? Също е възможно. Въпреки това страстта изисква не само квадратни метри, за евентуалната делба на които в никакъв случай не може да се мисли. Страстта непременно иска пари, а нашите мъже десетилетие след десетилетие се сви­ваха, защото бяха бедни. Дори и когато в последно време забогатяха, те се втурнаха от съпругите си директно към проститутките или към обикнове­ните достъпни жени, към откритите стриптийз клубове и салони за масаж… Където и да е, само да не опитат какво е това страст.

А вече последните години са съвсем разрушителни за такива неща като страст! След тийнейджърите и рекетьорите цялото останало общество пре­мина стабилно дори в терминологично отношение към думата „чукане“. Ако някой има връзка, значи се „чука“ (и самите те така говорят за себе си и за обкръжението си). Двойките вече не съжаляват, не зоват, не плачат – те се чукат. Банкерите се чукат, децата им се чукат, бившите инженери се чукат, бездомните се чукат, музикантите и поетите също… Дали на вертепа му е до страст? До разтърсването от последните раздели, до омекналите колена при случайна среща? Не, не му е до това. Време да остане да се изчукаме… И ако страстта те е затрупала, отговорът на нашия мъж, привикнал точно да се чука, ще бъде убийственото: „Не ме поставяй в трудно положение… Големи хора сме…“.

В нашата култура трябва или да задържаме, или да крием страстта си, тогава и хората ще бъдат привлечени от нас. Това е отвратително! Освен това трябва да си скромен. Да нямаш претенции. Да не се самоизтъкваш. Да не се открояваш. И тогава щастието ще снизходи до теб точно в момен­та, когато „не го очакваш изобщо“. Двуличие! Бълнуване, което оправдава блудството! Откритостта на чувствата – само за семейна употреба, и то, ако имате късмет и има кой да оцени тази откритост.

Но и дамите си ни бива, нас де. Задоволяваме се с малко. Както отдавна сме отбелязали, каквито са мъжете, такива са им и жените. Не и обратното.Пита се защо ни е нужно такова аржентинско танго за двама? Излишни безсмислени блянове.

„Тръгна Господ като просяк беден, любовта на хората да види.“110 Така е писал Есенин. Той е познавал страстта. Този стих е на мястото си тук дори за това, че в програмата на спектакъла „Танго за двама“, разбира се, с най-едър шрифт е изписан цитат от Айседора Дънкан. Та от кого другиго? Тя е познавала и тангото, и Есенин, и всички, всичко, всичко. А ние не сме наследили нищо.

Ако сте в Лондон, идете да си починете от Русия. В театъра „Пийкок“. Който закъснее, но все пак иска да усети върху собствената си кожа ударите на чуждата безумна страст, това е възможно в Милано, Торино и Лион. През април „Танго за двама“ ще гастролира там.

Но не и в Москва.